Путеводитель по сайту Отличия ЛитСалона от других сайтов

И Таз Добра! (Публицистика — Част Първа)

И Таз Добра! (Публицистика — Част Първа)
 
 



И ТАЗ ДОБРА !

 

(ПУБЛИЦИСТИКА — част първа)


Христо МИРСКИ, 2001 ..

 
 
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ НА РАЗДЕЛИТЕ


     Предговор
     I. За списания

     Във втория и третия том следват:

     II. За вестници
     III. Фейлетони
     IV. Други

 

 

ПРЕДГОВОР

           Тази книга съдържа всякаква моя публицистика, писана през периода на демократичния преход у нас, който започна през 1989 година, и би трябвало да свърши тогава, когато жизненото ни равнище достигне нивото от преди. Съдейки по нашите темпове и бъркотии това ще продължи горе-долу едно поколение или 25 - 30 години, но и за десетина година се събраха доста неща, така че реших да ги събера на едно място. На базата на времето, в които те са писани, е логично да се очаква, че те третират основно феномена наречен демокрация, който е един доста интересен и устойчив социален феномен (щом като съществува вече 25 века), но, разбира се, той не е някаква панацея, която изведнъж ще вземе да ни оправи (още повече, че засега тя само ни обърка), а си има много необходимо-присъщи (ако използуваме този икономически термин) недостатъци.
     С други думи, една градивна, па макар и утопична или идеализирана, в някои случаи, критика би трябвало да е от полза за хората, които си задават въпроси за света и обществото около тях (макар че в днешното динамично време тези хора не са особено много; но пък и в коя епоха те са били много?). А че тя наистина е градивна би могло да се заключи поне от това, че авторът не е обвързан с никои политически групировки или водещи икономически или други структури, така че може да бъде максимално безпристрастен. По необходимост, обаче, той е, най-общо казано, с леви убеждения, защото те, поне от един век време, са, един вид, критерий за здрав разум. Това е така просто защото нашия свят е жесток и несправедлив по отношение на слабия индивид и функция на обществото е да го направи поне малко по-добър, което именно е квинтесенцията на "социото" или правото на слабия. Това е било ясно от дълбока древност, но едва в обществото на всеобщо изобилие (или постиндустриалното общество, или на развития капитализъм, или както го наречете) става възможно тези желания да станат действителност за масите. А, ако щете, приемете, че автора не е от силните на деня, и като така той застъпва интересите на слабите.
     Последователността на материалите е общо взето хронологична в рамките на разделите, но самите раздели са нещо относително, като под неща за списания се имат предвид по-дълги и по-сериозни разработки, докато за ежедневната преса трябват по-"сдъвкани" неща, където не се налага човек много да се замисля. Затова и при вестниците се използуват по-къси колонки, за да се пробягват по-бързо с поглед (поне заглавията), което е запазено и тук. Фейлетоните е ясно какво представляват, макар че те са един вид смях през сълзи, в повечето случаи, но пък нали и затова е измислен хумора — за да поемаме по-лесно тежестите на ежедневието. В раздела други са събрани всички такива неща, които не беше ясно към кой от предишните раздели принадлежат.
     Едно десетина от нещата са публикувани в някои вестници, макар и често в посъкратен (и осакатен, бих казал) вид, доста неща са пращани по редакции и останали без отзвук, но повечето материали са писани основно за удоволствие (е, и за запълване на времето, защото един "професионален" безработен разполага с доста от тази особена "стока"). Тук, разбира се, не може да очаквате да "откриете Америка", но сигурно ще намерите някакъв различен от официалната преса (или пропаганда) поглед, защото автора не е от тези които следят медиите, така че няма опасност да Ви говори изтъркани неща. Много от писанията са вече неактуални (а други ще станат такива след време), но тя, публицистиката, по начало е привързана към момента на действие и бързо остарява, което не значи, че модела на разсъждения или изводите се променят (т.е., при аналогични ситуации ние пак ще постъпваме "тъпичко но родно", както гласеше една фраза от тоталитарните времена) и затова са оставени, за да се получи по-пълна представа за автора като независим (но наистина) творец.
     Ами това е, уважаеми бъдещи читатели, пък, ако нещо случайно Ви хареса, то пийнете една чашка и "за Бог да прости" автора, защото е малко вероятно книгата да види бял свят приживе (ако не за друго, то поне защото публицистиката се натрупва дълги години и издава, евентуално, посмъртно). Да приемем, че се казвам така, както съм се подписал (защото: какво му е лошо на името?), и че датата е писана като момент, в който реших да събера нещата на едно място, а не като начална или крайна дата. Приятно четене.

     2001, София                    Христо Мирски

     П.С. В 2017 най-после закрих тази огромна книга.

     
 



ЗА СПИСАНИЯ

(публицистика)

Христо МИРСКИ, 2001 ..

 
     
 

 

Съдържание на тази част

 


     Есе за здравия разум
     За завоя наляво
     Колко трябва да получава една фирма за да работи "за лудо"?
     Народът ни пак се запаси със скъпо
     Много добро не е на добро!
     Свободни ли сме, или напротив?
     Политическа благодарност
     Неомалтусианство, или рационално мислене
     Митове за демокрацията
     За собствеността и нейното бъдеще
     Право кривосъдие
     In ovo e veritas
     Ех манци, манци —пация!
     Какво искаме да кажем на света?
     В България всичко е спокойно
     Партиите в България
     За разложението на морала
     Възможен ли е умерен комунизъм в България?
     Есе за здравия разум —ІІ

 

ЕСЕ ЗА ЗДРАВИЯ РАЗУМ*

     Сравнително наскоро чух един стар виц, че социализма бил "победа на всички прогресивни сили над здравия разум". Без да абсолютизираме тази спорна мисъл, да не забравяме и народната мъдрост, че във всяка шега има частица истина, и да се опитаме да потърсим дали в дадения случай има нещо вярно.
     Понятието "здрав разум" обикновено се разглежда като първично и недефинируемо. То означава нещо дълбоко присъщо на човешката природа; инстинкт за разумност при отсъствие на достатъчно данни и методи за вземане на решения; мотивировка на равнището на незатормозения от обучение обикновен човешки индивид, нещо почти по детски примитивно. За да бъдем по-точни, това е определение на автора за здравия разум, извлечено на базата на ... неговия здрав разум.
     Всяко едно общество, обаче, налага своите наслоения към това понятие, като създава някакви норми на съжителство. Доколкото винаги интересите на индивида влизат, в една или друга степен, в противоречие с интересите на обществото е възможно необходимото поведение на средния член на обществото да противоречи на здравия му разум. При наличие на определени прослойки, групи, или класи, под среден член на обществото трябва да разбираме усреднено за всяка такава група. Прочее, нямам намерение да преразглеждам историческия материализъм, искам само да укажа, че колкото по-точно нормите на поведение за по-голяма част от обществото съвпадат със здравия разум, толкова по-естествено тези хора изпълняват задълженията си към обществото. Тъй като главната цел на всяко общество (на управляващата прослойка) е да запази (колкото се може по-дълго) това общество, а здравия разум на всеки член на обществото се характеризира с неизбежен егоистичен уклон, то решението, получено по линията на най-малкото съпротивление, е обществото да изисква норми на поведение, максимално близки до здравия разум на всеки.

     1. Да започнем с по-прости примери: за ненужните забрани.

     Твърде често сме свикнали да виждаме у нас надписи от рода на "Влизането забранено" или "Показвай пропуска без подкана" и други подобни, при това и на места, където това е излишно. Тъй като всички знаят, че заповедта е формална, тя не се спазва и никой не иска пропуск (освен няколко дни в годината, при поредната "акция на активност" на някой началник). Вариетет на тази ситуация наблюдаваме, когато се пази портала, а наред с него съществува и дупка в оградата, която всеки, който пожелае, може да научи. Логично е, ако нещо е забранено, да се разбира от кого, защо, и какви са последствията от нарушаването на дадената забрана, но при нас далеч не винаги е така. В резултат се получава, че този, който включи в своя морален кодекс правилото "по-нахалният печели", обикновено наистина печели.
     Друга вариация се наблюдава в редица наши жилищни комплекси. Всеизвестно е, че пешеходните пътеки, най-често, не са прокарани на местата, където човешкия поток е най-голям. Вместо, обаче, те да се прокарат където трябва, ние поставяме табелки, прокарваме телени огради, или включваме обществеността да бди над това кой гази тревните площи. Ефектът, естествено, е нулев.
     Аналогична е ситуацията, когато в коридори и фоайета, където обикновено се пуши, вместо да се поставят метални кошчета или се вземат други мерки, предпазващи от пожар, или подобряващи вентилацията, се слага табелка "Пушенето забранено". В резултат на това пак се пуши, но цигарите се гасят по пода или където може, като така се увеличава и замърсяването и опасността от пожар.
     Сродна ситуация съществува и със задължителните изпитни сесии във ВУЗ-овете. Измислена е сложна система, определяща кога даден студент може да се яви на даден изпит и как да преминава в следващ курс, като в същото време се регламентират и основанията за изключения, които се оказват толкова много, че около една четвърт от студентите се ползуват от тях, без да се счита, че това пречи на процеса на обучението им. От гледна точка на здравия разум е ясно, че или изключенията трябва да бъдат намалени, или правилата трябва да се променят!
     Може би най-съществена изява получават ненужните забрани в областта на секретността. Авторът няма намерение да издава "държавни тайни", назовавайки конкретни примери за псевдосекретност, защото всеки от нас би могъл да посочи редица такива случаи. Колкото и да е нелогично, най-често се прилага правилото, че всичко, което издава нашата изостаналост, както в областта на икономиката, така и в социалната и политическа сфери, представлява държавна тайна, която дискредитира системата.

     2. Друга по-сериозна категория примери са тези, свързани с инициативността.

     Многократно у нас е разглеждан въпроса за личната заинтересованост от извършване на дадена обществено-полезна дейност и съответните материални и морални стимули. Въпреки това, примерите за незадоволително решение на въпроса и наличието на ситуации, когато за равен по количество и качество труд се получават съвсем различни облаги, или дори за повече труд са заплаща по-малко, са твърде много. Здравият разум не може да проумее нито защо една медицинска сестра за 6 часа работа в поликлиниката получава около 10 лева, а за една инжекция в къщи — 5 лева; нито защо за един учебен час учителят получава 3 лева, а за частен урок — от 5 до 10 лв.; аналогично за строителните работници, автомонтьорите, и прочее и прочее. На практика това води до създаване на лична незаинтересованост от основната работа.
     Желанието за прогресиране в служебната йерархия, назовавано понякога неправилно кариеризъм, също е от значение за инициативността на човека. Логично е, който работи по-съвестно и ефективно, той да се придвижва по-бързо нагоре. За съжаление твърде често решаващ, ако не единствен, се оказва критерият за политическа активност и идейност — т.е. ранжирането по скалата "наш човек".
     Ясно е, че младежта е най-революционната и инициативна част на всяко общество. В този смисъл би трябвало да способствуваме за повишаване на самостоятелността на младите, с оглед повишаване на тяхната активност и чувство за отговорност пред обществото. Нашата система, обаче, всячески възпрепятствува подобни опити — и чрез финансовия механизъм, и чрез жилищни пречки, и чрез единствеността на младежката организация, и чрез разпределението на младите специалисти, и прочее. В резултат на това инициативността на младите се подтиска и те продължават да искат всичко на готово, както когато са били малки.
     Инициативността се потиска не само при отделни личности, но и при цели предприятия. Колкото и да се говори за самостоятелност на фирмите и за конкуренция между тях, това не може да се прояви на дело. Нека не разискваме тук връзката между конкуренция, пазарен механизъм, дефицит, и социализъм. Достатъчно е да подчертаем, че без конкуренция няма поле за инициативността, няма възможност за адаптивно развитие на икономиката ни.
     Свързан с гореказаното и достатъчно важен, за да се спрем на него, е въпросът за борбата против монопола. Ние не само че нямаме правна база за такава борба, но считаме, че това, едва ли не, е борба против строя (може би, защото държавата е единствения монополист у нас). Здравият разум, обаче, изисква колкото е по-крупен даден производител, толкова повече да се взема от него (в същото време у нас все още бензина се продава по-евтино на държавата, а по-скъпо на отделния гражданин или дребна фирма).

     3. Нека сега потърсим някои примери за противоречия на здравия разум по въпроси, свързани със собствеността.

     В последно време у нас започна да се говори за уеднаквяване на формите на собственост: държавна, кооперативна, групова, лична, акционерна. Това напълно съответствува на нормалната човешка логика. Проблемът е, че засега само се говори (както, че всички сме равни пред закона, но в редица случаи се иска мнението на партийната или комсомолската организация, потвърждаващо това "равенство"). Та у нас все още номерата на колите са различни по цвят (и бензина е с различни цени), в зависимост от формата на собственост. У нас съществуват цени на едро и на дребно, но на практика това са цени, по които се продава на различни видове собственици, като обикновено се прилага противоречащото на здравия разум правило: по-крупният собственик купува по-евтино, а обикновеният гражданин — най-скъпо. Вярно е, че така се доказва предимството на крупното производство, но е вярно и това, че ако у нас то се крепи само на тенденциозния ценови механизъм, то, значи, то и не се крепи на нищо!
     При определянето на личната собственост социализмът изхожда от правилото за премахване на експлоатацията на човек от човека. Това е логично. Лоши са различните деформации на това правило, водещи до експлоатация на обикновения човек от държавата или от някои личности в партийния и държавния апарат. На практика се получава така, че и да има средства, човек пак не може да си закупи жилище за по-малко от 15 години, или трябва да се закрепости към дадено предприятие, което му е дало жилището. Всички знаят, че държавата отпуска заем в размер на 15 хиляди лева на млади семейства за закупуване на жилище, но не знаят, дали поне 5% от всички картотекирани са получили такъв заем. Аналогична е ситуацията с леките коли — държавният апарат използува нашите пари срещу нула процента лихва, а ние си чакаме 10-тина години. Същото важи и за селскостопанската техника или други средства за дребно производство — такива, или не се произвеждат, или не се продават на частни лица, или са дефицитни. С други думи, ако гражданинът все пак има някакви права на лична собственост, се прави всичко възможно (по различни причини) той да не я получи.
     Не е по-добро положението с плодородната обработваема площ за лични нужди (1-2 декара). Такава земя на практика не се дава. Гражданите се залъгват с неплодородни лични участъци, които винаги могат да им бъдат отнети от държавата. Нима някой истински социалист е мислил, че с един декар земя човек може да стане експлоататор? В същото време, всяка година зимата идва "неочаквано" и част от реколтата се използува "за наторяване". Здравият разум няма нищо против големите блокове пшеница, царевица, или палметни насаждения, но има редица култури, които изискват предимно ръчен труд и дават по-добра реколта когато един и същи човек се грижи за тях. Земята трябва да се обработва с любов, а колкото и да си кривим душата, никой родител не обича чуждите деца повече от своите, фигуративно казано.

     4. Не можем да подминем и редица примери свързани с образованието.

     Нашата образователна система, от най-ниско и до най-високо ниво, залага предимно на наизустяването на фактическия материал, а не на особено ценното свойство на интелекта да разсъждава, да прави изводи и заключения. Вярно е, че почти всички области на науката имат своите "таблици за умножение", които трябва да се запомнят, но никоя наука не се състои само от таблици и факти. (Между впрочем, у нас едва преди 10-тина години бе разрешено да се използуват математическите таблици по време на изпити). Защо не използуваме по-масово системи от тестове, разпространени широко в редица развити страни? Трябва ли да се боим, ако някой каже нещо разумно, което може да бъде и спорно?
     Всеизвестно е, че у нас образованието е безплатно и общодостъпно. Какво по-хубаво от нещо, което не струва нищо? На практика, обаче, се оказва, че това води до някои ненормални ситуации, защото все пак образованието струва, и то много пари, на държавата! Получава се така, че изпитите във ВУЗ-овете, в същност, не са накрая, а в началото, когато даденият студент има съвсем смътна представа за избраната професия. Изпитите накрая са формални, защото държавата вече е похарчила парите, а ВУЗ-ът иска да минимизира процента на "брак". Освен това, здравият разум подсказва, че това, което нищо не струва, може би наистина "нищо не струва"? Като добавим и принудителния характер на обучението, който не се харесва на пълнолетната младеж, ненормалната конкуренция при кандидатствуване, въпреки перспективите за скромен живот след завършване, претрупаните с идеологически дисциплини програми, и други моменти, се получава така, че студентът рядко избира своята специалност по призвание. Прочее, трябва да се помисли за такава форма на безплатност на висшето образование, която да се прилага само спрямо ученолюбивите студенти, а посредствените да го заплащат; за система от бонификации и глоби; за специализирани изпити (по-скоро тестове) при постъпване, определяни диференцирано от всеки ВУЗ и за всяка специалност; и прочее мерки, които да противодействат на минусите на общодостъпността и да съдействат на плюсовете на призванието като метод на селекция.
     Много важен за всяко общество е въпросът за разумното определяне на различните образователни степени. Не е важно названието, а какво ниво на образование получава човек след завършване на дадена степен. В момента ние имаме техникуми с ниво над средно образование, езикови гимназии с ниво на висше образование за езика, полувисше с реално тегло на средно специално, защити на кандидатски дисертации с ниво на дипломни работи, формално висше партийно образование, и прочее образователни дисонанси. В същото време редица знания (шофиране, машинопис, и прочее), необходими на всеки от нас, са извън сферата на образователната ни система. Нереалните степени на образование водят до различни деформации, свързани с формалното приложение на образователния ценз и внасят още по-голямо объркване при определяне на (и без това размитото понятие) интелигенция. Девалвацията на нашето образование прогресира.

     5. Сега нека разгледаме друг кръг въпроси — свързаните с финансовата политика на държавата.

     Финансите — това са парите, появили се исторически като универсално средство за измерване на различни ценности. Нека не дискутираме по въпроса, могат ли те действително да служат за измерване на всички блага. Не можем, обаче, да не акцентираме на идеята да се сведе многомерното пространство от различни качества до една числова ос — парите. Здравият разум, без да си дава прецизни обосновки, естествено, приема по-простата схема. Нашата Партия и Правителство акцентираха на трудностите за свеждане на всички човешки ценности до парите, решиха, че това е невъзможно, опитаха се да въведат други скали (морални стимули, идейна убеденост, и прочее), докато се спряха на скалата "наш човек"! Дългогодишният опит ни убеди, че и това не е изход. Дали да не подкрепим отново идеята за парите, като ограничим тяхната власт над човека, вместо да търсим друг универсален измерител на ценности?
     Авторът не твърди, че е запознат с въпроса за конвертируемостта на валутата, спрямо коя валута, за какви суми, за кого и по какъв курс. Очевидно това са сложни проблеми, които трябва да оставим на специалистите. При все това не е ясно, защо все още нямаме еднакъв курс и от двете страни на математичното равенство, а нарушаваме неговата симетричност? Нито пък е ясно, защо измисляме нереален курс за лева и след това се мъчим да го "реализираме", било чрез премии, било чрез забрани, било чрез Корекоми, било чрез търгове на валута, организирани от Българската Народна Банка, било чрез "черния пазар" или по друг начин. Не разбрахме ли, че от всички решения това е най-лошото?
     Държавният апарат има нужда от издръжка, още повече в социалистическа държава, където има големи социални осигуровки и централизирано финансово регулиране на цялото общество. Неизбежно е данъчното облагане за всички. Здравият разум, обаче, изисква данъци и такси да се взимат върху нещо произведено или с оглед да се стимулира някакво производство, в противен случай можем да стигнем до прословутия данък за триене на зъбите, с който били облагани нашите прадеди по време на османското робство. Въпреки това у нас (доколкото е известно на автора), за да се припише някакъв имот или къща на роднини, трябва да се заплати около хиляда лева за канцеларска услуга, която не може да струва повече от 10 лева — плаща се данък наследство. Цената на един задграничен паспорт е около 100 лв., докато за вътрешния паспорт е 6 лева. Жив е още споменът за налагане на ергенски данък върху родители, чиито деца са починали. Трябваше ли да падне един самолет, за да коригираме този анахронизъм? Може ли, когато държавата дава заем, да взема лихва 3,5 до 4 процента, а когато влагаме парите си, да ни дава само 1%? Не е ли това косвен данък от около 3% за това, че просто имаме пари, които няма за какво да похарчим? Волю-неволю се натрапва асоциацията с цитирания "зъбен данък"!
     Финансовата политика на държавата се проявява и във въпроса за пенсионирането. Но аз нямам предвид нито възрастта, нито процента, а това, че пенсиите, практически, не се коригират с оглед на годишната инфлация. От гледна точка на здравия разум трябва, или пенсиите да се отпускат с оглед на стандарта на живота в момента (и независимо от заплатата), или с оглед на коригираната съгласно моментния стандарт заплата. Ако човек е спокоен за размера на пенсията си, много хора на възраст 45-50 години и изработили вече годините за пенсия, биха могли да изкарват прехраната си по най-различни обществено полезни начини, без да заемат щатни бройки, като по този начин освободят места за амбициозни млади хора. Необходимо е човек не само да може, но и да има интерес да смени естеството на работата си, ако това е от полза за обществото или за здравето му в днешния динамичен век.
     Заплатите на интелигенцията (не само на художествено-творческата, но и на лекари, научни работници, инженери, учители, и други) се определят централизирано от държавата и се изплащат предимно от държавния бюджет. Здравият разум (и принципите на социализма) изискват заплатата да бъде мерило за обществената значимост на личността. В същото време, обаче, заплатите на интелигенцията са по-ниски от брутните заплати на работниците с ниска квалификация, под или около средната работна заплата за страната, и два пъти по-ниски от заплатите на милицията или армията. Изглежда общоизвестно правилото, че способността на една държава да се грижи за своята интелигенция е мерило за финансово благополучие и развитие. У нас се говори много: за водещата роля на интелигенцията в процеса на преустройството, за грижите на Партията и Правителството, за превръщането на науката в производителна сила, и прочее. На практика, обаче, съвсем не са редки случаите, когато един лекар след (или преди) работа сяда зад волана на частното си такси; когато филолози и други висшисти работят в бояджийски бригади; когато кандидати и доктори на науките затварят буркани със зимнина или ремонтират колите си и т.н., за да изкарат или спестят "някой лев". От нашите вестници дори звучаха хвалебствени отзиви за това, как група програмисти отишли да доят кравите на село, за да изразят "единството и сплотеността" на българския народ. Разбира се, всяко правило си има изключения, но нашите изключения станаха правило: колкото повече учиш, толкова по-малко получаваш!
     Това правило, освен негативния възпитателен аспект, води и до снижаване продуктивността на интелигенцията, като отнема голяма част от времето ù за несвойствени дейности. Къде отиде прословутата любов на българина към наука и знания — замени се с вицове за "ученото"! Не е ясно, кога най-после ще спрат опитите да се провери, може ли "ученото" да върши работата на "неученото"? Обратни опити не се правят, защото отговорът е ясен! И за да не бъде обвинен авторът в пристрастност, нека подчертаем, че ситуацията у нас далеч не е такава, каквато е била по време на култа към Сталин в СССР, или по време на културната революция в Китай, така че можем да почакаме още малко и да продължаваме да приказваме за грижите на Партията и Правителството, които (поне досега) идваха толкова късно, че веднага след това можеше отново да поставяме въпроса на дневен ред.
     Освен това държавата използува финансовия механизъм за стимулиране развитието на някои отрасли, обявени за стратегически и определящи, което само по себе си е логично. При нас, обаче, за стратегически бяха обявени всички отрасли на промишлеността, в които нямахме никакви традиции: електрониката, машиностроителната и металообработващата промишленост, "голямата" химия, и сега биотехнологиите. Ако подобни мерки се предприемат в развитите страни, то се прави така, че продукцията на стратегическите отрасли да бъде конкурентно-способна. Политиката на централизирано планиране и държавен монополизъм, особено след прословутия Априлски пленум от 1956 година, доведоха до значителни инвестиции в тези отрасли и ... повече нищо.
     Ако, средно погледнато, стандартът на живота у нас е 10 пъти по-нисък от редица западни страни (защото цените на хранителните продукти, леката промишленост, на коли и жилища у нас, изразени в български левове, са практически равни на съответните цени на Запад, изразени в щатски долари, при "незначителната" разлика, че средните заплати у нас са 10-тина пъти по-ниски), то в някои от указаните отрасли бяха поставени "рекорди". Така например, един персонален компютър от типа на IBM-PC/AT струва 2,000 - 2,500 долара или една средна месечна заплата там, докато у нас той струва (български и "висококачествен") около 35 хиляди лева или 10 средни годишни заплати, което дава отношение повече от 100 пъти! Аналогично е положението и с видеотехниката. Малко по-добро — с инструментите и продукцията на машиностроителната промишленост. Що се касае до "голямата" химия и металообработващата промишленост, ако там съотношението е по-малко, това е с цената на нашите дробове, поради практическото отсъствие на модерни и скъпи пречиствателни съоръжения. За сметка на тези отрасли, ние "умело" подтискахме развитието на селското стопанство, защото в него наистина имахме традиции. Такива диспропорции не могат да бъдат обяснени от позициите на здравия разум.

     6. Може би вече е време да разгледаме и нашето отношение към природата.

     Авторът не претендира за приоритет в твърдението, че каквото е отношението ни към себеподобните, такова е и отношението ни към всичко, което ни заобикаля, т.е. към природата. Обикновеният селянин убива някое животно или отсича дърво, когато иска да се нахрани или стопли, но не за да се похвали, че е по-силен от природата. Ние изсякохме горите и заехме най-плодородната земя, за да построим нашите промишлени гиганти; замърсихме реките и езерата; превърнахме парковете си в боклукчийски ями; нашето Черно море стана наистина черно; нивото на замърсеност на въздуха в градовете, промишлените области, и столицата, достигна рекордни стойности в световен мащаб; дадохме своя "достоен принос" и за радиоактивното замърсяване. Наред с това пътният знак за алея за велосипедисти на практика е непознат; а ако някой пожелае да притежава домашно куче, трябва да заплати съответен (пак рекорден) данък за своята любов към животните и да си го държи в подходяща клетка, или да го научи да лети — това все още не е забранено. Казано накратко, ние се научихме да се отнасяме пренебрежително към всичко около нас (в името на великата цел) и сега природата ни отмъщава за нашата неразумна гордост.
     Все още не е ясно защо решихме, че колкото сме по-развити, толкова повече трябва да концентрираме и уедряваме всичко. В природата нещата са взаимно балансирани, но ние решихме, че сме по-силни и трябва да я променим. Малко ни бяха промишлените гиганти, трябваше да ги изградим по-близо до големите градове, по-близо до столицата. А може ли една столица да не е "най" във всяко едно отношение: промишлено, административно, политическо, образователно, и прочее? Вярно е, че в повечето западни страни се обособяват отделни административни центрове, отделни университетски градове, отделни промишлени области, но може би това е така, защото там не могат добре да си "планират" нещата?
     А какво направихме с нашите жилища? Напълнихме градовете, че дори и селата, с многоетажни блокове — далеч от земята, по-близо до промишлеността. Вместо да направим "села от градски тип" — с класическите двуетажни къщи и декар земя около тях, но топлофицирани и телефонизирани, ние направихме "градове от селски тип" — построихме панелни блокове и обявихме селата за градове! Здравият разум изисква човек да живее сред природата, да се слее с нея, ако щете, а ние прикрихме нашата некадърност в това отношение с гръмките фрази за "грижата на Партията и Правителството и лично на другаря ...". В същото време, обаче, някои "заслужили другари" си построиха "вилици", а на народа бе обяснено, че ако иска да се приобщи към работническата класа, трябва да отиде в градовете, където може да получи полагаемата му се "кутийка" след 10-20 години на "дела, дела и само дела". О неразумни народе, поради що се срамуваш да се наречеш селянин?

     7. Накрая трябва да се спрем и на политическия живот у нас.

     Всеизвестно е, че най-прогресивната, -честната, -идейно-убедената, -способната, -закалената в борбата, и винаги безпогрешна част от българския народ е нашата комунистическа партия. Толкова дълго сме свикнали да повтаряме тези фрази, че, от гледна точка на здравия разум, започна да се налага точно обратното твърдение, защото "прекаленият светец и богу не е драг"! От позициите на идеологическия монизъм ние забравихме древната истина, че човек е грешен, а партията се състои от хора. Нещо повече, ние заменихме понятията: чест и доблест — с идейна убеденост; демокрация — с демократичен централизъм, изродил се в централизъм и клакьорство; делата — с думи за тях; желанието човек да получи заслужена награда за своя труд — със социалистическо съревнование; действителното — с желаното. И докато преустройството се изразява само в замяна на една личност с друга, на "дела" с "работа", на "преустройство" с "ново" или "действително" преустройство, на "развит" социализъм с "истински" социализъм, продължавайки официално да твърдим, че в момента (както и във всеки минал момент) политиката на Партията е и си остава единствено правилната, здравият разум ще се бунтува!
     В последно време се постави недвусмислено и въпросът за многопартийността. Появяват се и правят своя "прощъпулник" редица независими съюзи и партии. Говори се за независими избори. В същност, нещата са очевидни: не може да има устойчиво и адаптивно управление без отрицателна обратна връзка, а обратната връзка в областта на политическия живот е легалната опозиция. Ако една партия не допуска официална опозиция, тя или се чувствува слаба да ù противостои, или просто е глупава — друга алтернатива няма!
     Ясно е, че в момента у нас се извършват бурни еволюционни промени, целящи стабилизирането на старата компрометирана система. Това е похвално, защото ако системата успее да се нагоди към новите условия в света, значи тя е жизнена! Затова, обаче, за да може да се обновят органите на управление, да се обнови нашата комунистическа партия чрез активна борба в самата нея, неизменно условие е отделянето на Партията от държавата! Здравият разум ни подсказва, че както в икономиката, така и в политиката, важи правилото: няма ли конкуренция — няма развитие!
     Всеки има различна представа за демокрацията, но в общи линии тя се свежда до възможността народът да каже открито своята дума по редица въпроси от жизнен интерес за него, за да може управляващият апарат да взема правилни решения. Противно на здравия разум у нас демокрацията беше сведена до възможността човек: или да се произнесе "за политиката на Партията и Правителството", или да си тегли последствията! Ние като че ли забравихме, че всеки човек има свое мнение и ако за нещо важно гласуват единодушно поне 90% (а ние предпочитахме кръглото 100), то значи изобщо нищо не е гласувано, защото такова единство е противоестествено, то е принудително! Прочее, на днешния етап може да се спори само за формата на демокрация, а не за самата демокрация, защото всяка диктатура (дори и пролетарската) е израз на слабост и успехите на диктатурата са успехи временни и съмнителни!

     Не можем да не отделим няколко реда и на термина "преустройство", навлязъл вече в редица западни езици дословно, с незначителни езикови особености. Абстрахирайки се от фразьорските злоупотреби, преустройството, по същество, е: опит за създаване на демократично общество в условията на наследения дефицит и тоталитарност на "развития" социализъм. Да се надяваме, че този опит ще бъде успешен!

     В заключение нека да се върнем към мисълта, засегната в самото начало. Ние тенденциозно не разгледахме действителните причини за настъпилите противоречия между здравия разум и нашето "развито" социалистическо общество — нека оставим разбора на специалистите. Освен това причините наистина са комплексни: както субективни, така и обективни, така и грешки, породени от самата диктатура като форма на управление. Някои от тях бяха навреме забелязани и се набелязаха мерки за отстраняването им (но те не се приложиха последователно), други останаха незабелязани в атмосферата на политически и икономически монопол на държавата, трети тепърва ще бъдат признати. Много проблеми останаха извън полезрението на това разглеждане. Пътищата за разрешаване на тези противоречия също не бяха набелязани тук, макар в редица случаи авторът да има свои виждания, засегнати от изложеното.
     В крайна сметка, ако ни е толкова трудно да построим действително социалистическо общество, то нека се опитаме да построим едно демократично общество, едно общество на здравия разум, без което няма да можем да живеем дори в "мазето" на Общия Европейски Дом! Да не забравяме това!

     12.1989

     P.S. Както се вижда това е едно мнение в духа на преустройството и то изглежда доста наивно от висотата на изминалите дузина години. Но то е полезно с това, че е една умерена и градивна критика, целяща еволюционното реформиране на социализма, защото той, ей Богу, си има своите огромни предимства пред неморалния и груб капитализъм, в който се върнахме в резултат на тихата лудост на нашия народ. Прочее, този въпроси са многократно дискутирани в цялата книга, така че няма да ги разискваме сега, но прави впечатление незначителността на поставените проблеми. Ами да, проблемите ни при тоталитаризма не само изглеждат сега незначителни, но те и бяха такива, по сравнение с бъркотията на прехода ни към демокрация. Това бяха проблеми не само на нашето минало устройство, а на самото централизирано управление, и дори една Америка не се е разминала без нейната "перестройка", някъде към 70-те и 80-те години на ХХ век, защото тя, както и всяка уважаваща себе си държава, неизбежно има мощни централизирани структури, като армия и полиция поне. Така че нашите проблеми не бяха нови, но те бяха основните за нас.
     Защото ние живеехме като в някакъв парник, в едно стерилно общество, или, ако използуваме едно не много приятно, но вярно, сравнение: ние водехме живота на добре гледани домашни любимци — кучета, например. Ние бяхме сити и сресани и стопаните ни (т.е. номенклатурата) само ни се радваха, но, естествено, искаха и да ги слушаме. Докато като дойде прехода, на нас ни развързаха каишките и ни пуснаха по широкия свят. Да, ама той, този свят, и не бил толкоз добър, колкото си мислехме докато ни хранеха и държаха на топло, и сега пак си търсим някои добри стопани, само че този път от икономически силните западни страни. Както и да е, важното е, че ние проявихме всички симптоми на отвързани кученца, поради което още на времето-си автора говореше за "синдрома на отвързаното куче" като нашата основна болест, която един велик наш българин по своето време бил нарекъл "пиянството" на един народ. Е, то не е лошо човек да си пийне понякога, ама всяко нещо с мярка, нали? Само дето това на важеше за нас, защото ако умереността е основно изискване за спокоен живот и, един вид, критерий за разумност, то ние проявявахме всичко друго, само не и разумност!
     Но има и нещо друго. Въпросът в този материал е поставен изобщо неправилно, защото никой народ не може да бъде толкова разумен, колкото би се искало на един технически образован и мислещ човек като автора. Т.е. разумното социално управление, все още, е една голяма утопия за масите и не съществува никъде по света! Но пък това беше една приятна утопия и нищо не пречеше на едно сито кученце, като автора, да си мечтае за блажената страна на разумните кучета. Или пък да я сънува, защото когато едно нахранено кученце спи, то има приятни или "розови" съница. Е, сега пък, понеже сме гладни, ние си имаме "сини" сънища, нали така?

     2001

     
       


ЗА ЗАВОЯ НАЛЯВО

(или импулсна политология)


     Надали има в момента в нашия политически живот по-коментиран въпрос от евентуалния завой наляво: за партии и движения, за страната като цяло, кога и дали въобще, колко наляво и колко задълго, и прочее. Може да се държат и басове за това, и не без основания, разбира се. И все пак, не мога да се оттърва от усещането, че това отново е въпрос на политическа манипулация (с която до болка сме свикнали), защото въпроса не се поставя коректно. Защото въпросът не стои като "дали ще завием наляво", а "кога ще завием наляво"? По-важните съображения за това мнение са следните:
     а) Истината е по средата — твърдение, за което имаме сведения от повече от 25 века, но което, положително, е било известно и по-рано. В една динамична среда, ако не беше така по отношение на даден параметър, то щеше да се достигне единия от двата края, и веднъж прието това значение, по-нататък нещата просто нямаше да зависят от този параметър (а тук е съвсем очевидно, че много неща зависят от това дали ще завием наляво или надясно).
     б) Това движение е непрекъснато колебание. Като се има предвид, че още древногръцкият философ Платон е бил, всъщност, по-голям комунист от Ленин (защото не само, че е бил против частната собственост, но е считал, че дори и семейството трябва да изчезне напълно и човек трябвало да живее не за себе си, а само за държавата), както и по-голям утопист, разбира се, е ясно, че левичарството не е от вчера. А що се отнася до десните крайности, то не едно въстание или революция са избухвали за да се преборят с тях. Защото колкото и да е правилно, ако само в градината на Иван пада дъжд и му растат зелето и картофите, а при съседа Петър — нито капка, и само семейството на Иван да може да яде, то все пак идва време, когато на съседа Петър му омръзва да гледа гладните си дечица и се отказва от тази правда (да не забравяме, че на английски, немски, а дори и руски, "правилно" и "дясно" е една и съща ума), като тръгва да дири социална справедливост на другата, т.е. лявата (left, по английски, или останалата) страна. Та, с една дума, нито единия, нито другия край е нещо неоспоримо веднъж завинаги и народите постоянно се колебаят, а правителствата балансират между двата края.
     в) Историческият пример в развитието на екс-комунистическите страни, които се движат преди нас в икономическото си развитие, недвусмислено показва (засега) тенденция към олевяване. И ако тази тенденция не се наблюдава в някои страни, то е само в такива като бившия "велик и нерушим" Съветски Съюз, която страна още не е "одесняла" достатъчно! А пред фактите дори и политиците трябва да замълчат.
     За да обобщим тези три момента най-лесно е да използуваме модела на затихващото колебание (на едно махало, например), който е произведение от експоненциална и синусоидална функции и е показан схематично на фигурата* (Фиг.1.), чрез кривата "0" приета като базисна. Разбира се в социологията не може да се говори за толкова точни зависимости и не може да се определи колко точно наляво или надясно (т.е. амплитудата на колебанието) се намираме в съответния момент, тъй като нямаме само две идеално чисти лява и дясна партии в Парламента. Нито пък може точно да се определи периода, така че ако от първата най-лява точка (да речем, в горната част на фигурата) до втората такава изминат 10 (условни) години, а пък от втората до третата — 15, то това може да се счита за приемлива точност. Това, че не можем да използуваме този метод за добри количествени оценки, обаче, не означава, че той не е добър качествено, тъй като той вярно отразява постепенно намаляващите колебания около дадено установено значение, което е естествено да приемем по средата.
     Хубавото на този качествен модел е, преди всичко това, че от него могат да се правят интересни изводи. Първото и най-съществено наблюдение в случая е, че съществуват два алтернативни начина за намаляване на стръмнината на движение (по отношение на хоризонталната временна ос), а именно:
     1) чрез свиване на експоненциалната обвивка на кривата, която определя бързината на затихване (не е изобразена на фиг.1), което съответствува на кривата "1" (синята), която пада по-плавно, понеже периода ù е същия, но не достига толкова големи амплитуди; или
     2) чрез разтегляне на колебателния процес за по-голям период, което съответствува на кривата "2" (червената).
     И двата начина водят до приблизително еднакъв наклон (стръмнина) на съответните участъци на кривите 1 и 2 (или от началото до първия полупериод, до мястото на чертичките с номерцата, където те падат; или после, от долното положение до края на първия период, където те се качват нагоре — но навсякъде в линейните участъци се движат почти паралелно). Отново трябва да уточним, че може да се спори по въпроса доколко наклоните са еднакви, но във всички случаи те са по-малки, от съответния наклон на кривата 0 (черната). А обръщаме такова внимание на наклоните, защото е естествено да приемем, че целта на всяко такова движение е да се постигне максимално бързо затихване, при възможно най-слаб наклон, т.е. да имаме плавно и безкризисно движение към новото равновесно положение (хоризонталната ос). И следователно това безкризисно двежение може да се получи, или когато кривата затихва (амплитудата ù пада) абсолютно по-бързо, т.е. кривата 1 (което е най-добрия вариант), или когато тя затихва относително бързо, т.е. кривата 2 (като амплитудата намалява по-слабо, но пък за по-дълго време), което, всъщност, е абсолютно по-бавно от другия вариант (но също така безболезнено).
     Нека да разгледаме по-задълбочено тези два варианта, като извикаме на помощ импулсната техника, където се обяснява, че периода на колебание е характеристика на системата (например, при махало, това е дължината на махалото), докато затихването на експонентата е характеристика на средата (например, при махалото, това ще рече дали то се движи във въздух или във вода). В нашия политически случай "системата" е целия народ, дадената страна, от гледна точка както на икономическите ù възможности, така и на социалното съзнание и единство на избирателите ù, на природните ù дадености, традиции и прочее, т.е. това е нещо, което не може (поне лесно) да се промени. От друга страна, затихването на експонентата зависи от средата, а тя в случая е политическа, т.е. това са партиите, които помагат (или пречат) на дадения народ да достигне равновесното положение, и на тази среда може и трябва да се влияе и да се променя.
     Казано по друг начин това означава, че за страни, където политическата среда по-бързо конвергира към центъра, е възможно постигане на плавен преход и при достатъчно кратък период на колебание, говорещ за мощни икономики, социално съзнателни и единни избиратели (например за Унгария полупериода е около пет години; за Чехия и Словакия, ако се извадят 1-2 години предвид на разделянето им, като допълнителен проблем, с който трябваше да се справят, може да се окаже пак толкова, или малко повече). В същото време, в страни с по-лоша конвергенция на политическите сили единствената възможност за плавен и безкризисен преход се заключава в по-продължителния период на колебание (т.е. по-лоша адаптивност на системата, свързана и с по-големи социални разногласия, които се изразяват и в по-лоша конвергенция на политическите сили, както, например, в Полша, ако считаме за начало на движението надясно приблизително 1985 година, което прави полупериод 9-10 години). Докато в някои страни политическата среда е толкова конфронтирана, социалното единство на масите така слабо, че единствената възможност за удържане на положението преди катастрофалното пропадане при прехода се изразява в многократното разтягане (забавяне) на колебателния процес (например в Русия, по-точно в целия бивш Съветски Съюз, където заслугата е на великия "Горби", че той успя доста да забави процеса през първите няколко години с неговата перестройка, иначе, при практически нулева експонента, щеше да се получи явно пропадане в гражданска война, а засега това почти се избегна; така или иначе, обаче, вече четвъртпериода на колебанието при тях, дори изваждайки 2-3 години за разпадането на империята им, достигна 6-7 години, което дава очакван полупериод от около 15 години). Смело може да се твърди, изглежда, че полупериода и при най-тежки условия не може да надвиши едно поколение (20-25 год.).
     Нека сега да се върнем към нашата страна. Съдейки по редица показатели (икономически, социални, народностни, и други) ние сме най-близо до Полша и при полупериод от около 10 години би трябвало да се очаква и следващия Парламент да е все още десен, като, може би, чак в края на века ще завием наляво. В същото време, обаче, на мен ми се струва, не ние би трябвало да се стремим към нивото (периода) на Чехия и Словакия, така че едно олевяване на Парламента, като все пак той остава надясно от центъра, би било за мен израз на будни народни маси в настоящия момент. Това е, може би, най-доброто, на което може да се разчита в предстоящите избори, защото беше време (и някога пак ще стане така) когато дясно значеше добре, но в момента по-наляво значи по-добре, по-зряло, по-разумно!
     Като допълнителен щрих към това разглеждане трябва да обърнем внимание на факта, че в политическия случай (за разлика от механичния) средата (партиите) не е независима от системата (народа), защото тя е част от народа, така че е възможно влияние от страна на политическите сили върху народа и обратно. В този смисъл, по-добре конвергирала политическа среда води до по-бързо икономическо развитие и по-единно социално съзнание на народа, което дава възможност за по-къс период на колебание, което, в крайна сметка, дава още по-бързо затихване (т.е. известна положителна обратна връзка).
     И още една подробност: колкото е по-добра конвергенцията в Парламента (съответно и сред народа), толкова по-голяма е и помощта от Запада, защото е естествено, когато някой влага пари някъде да иска гаранция за спокойно и безкризисно развитие. С други думи, западните инвестиции зависят не от посоката на отклонението ни от центъра (в ляво или в дясно), а от величината на това отклонение, т.е. от конвергенцията на политическите сили. Това е единствената разумна позиция, защото при малка дивергенция посоката просто няма значение.
     Иначе казано: да си помогнем сами, за да ни помогне и Господ!

     1995 ?


     
       


КОЛКО ТРЯБВА ДА ПОЛУЧАВА ЕДНА ФИРМА, ЗА ДА РАБОТИ "ЗА ЛУДО"?

     Въпросът, който си поставяме, е: колко трябва да бъдат приходите на една дребна фирма (например, едно-, дву-, или три-лично, най-често фамилно, ООД) за да се окаже, че след изплащане на данъците тази фирма ще спечели толкова (или дори по-малко), от колкото ако просто хората си бяха вложили парите, изразходвани във фирмата през годината, под формата на лични спестявания или държавни ценни книжа (ДЦК) в банки (които, на всичкото отгоре, се гарантират 100% при фалит, съгласно Закона за защита на влоговете, докато фирмите губят точно половината пари при фалит на банка), като по този начин, посредством прираста на спестяванията си, отчете инфлацията, а лицата, които притежават фирмата, вместо да работят в нея и печелят по този начин, работят някъде другаде при средната за момента работна заплата? Това според мен означава, че фирмата работи "зà лудо" (за "тоя дето духа"), че няма никаква финансова изгода от нейното съществуване, и че, всъщност, е по-добре да не функционира, защото такова производство не само, че не е разширено, ами би могло да се нарече направо "стеснено"!
     И така, нека първо въведем някои означения като започнем с буквата a, с която да бележим общата сума на приходите в левове. С буквата b да означим относителната част на разходите към приходите или материалоемкостта на производството (тук в разходите влизат всички разходи, не само за материали), като за по-удобно записване изразим b не в проценти, а като част от цялото (например, 0.2*a вместо 20% от a). Със c да означим средния годишен приход от вложения в левове (в момента най-изгодно е в ДЦК) и пак като част, а не процент (т.е. 0.5, а не 50%, например). Частта, която държавата взема под формата на данъци означаваме с d, а средната чиста годишна заплата, т.е. без данък общ доход (ДОД) — с буквата e. Тогава, приравнявайки печалбата на фирмата след данъчно облагане към възможната печалба от средна заплата и банкова лихва върху похарчените във фирмата пари (защото хората са ги имали за да ги вложат във фирмата и да ги похарчат за производство на нещо), получаваме (всичко за една година), като характеристика на работата "за лудо", следното просто уравнение:

     a*(1-b)*(1-d) = e + a*b*c      (1)

тъй като a*(1-b) е печалбата преди облагане с данъци; a*(1-b)*(1-d) е печалбата след данъчно облагане; докато a*b*c е печалбата от разходите a*b, ако те бяха вложени в банкови институции като от частни лица (от собствениците на фирмата, които и работят в нея) без изобщо фирмата да съществуваше. С други думи лявата страна ни дава приходите от дребната фирма, а дясната страна е сумата от средната заплата и приходите от похарчените от фирмата пари, ако тя не беше фирма и само похарчените за годината пари стояха на личен влог. Ако оставим от едната страна само буквата a и решим това уравнение по отношение на нея ще получим:

     a = e /( (1-b)(1-d) - b*c )      (2)

което е нашата крайна формула.
     За да си отговорим на въпроса, поставен в началото, трябва да намалим броя на неизвестните, като зададем значения на някои от тях близки или равни на действителните. Започваме отзад-напред на реда на буквите, т.е.:
     e = 100,000 лв годишно — хубава кръгла цифра, максимално близка до средната работна заплата за тази година (тя още не е изчислена точно, защото годината още не е свършила), което прави по 8,000 лв чисто месечно (или, иначе, 120,000 лв брутно за годината).
     d = 0.3, т.е. 30% — това е данък печалба за най-дребните фирми с печалба под 1 млн лв годишно и за новооткрити фирми, което е най-ниския данък (обикновено е 40%, че и повече) и е, съответно, най-изгодния вариант в нашия случай.
     c = 1.4 или 140%, което също изглежда добро приближение до действителността, тъй като в началото на годината лихвения процент за една година беше 40%, в средата на годината стана към 120% (за ДЦК от портфейлните емисии на търговските банки), през септември най-сигурната банка, БНБ, емитираше облигации със 130% годишна лихва, а търговските банки продаваха ДЦК със 170% годишна лихва. Такова беше положението до към края на септември (революционен месец, поне за нашия народ, както знаят читателите), а сега най-новата информация е, че вече ОЛП стана 300% и ако се задържи така до края на годината (т.е. "ако съществува държавата ни", както казват злите езици) може да се очаква, че това ще даде усреднено реален приход към 160% годишно (което е повече от печалбата от усреднения ОЛП), но ние "от скромност" ще работим със 140%, за да сме сигурни, че оценката ни не е завишена.
     Тогава формула (2) придобива вида:

     a = 100,000 /( 0.7(1-b) - 1.4 b ) = 100,000 /( 0.7 - 2.1 b )      (3)

което представлява зависимостта на печалбата a на дребната фирма в зависимост от материалоемкостта на производството (частта на разходите към приходите) b.
     Първият извод, който може да се направи е, че съществува критично или максимално значение на b, и то е критично, защото знаменателя на (3) става равен на нула (а, както е учено в училище, на нула не се дели) и максимално, защото за b, по-големи от това значение, знаменателя става отрицателен и съответно a става отрицателно, което няма смисъл, защото отрицателните пари означават, че фирмата губи, ако работи. С други думи, фирмата започва да работи "зà лудо" именно при максималното значение на b. В нашия (най-изгоден по отношение на данъците) случай това значение е: bmax = 0,7 / 2,1 = 0,33 или 33%.
     Сега нека представим в табличен вид тази зависимост:
 
b (в%) 15 20 23 25 27 30
a (хил.лв.) 260 357 460 571 750 1430

Табл.1. ЗАВИСИМОСТ НА b ОТ a.

     Тъй като няма фирми с по-малко от 20% разходи (поне 10% отиват за най-евтината реклама), нито пък някой е чак толкова "луд" та да печели милион и половина (работейки на вятъра, защото ние това смятаме!), се оказва, че левия и десния краища на таблицата са неизползваеми. (Освен това при печалби над 1 млн. лева данъците d вече ще са по-големи, така че и израза за a ще бъде друг). При това положение остава при материалоемкост b около 25% да се получат приходи от около половин до един млн лева. Това, обаче, са теоретични резултати, тъй като, на практика, няма фирми с по-малко от 30% разходи (дори за свободните професии се признават 30% необходимо-присъщи разходи без документи). С други думи изложеното недвусмислено означава, че у нас изобщо няма условия за дребен бизнес при това равнище на инфлацията и ако някой все пак продължава да развива такъв, то е или по инерция, или защото иначе човек просто не може да си намери работа!

     На пръв поглед тук има някаква "магия", защото фирмата не е необходимо да разполага с всичките пари за разходите за цялата година в началото на годината, и ако се завърти 3-4 пъти цикъла на производство, то ще се получи, че може да се работи и с по-малки налични суми (и, съответно, приходите от лихви в нашите пресмятания ще паднат), а ако фирмата пече банички, например, то ще се извъртат стотина цикли за една година. При това положение, обаче, ние изобщо не отчитаме необходимостта от складови наличности, и разходи най-вече на дълготрайни материални активи (ДМА), където човек трябва да се "изръси" наведнъж поне за пет години, и то с големи суми, като амортизацията направо се изяжда от инфлацията! Ако пък говорим за производствени сгради и съоръжения (а при нашите климатични условия, както е известно, нищо не може да се произвежда под открито небе), то срока на амортизация е цели 25 години. Да не забравяме, че при едно наистина чисто счетоводство търговеца трябва, след като изплати ДМА при изтичане на срока за амортизация, да има точно толкова събрани пари, че да може да си купи същия, вече практически изразходван, ДМА, докато при тази инфлация той ще разполага в най-добрия случай с 10-15% от сумата (а за сградите може би с 1-2% !). По този начин фирмата, всъщност, плаща данъци върху печалба, която изобщо не е печалба, но това е въпрос на други изчисления, с които нека не се отвличаме сега.

     И така, за да се убедим, че нашите сметки са били доста близки до реалните, да варираме леко някои от параметрите във формула (2). Например, за по-прилична фирма данък печалба трябва да е 40% (т.е. d = 0.4) и тогава получаваме

     a = 100,000 /( 0.6(1-b) - 1.4 b ) = 100,000 /( 0.6 - 2.0 b )      (4)

или bmax = 0.6 / 2 = 0.3 или 30%, което е още по-зле, както и трябваше да се очаква. (Таблица за a като функция на b в този случай няма да привеждаме, за да не отегчаваме читателите).
     Ако при това "по-нормално" d = 0.4 приемем и една по-прилична заплата от 25 хил лв. брутно месечно (или 20 хил лв. чисто месечно) то трябва да варираме e до 240,000 лв годишно, нещо, което може да се очаква като прогноза за следващата една година считано от октомври 1996, и тогава е редно да приемем c = 2.0 (т.е. 200%, с надеждата, че шоковият ОЛП от 300%, все пак няма да се задържи прекалено дълго) и така ще получим:

     a = 240,000 /( 0.6(1-b) - 2.0 b ) = 240,000 /( 0.6 - 2.6 b )      (5)

т.е. bmax = 0.6 / 2.6 = 0.23 или 23% (при c = 3.0, както е в момента, получаваме bmax = 0.6 / 3.6 = 0.16 или 16% !). Това последното, че всяко дребно производство с материалоемкост около 20% вече е неефективно за собственика му, между нас казано, си е чист комунизъм! Той малко се "зацапва" от факта, че и крупните производства, очевидно (макар и по други причини), са също неефективни, щом като стотици предприятия се приватизират!

     Тези сметки са правени за търговски дружества, които плащат данък печалба, а не за еднолични търговци (ЕТ), които плащат данък общ доход (ДОД), но, всъщност, и там нещата не са доста по-различни, защото при 430 хил лв. годишен приход, например, трябва да се плати ДОД в размер на 112 хил лв (по таблицата за 3,500 лв. минимална месечна работна заплата), което представлява 26% данък, а като се добави и минималната осигурителна вноска се получават общо 28%, което практически не се различава от предишните 30%. (Сравнете с таблица (4), където за b = 0.25 имаме a = 571,000 лв. приходи, или печалба, преди облагане с данъци (1-0.25)*571 = 0.75*571 = 430 хил лв., т.е. точно толкова, с колкото току-що смятахме за едноличните търговци. Освен това тези суми са съвсем реални като средни цифри за ЕТ, ако не се правят някакви фалшификации).
     Може ли нещо, все пак, да се подобри? За съжаление няма розови перспективи, защото дори намалението на данък печалба до 20% за дребните фирми (нещо, което надали някое правителство, независимо от цвета му, би си позволило, защото това директно бърка в бюджета) ще даде само bmax = 0.8 / 2.2 = 0.36 или 36% срещу предишните 33% (при прочее равни условия), така че това почти не влияе върху производството.
     Единствената оправия е свалянето на приходите от лихви c (т.е. спиране на инфлацията и стабилизиране на икономиката). При c=0.5, имаме bmax = 0.7/1.2 = 0.58, което е вече доста добре. Докато при c=0.3, или 30% (каквато беше амбицията на БСП-то, само дето се оказа, че "милите хора" си били правили сметките "без кръчмаря") се получава bmax = 0.7 / 1 = 0.7 или цели 70%.
     Така че не ни остава нищо друго освен да си свиркаме песента "Комунизмът се завръща и народа го прегръща", защото хем няма условия за никакъв дребен бизнес, хем обедняхме до просешка тояга (без кавички) с минимална месечна работна заплата около 20-тина щатски долара (или под един долар дневна надница, ако така повече Ви харесва).

     10.1996
 


НАРОДЪТ НИ ПАК СЕ ЗАПАСИ СЪС СКЪПО!


     Пазарът като система съществува по цялото земно кълбо вече редица хилядолетия и би могло дори да се каже, че той е непобедим като живота. Казвайки "пазар" аз имам предвид място, структура, или организация, при която се събират заедно група хора, които предлагат нещо, което им е излишно, (наречени продавачи), и друга група хора, които търсят нещо, което им е необходимо (наречени купувачи). Той е съществувал още в първобитните общини, съществувал е при фараоните, по времето на Конфуций, в Древен Вавилон, по времето на Сократ и Аристотел, по времето на Христос, на Мохамед, на Наполеон, на Маркс, че дори и при изкуственото комунистическо общество не можа да бъде изцяло премахнат, а само се подтискаше по всякакъв начин чрез въвеждане на пределни цени и антипазарни механизми на производство.
     Няма значение дали размяната на ценности се е извършвала стока за стока, стока за услуга (или връзки от всякакъв характер), или някакви други нематериални ценности, или срещу някакви измислени специално за целта мъниста, семена на разни растения, раковини, железца (независимо дали от благороден, неблагороден, полублагороден или "леко облагороден" характер), а така също и срещу специално отпечатани хартийки, след откритието на книгопечатането. (Между другото, може би е интересно да се знае, че думите: money, Münze, монети, мангизи, и прочее водят началото си от името на една ароматна ... тревичка, полезна за перисталтиката на червата и наречена "мента", или mint на английски, която за тях значи още и "монетен двор", т.е. мястото, където се правят "ментите", или "ментèтата", както казват някои, защото истинските ценности, или real estate на английски, са недвижимите ценности). Няма значение също и дали предлагането и купуването се извършват от самите заинтересовани лица или от специализирани личности или организации, наречени търговци, или пък от някакви, също специализирани, посредници наречени "брокери", защото те разделят (от английското break) ръцете на продавача и купувача по време на ръкостискането, ознаменуващо сделката, макар и то, понякога, да е чисто символично — обичай, останал само при началото на състезания по бокс и борба.
     Това което има значение е, че всеки пазар се определя от самите участници в него — да ги наричаме за по-кратко търговци и купувачи — и затова пазарите в различните страни са толкова различни. Един е пазара в Лондон, друг е в Делхи, трети в скандинавските страни, четвърти в Ориента, пети и шести в Америка или в Далечния Изток, и така нататък. Тъй като на нашия пазар все още преобладават българите, поне измежду купувачите (нещо странно на фона на тоталната мизерия, която изживяваме в момента), то пазарът ни е български и, ако трябва да го охарактеризираме с една дума, това е думата "шоков"! Констатирам този факт с известно прискърбие, тъй като шокът като лечебно средство се прилага само в краен случай, когато други по-умерени или разумни методи се оказват безполезни; той е едно ultima ratio ("крайно средство", на латински), а прибягването до крайни средства означава, че сме живели доста неразумно, за да стигнем до това положение. Така или иначе, обаче, българинът разбира само от шокове (и най-често без терапевтичен ефект) и се оказва, че вече е свикнал да купува, или скъпо или нищо, та чака поредното поскъпване за да изпразни джобовете си и да сложи нещо в хладилника. Като се има предвид, че ние като народ не сме нито по-глупави, нито по-некадърни от американците, примерно казано, бих искал да разгледам по-подробно причините за тази наша пазарна аномалия.
     На първо място, разбира се, е нашата невероятна бедност. По-правилно би било да се каже мизерия. Поради тази причина сумата българи "налитат" да купуват най-евтината храна, та подядат дори и животните. Например, свинските гърди (кокали със сланина) са си цял деликатес, но народа купува масово и патешки и гъши "фенери", голи кокали, пилешки главички и крачета и прочее неща, които по времето на "бай Тошо" не бяхме виждали на пазара, и ги готви за себе си, или най-малкото извлича мазнината от тях. Нямам намерение да анализирам причините за това състояние (макар че, общо взето, е ясно, че в периода на първоначално натрупване на капитала, в който сега се върнахме, капитализма е най-ожесточен и най-тежък за нашия изстрадал народ, защото "парà при парà отива", а за това трябва някаква "маица", както казват хората), а да поясня на читатели как те самите си влошават положението, и да дам някой "лек" накрая.
     Колкото и да сме бедни не бива да забравяме че англичаните казват, че те не са толкова богати та да купуват евтини неща! В нашия случай се оказва, че тъй като всички търсят само карантия, или сланина, или главички и прочее, то те и ще са най-скъпите (относително), защото животните нямат по три глави, да речем, и се получава така, че най-бедните плащат една част от храната (от луканката, примерно) на по-заможните — т.е. тъкмо според поговорката "болен здрав носи"! Единствената "полза" в случая е, че така могат да бъдат излъгани по-малко от някои търговци, защото кантарите теглят грамажа а не цената (и ако стоката е по-евтина, значи и ще ги излъжат по-малко). В това все пак има някакъв резон и даже чух от едни "събратя" купувачи, че търговците се делели на три групи: честни — такива, които лъжат само с едно деление на кантара; обикновени — които лъжат толкова, колкото им позволи купувача (най-често стотина грама), тъй като не държат кантара на нулата (или чрез други трикове); и аджамии, ама те ставали все по-малко. Особено на едро се лъже когато "водата е размътена" и хората правят отново опашки или купуват с цели торби.
     Прочее, да си дойдем на думата: в момента е за препоръчване да се купуват по-качествени стоки и по-конкретно за месото — обезкостено и дори шол (освен ако нямате домашно животно, за което също да мислите). Друг мой съвет към читателите е да забравят, доколкото е възможно, за пресните салами и да търсят други алтернативи — кайма, месо (не свинско, защото всички него търсят), сирене, дори постна храна. В "нормалните" страни едно кило пресен салам (и то хубав) струва колкото две кила хляб, а у нас съотношението е около четири към едно (така че би могло да се каже, че в този смисъл ние сме около два пъти "по-ненормални" от тях). А що се касае до хляба, то отдавна би трябвало да ни е известно, че завишената консумация на хляб у нас се дължи на занижения ни жизнен стандарт, а не на някакви особени кулинарни традиции на народа! Така че, волю-неволю, ще трябва да намаляваме консумацията на хляб, което хич и не е лошо.
     Още един съвет: яжте ядки (основно фъстъци) — те хем са богати на белтъчини, хем се само два-три пъти по-скъпи от хляба (ако си ги печете в къщи, но това лесно се научава); те са идеалната и най-бърза закуска по всяко време и от тях не се пълнее. (Пак в скоби бих искал да спомена, че хиндуизма забранява консумацията на всякакво месо: птици, риби, дори яйца и хайвер, защото това са бъдещите деца на животните, и то не за седмица или две, както е при нашите пости, а изобщо, докато ядки и подправки не ограничава, а това ще рече, че ядките просто заместват месото, защото всяка религия събира вековната народна мъдрост). Последен щрих в това отношение: докато все още черният хляб е по-евтин от белия — яжте от него, защото това няма да продължи дълго! Почти няма в Европа страна където белия хляб да се предпочита пред черния и затова в най-добрия случай той струва колкото черния, но най-често е по-евтин (дори и в Русия е така, а в Австрия, например, единствения, що-годе приличащ на нашия, хляб се нарича "турски"!).
     Толкова по въпроса за беднотията — тя не е порок и макар и да не е нещо с което да се гордеем, то не е и нещо от което да се срамуваме. Това, от което бихме могли да се срамуваме е, че (в резултат на тоталитарното ни минало, най-вече) ние нямаме никаква пазарна култура! Ние до такава степен сме извратили хубавата дума speculate, та сме я превърнали, едва ли не, в символ на злото, а тя означава (на английски) просто "мисля, разсъждавам", и в малко по-широк смисъл се употребява за хора, които успяват да извлекат полза от нещо, така да се каже само с акъл, а не с работа (производство), като купуват и препродават стоки. Говори се също така и за спекулативно познание, в смисъл на знание просто като игра на ума, а не нещо, от което човек може да извлече пряка полза.
     Принципиалната важност на тези разсъждения е, че, осъзнато или не, но търговците са тези, които крепят пазара! Казано на технически език, търговците играят за пазара положителната роля на отрицателна обратна връзка в системата — роля, без която нито една система не би могла да просъществува дълго време (камо ли хилядолетия). С други думи това значи: когато едно нещо нараства, то нещо или някой трябва да го намалява, и обратно, за да не се взриви системата. Точно това правят търговците когато вдигат цените, щом едно нещо се купува масово, та да може, ако купувачите са "нормални", да намалят купуването му и така да има за всички (и за тези, които вече са си купили, и за тези, които още не са, и за търговците); и обратното. И "слава Богу", че е така, та пазара ни още се крепи, дори при тези шокови цени! В днешно време, на практика, търговците продават само 2-3 дни в месеца (и си "оправят тотото"), а през другото време само мислят (т.е. спекулират) как да изработят купувачите, та пак да ги накарат да купуват. Разбира се, че за търговците е най-добре да имат редовни постъпления, та да си правят редовно покупките от производителите с редовно спечелените пари от купувачите и, както се казва, "алъш-веришът" да върви, но щом като народа ни е свикнал да купува само скъпо (защо — ще изясним след малко), то търговците са тези, които оправят положението. Казано по друг начин — щом не може без шокове, то някой и трябва да ги приложи! Приятно или не, но това е истината, и колкото повече българи я проумеят — толкова по-добре.
     Сега няколко конкретни съвета за "посветените", т.е. за четящите в момента. На пазара винаги има няколко алтернативни стоки — например: хляб, картофи, ориз, макарони (овесени ядки, ако щете), така че когато едната поскъпва — просто купувайте другата! В нормално наситен пазар и народ, който не спъва пазарните механизми, цените на алтернативните стоки си движат, общо взето, в синхрон, и това правило е по-трудно за прилагане, ала тогава и не се налага то да се прилага, докато у нас ситуацията е друга. Спомнете си, че когато ориза поскъпна скокообразно (по български!) в началото на лятото, още никой не очакваше, че ще скочат и картофите и, най-вече, хляба — просто тогава хората решиха да купуват масово само ориз (като китайците) и той поскъпна докато се подпря отгоре от международните цени (около една немска марка средно по цени на дребно), после спря (докато хората го изядат, а тъй като ние, все пак, не сме китайци, то това продължи 4-5 месеца) и сега отново започна да расте.
     Аналогична беше ситуацията с картофите, само че с един-два месеца закъснение, така че тези, който си бяха взели чувалче картофи по 60 лв. през август, ноември ги консумираха точно два пъти по-скъпо (отчитайки и приходите от лихви, които един месец бяха стигнали до 25%, а така също и фирата, която картофите дават, особено ако са порядъчно нитрирани), а сега, когато ги изядоха и тръгнаха отново да купуват, цените пак се качиха. Така стана със лука. Така стана и със сиренето, после месото го догони и задмина (защото се оказа, че то е по-подходящо от сиренето за продължително съхраняване във фризера) и месото стигна до 700 лв. (после спадна до 450 лв., и то телешкото, което в целия свят се счита за по-хубаво, и то обезкостено). Сега каймата се държи на "очудващо ниски" цени от 350 до 400 лв., или един долар, според курса в момента, но какво да се прави, като фризерите на хората са пълни, но най-късно през януари тя ще подскочи с 30-50%, ако месото не падне под 600 лв., което не е вероятно при този курс на долара. И тъй нататък.
     Накратко: усреднено за голям период от време (година и повече) всичко изглежда нормално, но пред очите на съвременниците се получават ценови шокове (или скокове, ако така повече Ви харесва, ама етимологично това трябва да е една и съща дума). Това няма да става ако, когато ориза поскъпне, хората просто спрат да купуват ориз и се ориентират към картофите, а когато последните поскъпнат се ориентират към хляба, или месото, или към което е на приемливи цени в момента. (Между впрочем, почти никой не знае, че едно стандартно яйце трябва да тежи към 60 грама, или в едно кило трябва да има почти 17 яйца, но в никакъв случай по-малко от 16, а без тази представа човек не може да сравнява цените на белтъчните продукти). Правилото е изключително просто (но, както е известно още от древните времена, светът е пълен с парадокси и най-простите неща се възприемат най-трудно) и то гласи: движи се в противоток на другите на пазара! Доколкото хората вече не вярват на никого няма никаква опасност всички да започнат да се движат в противоток, така че успехите Ви са гарантирани.
     По-куриозното в случая не е, че така ще помогнете на другите (което е вярно, но е вярно също така, че човек по своята природа никога не е бил алтруист), а че така ще помогнете и на себе си да не купувате скъпо (точно така, както търговеца, на когото изобщо "не му дреме" за купувача, се оказва стожер на пазара, който е предназначен и изгоден основно за купувача). Ако нещата не бяха наистина така обвързани то пазара въобще нямаше да стигне до наши дни.
     Още по драстични са нещата на пазара за валута, при все че там те са доста по очевидни и човек би могъл по-лесно да се ориентира в тенденциите (или трендовете, ако не искаме да изоставаме от съвременното американизиране на българския език). Както се оказва, тази година за около осем месеца твърдата валута поскъпна вече около шест пъти, докато лева в най-добрия случай (в ДЦК) към два пъти и половина (което означава, че има различни видове "менти" и някои от тях съвсем не се отразяват добре на стомаха на българина). Това, което е очевидно в случая е, че при change бюрата и банките се пишат и двата курса (купува /продава), и това, от което те печелят, не е цената — ниска или висока (това, че всичко на този свят е относително, е било ясно на хората още преди Айнщайн да се произнесе по въпроса), а разликата между двата курса, докато никой търговец няма да вземе да Ви обяснява по колко е купил стоката си — това си е негова вътрешна кухня.* Тогава, ако изхождаме от чисто българското правило на шопа, че "я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле", е съвсем очевидно, че валута трябва да се купува когато търговците печелят най-малко от това, т.е. когато границите (маржините) са най-тесни. Това, наистина, е оправдано, защото тогава сте най-сигурни че купувате стоката (валутата) според нейната себестойност, докато иначе, когато границите са по 20-30 лв., явно пълните "гушите", или джобовете, на чейнджажиите.
     Наред с това, случаят с валутата (или акциите) има и специфична окраска, а именно: тъй като не може да се предскаже точно как ще се движи курса, хората се делят на две противоположни групи (по скоро според начина на мислене, защото целите им са съвсем еднакви — максималната печалба) — едните са такива, които купуват когато цените растат, защото залагат на запазване на тенденцията, и те се наричат биволи (bulls, понеже тези животни бодат отдолу-нагоре), и другите са такива, които купуват когато цените падат, защото считат че е крайно време тенденцията да се промени, и те се наричат мечки (bears, понеже мечките удряли с лапата си отгоре-надолу). Това, обаче, не променя нашите предишни разсъждения, защото тук става въпрос за спекулативни покупки, за влагане на свободни средства, за игра на борсата, а никой западняк не би си похарчил последните спестявания за такива игри, още повече когато маржините са от порядъка на 10%. (Само дето можем да направим извода, че нашия народ се състои основно от "биволи", "крави", или телета, с една дума — все от говеда, но понеже това не звучи приятно за нас, то нека не си правим този извод).
     Казано с две думи: сега изобщо не е момента да се купува валута (който е искал, да си е купил през предишните години, когато никой не ни пречеше и можехме да сменяме до 2000 щ.д. на година, което надхвърля всичките спестявания на повечето българи, а още повече едно-годишните им такива при средна работна заплата, не през тази сиромашка година, около 80-100 щ.д.; или да почака някой и друг месец), освен ако не желаем да облекчим осъществяването на валутния борд посредством още по-голямо обедняване на народа (намаляване на сумата от пари, която трябва да се гарантира)**.
     Последната отличителна черта на нашия пазар от пазарите в страните с нормално пазарно стопанстово е очевидно отживелица от тоталитарното ни минало, и това е вечният страх, че нещо ще се свърши на пазара. На пазара нищо не се свършва, освен парите на хората! И този страх кара българина, особено възрастния (а половината купувачи са обикновено пенсионери) да купува винаги скъпо, защото после то щяло да стане още по-скъпо. То вярно, че всичко поскъпва (защото лева ни се обезценява със страшно темпо), но не и преди личните запаси на хората да намалеят и да се окаже, че, от една страна, те са купили стоките скъпо, а, от друга страна, отново ще купуват скъпо, когато си ги привършат! Освен това, наивно е да се предполага, че средният гражданин ще се окаже по-хитър от търговеца, който само с това се занимава, а тъй като и купувача също по своему спекулира (защото като отиде на пазара и той мисли как с по-малко пари да си купи повече неща, т.е. да извлече лична изгода), то никоя страна няма право да обвинява другата.
     Така че, уважаеми читатели, мислете за себе си и не купувайте скъпо и повече, освен за пряка консумация. Не се тревожете от беднотията си, бъдете богати духом! Купувайте на едро само когато това Ви е по-евтино, а не когато сте свикнали (има си навик — има си и отвик, казва народа ни). Поне една трета от хората могат да правят основната част от туршиите си (щом сме толкова бедни, че правим сами зимнината си) по време по-различно от другите поне с един месец и, следователно, ще купят суровината по-евтино. Купувайте алтернативни стоки — така хем ще Ви излиза по-евтино, хем ще си разнообразявате храната. Не купувайте най-евтиното изобщо, защото така купувате по-скъпо поради завишеното търсене. Купувайте по-евтиното в момента, а не това, което сте тръгнали да търсите, и не мислете, че щом 2-3 дни една стока поевтинява, то тя ще поевтинява още, защото като изчакате, примерно, една седмица и се наканите на другия ден вече да си я купите, то ще се окаже, че тя изведнъж е скочила значително, понеже Вие самите сте част от пазара и, най-вероятно, сте типичен представител на купувачите и Вашето незначително влияние се е оказало доста съществено. С две думи: не пречете на пазара, за да не Ви пречи и той на Вас!
     Не забравяйте гениалната мисъл на великия Остап Бендер: "Спасението на давещите се е дело на самите давещи се!". В тази шега има много повече истина отколкото в редица лъжеистини, които можете да чуете днес всеки момент. Защото това е, всъщност, перефразировка на старото правило: "Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!".

     12.1996

     
             


МНОГО ДОБРО, НЕ Е НА ДОБРО!


казва нашият народ, а на един народ трябва да се вярва, защото той е по-умен от своите политици, ако не за друго, то защото е живял доста по-дълго от тях. Освен това надали има народ, който да няма подобна поговорка, тъй като тя е вариант на библейското "прекален светец и Богу не е драг", така че тази мъдрост се оказва общочовешка. А приложението ù в случая е към еуфорията ни от валутния Борд.
     Ако разгледаме нещата в хронологичен ред, то първото заключение, което би трябвало да направим (ако въобще можем да правим някакви заключения) е, че ако у нас имаше някакво разбирателство и твърда ръка (вместо "плюрализъм", примерно), ние сами можехме да си направим някакъв валутен борд, защото, разбира се, никой не е правил борд на Германия, или на САЩ, Англия, Франция, Канада, или на някоя от скандинавските страни, а се правят бордове на страните от Латинска Америка и някои от бившия Социалистически Лагер, т.е. на страни, където, по една или друга причина, в момента липсва силна централна власт. При това можехме да си направим такъв борд, че и американците да ни завидят, защото това, което трябваше да се гарантира, не са всичките налични пари в страната, а само текущите приходи за всеки, като заплати и пенсии, и дори не всичките пари ами само една част от тях, защото, все пак, сиренето и хляба не се продават срещу чужда валута!
     Като се има предвид, че разходите за заплати в едно прилично предприятие (с поне 20-тина души персонал) не надхвърлят 5-6% от оборота на предприятието, и ако се приеме във валута да се изплаща само 1/3 от заплатата, се получава, че би била необходима валута едва около 2% от оборота. Аналогично, би трябвало 1/3 от заплатите в бюджетните учреждения, а така също и пенсиите и стипендиите, да се изплащат във валута, като за целта биха могли да се използуват, при нужда, и блокираните валутни средства във фалираните (предвидливо, по времето на Жан) банки, не защото това е правилно, а защото тези пари гражданите все едно не ги виждат засега и ги получават на транжове! Естествено, след предварителна оценка, би могло да се разчита и на нови заеми от Запада. Така или иначе, нашите средни заплати през демократично време са били някъде към 50-80 щ.д. (като са спадали и по-долу, но никога не са надхвърляли 120), а пенсиите са били приблизително равни на минималните заплати, така че може да се приемем за среден доход на един българин 60 щ.д. на месец (това, очевидно, е завишена оценка, но нека смятаме в най-лошия случай), или 1/3 от това прави 20 щ.д. Това е сумата, която страната ни би трябвало да може да изплаща средно на всеки гражданин, получаващ заплата или пенсия от бюджетно заведение, във валута; гореспоменатите "прилични" предприятия, положително биха могли да осигурят около 2% от оборота си във валута (както някъде и го правят по собствено желание).
     Условието за да можеше да се въведе такъв български Борд би било просто оценката на заплатите да бъде не в абсолютни единици, т.е. не в левове (и дори не във валута), а като някакъв коефициент към минималната работна заплата (МРЗ) в страната, която, така или иначе, би трябвало да се коригира често от Парламента, като в смутни времена това би могло да се прави дори всеки месец. Що се касае до такъв коефициент, то този подход отдавна се прилага в практиката (още по времето на "бай Тошо" съществуваха единни щатни таблици, само дето те бяха задължителни, но отмяната на задължителността не трябва да означава отмяна на самите таблици с препоръчителен характер — така както изключването на религията от управлението на държавата по време на Ренесанса не означава забрана на религиите изобщо —, нито пък отказване от една удобна едномерна скала за сравнение); подобни таблици се използуват при пенсиониране, както и от синдикатите. Ако човек се назначава на работа с 1.78 МРЗ на месец, примерно, и ако се знае, че 1 МРЗ в момента е, да речем, 50,000 лв., то няма никакъв проблем, нито за счетоводството на предприятието, нито за самото лице, да си пресметне заплатата за месеца и да види колко лева и колко валута трябва да му се изплати. При това се оказва естествено той да получава 1/3 от парите си в левове като аванс, другата 1/3 пак в левове на заплата, и последната третинка във валута (все едно кога) с цел спестяване, ако иска (и ако може), с точност до цели купюри, като остатъците се прехвърлят към следващия месец.
     Това, на което и американците биха могли да ни завидят е, че няма никакъв проблем (освен желанието, разбира се) валутата да се изчислява като комбинирана по равно от трите основни валути, за всяка по 1/9 МРЗ, така че когато една от тях се качва а друга спада гражданина да не губи нищо (доколкото това се казва валутна кошница излиза, че така всеки българин щеше, бавно и полека, "да си плете кошницата"); дори би могло при ежемесечното обнародване на МРЗ съответните ù части да бъдат конкретно изразявани във всяка от валутите (според усреднената за предишния месец цена) и в левове — за по-лесно пресмятане. Всичко това би могло да се прави (но не би! — защото се събраха много демократи на малко място)!
     Второто нещо, което се вижда и с просто око, е, че ако трябваше да се въвежда някакъв валутен борд, изобщо, то това трябваше да стане точно една година по-рано, или през юни 1996 год., защото още към май месец миналата година долара надхвърли двукратно установеното си преди значение от около 67 лв. за 1 щ.д., а когато едно нещо се промени два пъти всеки нормален човек би трябвало да се замисли (по-слаби промени обикновено не се усещат от хората)! Само че тогава червените не мислеха да въвеждат бордове, сините не можеха да го направят, а пък другите цветове на дъгата, фигуративно казано, "не предяха". Ситуацията много ми прилича на ухажването на една дама от някой мъж, което нещо, обаче, все не му се е отдавало на човека, докато дамата е била младо момиче, и желанието му се осъществява едва след 25-30 години, като той по инерция я "сваля" тогава, когато тя вече изобщо не очаква такова нещо от когото и да било, и направо си ляга с него.
     То вярно, че обикновено човек прави не това, което трябва, ами което може, но също така е вярно, че основното нещо, което отличава умния човек (или партия, или народ, ако щете) е, че той прави именно нужното, или изобщо нищо не прави! За 12 месеца нашата валута се обезцени, грубо казано, 12 пъти, така че Запада ни купи точно една дузина пъти по-евтино. С това, разбира се, аз въобще не обвинявам Запада, защото той най-търпеливо чакаше да му се примолим на колене, като че ли той няма никакъв интерес от Борда, ами го прави само от безкористна благотворителност (така както никой опитен риболовец не отива да вдига шум на рибата и да я приканва да излезе на брега та да види какво той ще ù даде, ами само хвърля малко подхранка и надява стръвта на въдицата — ако рибата сама се хване, това си е вече нейно "демократично" решение).
     Прочее, от март месец долара се беше укротил достатъчно и следваше само нормалната за страната инфлация от около 50% годишно и беше ясно, че той няма къде повече да скача, защото имаше свободен пазар (чрез чейндж бюрата основно) и хората вече си бяха похарчили "тоталитарните" левчета — това си беше един естествен процес, като назряването на един цирей, примерно, който просто трябва да узрее за да премине; подтискайки този процес не се знаеше накъде той може да избие. Червените бяха установили едно темпо от 2 до 3 пъти годишно обедняване (отчитайки девалвацията на лева и процентите от държавни ценни книжа или влогове в останалите, все още, банки), което криво-ляво скърпваше положението; хората бяха шаштисани от големите лихви и изобщо не можеха да си направят сметката колко много губеха, но какво да се прави, капитализма иска капитали, така че те трябваше да се съберат в ръцете на по-богатите, а бедните (кой знае защо?) не искаха да си дават париците! Та, ако си продължим аналогията с цирея, можеше спокойно да се случи, че човек, ходейки по двора, се подхлъзне в едно, да ме простят читателите, прясно кравешко, и падайки си натопи ръката с цирея в него, след което, изтривайки полепналата по ръката си "кал", той, всъщност, намаже цирея още по-добре с това ново "лекарство". Ако на втория ден след това се окаже, че цирея вече преминава, нормално е и умен човек (а камо ли нашите политици) да си помисли, че това е най-доброто лекарство в такива случаи, нали така?
     Дотук излиза, че ако Борда не помага, поне не вреди. Да, ама не е съвсем така, защото се появява третото нещо, което също е очевидно — Борда съществува, следователно той "се храни" от някъде, а това, очевидно, е пак бедния български народ. Ако приемем, че в него са ангажирани само около една-две хиляди души, при което половината от тях, или са чужди финансисти, или пък получават заплати като на западни финансисти, това ще рече, че тези заплати трябва да се движат между 1,000 и 5,000 щ.д., и ако вземем не средната, а минималната такава заплата за база, то и едно първолаче може да сметне, че хиляда по хиляда прави един милион зелени щатски доларчета (а не многоизстрадали демократични левчета издребнели вече не до стотинки, ами до "милинки"), при това всеки месец и не се знае колко дълго. Така че Борда определено вреди, непрестанно!
     Четвъртото очевидно нещо, което също не е плюс, е че Борда си е чисто заробване, защото без негово съгласие, ние не само, че не можем да провеждаме своя национална финансова политика, ами трябва да си коригираме, както редица финансови нормативи, така и редица социални и политически аспекти на управлението (те може и да не са били идеални, но и сега пак няма да бъдат подходящи за нас). Един политик, или ръководител от висок мащаб, не може вече, дето се казва, до тоалетната да отиде, ако няма съгласие от Борда. Последният става още един крупен собственик у нас, наред с държавата ни, или както често се изразяват, държава в държавата ни, или по-точно казано, държава над държавата ни, и този собственик започва да изкупува всичко у нас, което може да се купи, на безценица, защото когато човек няма какво да яде разпродава буквално всичко. Бордът купува нашите банкноти, но те не му трябват изобщо, така че той бърза да се оттърве от тях като купува акции на предприятия, банки, жилища, машини и съоръжения, защото той е на своя стопанска сметка, или работи само заради печалбата, както и всяка друга фирма! Това, очевидно, ще продължава, докато той не успее да обърне нашите пари в стоки за себе си, и/или българските пари станат една малка част от активите му. Това, че държавата е най-големият експлоататор на населението е ясно още от римско време, или откакто съществува държавата като институция, но това не трябва да буди никакво съмнение поне за хора живели при тоталитаризма, където тя беше и единствения (и затова още по-голям) експлоататор; сега се появява още един и то висшестоящ собственик — тежко и горко на народа ни! И пак, разбира се, за това не е виновен самия Борд, защото: кой може да обвини котката, че яде мишките? Това е, казано на латински, in rerum natura, или в реда на нещата.
     Петото нещо за всеки, живял поне 5 години от смисления си живот у нас, и поне половин година в нормална западна страна е, че Борда просто не е подходящ за нас в редица отношения, защото нашия, да го наречем, самобитен, български мироглед и начин на живот отхвърля доста западни установки. Колкото и да се мъчим да се включим в Европата, ние все пак сме си Ориент (или ако щете "мелез" на Европа с Ориента). Умните хора отдавна са констатирали, че Европата свършва там където хората започват ... да пият боза, да не говорим за вкусовете ни за кафето, хляба, жените, ако щете, песните, и прочее. За Борда, обаче, са важни икономически показатели, така че нека поговорим за тях. Когато на Запад нещо се преоценява, то се прави минимум с 25% и нормално с 50%, защото иначе никой няма да го купи, докато у нас "ефтино" е направо магическа дума, но в същото време действително намаление от 10-15% е много рядко явление, да не говорим за по-голямо. Макар че цените у нас се движат някъде около западните те, все пак, остават към два пъти по-ниски отколкото там (като основното изключение е, че цените на жилища у нас са толкова високи, че и по-високи отколкото дори в центъра на Европа — Виена, например). Това е обяснимо с изключително ниското ни жизнено ниво при демокрацията — не чак толкова ниско като в Албания, но пък и нашата държава не започва с буквата "а", а със следващата, така че е нормално да предполагаме, че сме на второ място по бедност. Заплатите у нас са не 2-3 пъти по-ниски от нормалните западни страни, ами към 30 до 50 пъти по-ниски, или българина работи цял един месец за по-малко от една дневна надница на Запад!
     В резултат на това се получават, и ще се получават, най-различни пазарни анахронизми; у нас се продават, и ще се продават стоките с най-ниско качество от региона, хората се хранят с какви ли не боклуци та правят възможно храната за кучета и котки да стигне цената на сиренето, че и по-висока; у нас нито има истински, отворен към света пазар, нито пък е старото централизирано дирижирано снабдяване, когато имаше поне достъпно за народа количество — сега, независимо от предлаганото много високо качество на редица стоки, народа масово консумира по-лошокачествени стоки, отколкото при "бай Тошо", и то на много по-висока относителна (спрямо средната заплата) цена.
     Разбира се, че според Борда и у нас би трябвало, примерно, кило хляб да струва колкото кило захар, или колкото литър олио, или колкото две кила ориз, или дори колкото половин килограм пресен салам; едно билетче за градския транспорт да струва 8—10 яйца; килограм ананас да се равнява на две кила ябълки; едно яйце да струва колкото половин килограм картофи и прочее, но това у нас засега е трудно осъществимо и трябва някакъв допълнителен контрол върху цените (примерно, различен данък върху овчето и кравето сирене, или ниски цени на хляба, и пр.), което спъва пазара. Нашият пазар си има своя специфика и нормалното съотношение, по всичко личи, не може много да се отклонява от това при комунистическия социализъм, в който ние живяхме (защото на Запад хората отдавна си построиха своя социализъм, макар и, най-често, да не го наричат така), но това не е съотношението, което ни диктува Борда. На фона на тая скъпотия за народа (а иначе ненормално ниски по сравнение с Европа цени) жилищата са нереално скъпи за условията, които предлагат, от една страна защото са недостатъчно, а от друга, защото това е единственото реално нещо, в което хората могат да влагат парите си, и което не може им да бъде откраднато.
     Както се и очакваше, Борда трябваше някъде "да се пропука" — не в смисъл, че той не може да се осъществи, или поддържа, защото ние се обезценихме толкова като нация, че вече всеки може да ни купи и продаде — а в смисъл, че неговото поддържане не води до нищо особено хубаво! При една реална инфлация в България от 50-60% годишно (или около 5% месечно) един лихвен процент от 5-6% на година (а не на месец) е също така смешен и нелеп, както мартенски температури през декември, например. Борда трябваше да спре инфлацията на цените, но той само върза лева към марката, а цените продължават да растат, и ще си растат докато не стигнат цените от "бай-Тошево" време при тогавашната база от един тоталитарен лев (тлв) равен на един щ.д. (98 тот. стот. = 1 щ.д., ако искаме да сме по-точни).
     При база 1,800 демократични лева (длв) равни сега на 1 щ.д., трябва да очакваме, например: хляба да стане 900 длв за килограм (белия хляб при последните корекции на цените при "бай Тошо", за да не поскъпва явно, остана пак 40 ст., но стана 800 грама, което прави 1/2 долар килото); кравето сирене да стане 4,600 длв, а овчето — 6,500 длв; хубавото месо (свинско и телешко) — 9,000 до 10,000 длв, а овчето — към 5,000 длв., като пилетата стигнат също до към 5,000 длв*, приличната кайма трябва да подскочи до към 7,000 длв (и тази тенденция положително ще се прояви когато народа спре да се запасява със сирене, и започне да купува повече месо — някъде към октомври, ноември, може би); олиото трябва да се установи, около 2,000 длв за литър; захарта — също, но не е изключено доста време да остане под 1,500 длв защото имаме добро собствено производство; ориза, разбира се, вече си е стигнал (че и надминал) тавана от 1 н.марка; яйцата вече се стремят към нормалната цена от 220 длв; картофите трябва да са 20—30 цента или около 500 длв; лука още тази зима ще стигне 1,000 длв и ще спре; и прочее и прочее.
     Там, където имаме собствено производство цените трябва да се извеждат от тоталитарните цени, а там където те се определят от чужбина — от международните цени (например: банани — 1 щ.д., кафе — 4 до 5 щ.д., чай, чер пипер и други подправки — 7 - 10 щ.д. /кг и пр.), като се взема минимума от двата варианта. Вярно е, че тук говорихме основно за хранителни продукти, но както е добре известно у нас "рънътъ прай бурбътъ", така че всичко следва цените на основните хранителни продукти. Важното е, че Борда върза лева, обаче не върза цените, т.е. не спря инфлацията, както народа очакваше.** Да не говорим за Марко-Тотевския ни късмет, че след като от десетилетия, като кажехме валута и разбирахме щатски долари, ние взехме та се прикрепихме към валута дето веднага почна да девалвира сама страхотно, като че ли ние успяхме да опропастим и немската марка, както опропастихме страната си.
     При пазарно регулирано стопанство всеки трябва да купува колкото може, за да създаде работа на другите до него, но българина, колкото е по-беден, толкова повече спестява, и горките търговци наистина се виждат в чудо, защото, колкото и демагогски да звучи фразата, че на тях се крепи стопанството ни в момента, това си е чиста истина, и те заслужават да им се издигне паметник (на мястото на паметника на "бившата" Съветска армия, примерно — защо пък не, след като го омаскарихме и него, както и сумата други, да ги наречем, "култови" постройки, като: Мавзолея, Партийния дом и стотина други паметници?). Вместо това всеки ги оплюва отвсякъде, и те просто са длъжни да предприемат нещо (е, от грижа за своя джоб, така е, но пък нали там е "номера", в добре организираното общество — всеки да гледа себе си, но от това да печелят всички!). Те, естествено, научиха, че българина или купува скъпо или изобщо не купува (пуста страхова невроза и непознаване на основни пазарни механизми) и вече са готови да му продават всичко скъпо и прескъпо, стига той да купува, но идва някакъв си Борд и замразява лихвите, а хората, вместо да се юрнат да купуват де що могат (защото: за какво са им демократичните левчета, след като където и да ги държат все нищо не печелят?), те вземат та се успокояват и отново решават, че евтиното им е скъпо, и чакат цените пак да подскочат, та да вземат да купуват. С други думи, Борда си е Борд, ама и ние сме си българи!
     Шестото, вече не очевидно нещо, което пак не е в полза на Борда, е че той ни заробва не само в момента, а и за в бъдеще, подобно на правилото, че родения в семейство на крепостен, става също крепостен! Имам предвид, че основна част от парите на Борда ще бъдат инвестирани в редица банки, и при този нисък лихвен процент се предполага, че, рано или късно, хората ще започнат да искат заеми, а тези заеми не се дават срещу дипломи или честни обещания, а срещу ипотеки на имущество***. В нормалните страни се предполага, може би, че поне 10% от ипотекираното имущество остава в полза на банките, а при нашия "зелен" капитализъм в епохата на първоначално натрупване на капитали, боя се, че този процент стига до 30%. Но дори и тези граждани, които няма да фалират (и фирми, разбира се, но аз мисля за личното имущество на огромно болшинство фирмички, които продават нещо по мазета и кюшета по улиците, и ипотекират не второ и трето жилище, а семейното си такова), поемайки дългосрочни заеми, всъщност, заробват своите деца да ги изплащат с бъдещ труд! Това е съвсем реална перспектива защото тази втора държава у нас е един, наистина, крупен собственик на пазара и, щем не щем, трябва да се съобразяваме с него. ( Икономистите може и да възразят, че това не е точно така, защо Борда не купува нищо сам, но това е поредна заблуда, защото Запада не е луд да дава пари за нищо, т.е. някой купува нашето имущество и банки. Прикривайки конкретните лица под формата на някакво дружество последиците от техните действия не изчезват, но ние сме свикнали да има изкупителна жертва, или конкретна държава, която да ни владее, и като не можем да посочим такива си мислим, че всичко е наред. O, sancta simplicitas! )
     Седмият и последен минус от прилагането на Борда у нас е прикрепването ни към други пазари, а именно към тези на силно развити индустриални страни, към "Великата Седморка" (или 10-тка, или 20-сетка, ако щете), което е съкровеното желание на силните на този свят, нещо за което се водиха Първата и особено Втората Световна войни и бяха дадени десетки милиони жертви — по простата причина, че силните страни не можаха да се разберат как да си поделят света! Оказва се, че работата била много проста, и трябвало единствено великите сили да поумнеят малко и да приложат към подялбата на света принципа на акционерното дружество, като вместо да притежават България, да речем, в нейните "реални граници", да я притежават в идеални такива (те само селяните у нас си мислят, че идеалната граница е нещо лошо, но в града никой собственик на жилище в многоетажен блок не си и помисля да предяви претенция за реална част от асансьора за него, или пък да издигне лозунга "За всеки гражданин — свой асансьор!"). Прикрепейки се към немската марка ние не ставаме провинция на Германия, териториално, защото не е известно (пък и да е не ни влиза в работата) какъв е немският процент в нашия Борд, но който трябва да си получава дивидентите сигурно знае това.
     И обърнете внимание, че лошото за нас не е просто в това, че сменяме едни пазари с други, макар че и само това да беше, то пак възникват редица проблеми докато се свикне с нещата, както, например, ако трябва да се премине от ляво- към дясно-ориентирано движение по пътищата, защото преходния период е най-опасен (както всички би трябвало вече да сме се убедили за последните години). В приведения пример няма никакви основания за предпочитания освен инерцията или навика, докато в нашия случай пазара на бившия Социалистически Лагер, особено на днешна Русия, се различава коренно от пазара на развитите западни страни, преди всичко със съизмеримостта на нещата. Ние и Русия бяхме и сме си съизмерими не само като славянски държави, но и като относително еднакво изостанали в своето развитие страни, като дори ние бяхме в по-облагодетелствуваното положение на по-добре снабдена страна (като географски по-близка до центъра на Европа, накъдето се стремим), и на по-малка и, съответно, по-лесно управляема. Докато за Запада ние бяхме и си оставаме (още повече след последните демократични години, когато вместо да се издигнем в очите му, по-скоро се изложихме) на положението на "бедни роднини" (бедни — очевидно, а роднини — е, все пак, не сме Руанда).
     Това не означава, че не може да има полезна симбиоза между нас и Запада, но че тя ще е очевидно (поне за автора) по-малко полезна, отколкото ако беше с някои съизмерими с нас народи като Русия (в гореизложения смисъл), Турция (като наша силна съседка, и етнически близка за една съществена част от нашето население), Арабските страни (за които ние бяхме и сме едно свързващо звено, или ако щете трамплин, към Европа, при това те съвсем не са бедни, за разлика от нас), Далечния Изток (като еднакво стремящи се към западната цивилизация, приблизително на едно промишлено ниво, макар и в някои отношения те да ни превъзхождат, и еднакво екзотични от гледна точка на Америка, например), европейските славянски страни като Полша, Чехия, Словакия, Македония, и прочее. Ние, обаче, предпочетохме, както в поговорката за жабата и вола, да вдигнем крак да ни "подковат" западните "ковачи", защото тяхната "подкова" е по-лъскава! Е, "подковаха ни" хората, обаче това все ще ни дърпа към дъното, или към "мазето" на Европейския дом, ако така предпочитате. Ние, сигурно, няма да станем вече селскостопански придатък на "Еврорайха", защото в това динамично време нещата се менят доста бързо и днес селското стопанство се оказва екологично най-чистото и достъпно за развитие навсякъде (и в космоса, дето се казва, а какво остава за северна Европа или Америка), но спокойно можем да станем негов химически и, въобще, промишлен придатък, и биологична фабрика за бели роби! Аз не твърдя, че робството е нещо чак толкова лошо, защото то е съществувало хилядолетия на Земята, но все пак през друг исторически период и ... някак си е жалко, че толкова лесно ни превзеха — изобщо без бой, но какво да се прави — демокрацията иска жертви!
     А единственият плюс (за нас) от Борда е, че като не можем сами да се управляваме, поне си намерихме "майстора". Така че, може пък и да се окаже че всяко зло е за добро, и може инак да сме бедни роби, но пък вече сме демократи. Да ни е честито!

     08.1997

     P.S. За сведение, Унгария чак в 2001 г разрешава влогове в чужда валута и легализира валутния пазар, и затова те нямат Борд, нито пък имат нужда от такъв.

     
                   


СВОБОДНИ ЛИ СМЕ, ИЛИ НАПРОТИВ?*

 

I. Констатация на състоянието на заробване,


като подчинено и унизително състояние на принуда да вършим това, което ни диктуват други държави, а не това, което бихме искали като свободен народ. Трябва да се отбележи, че в днешно време робството е значително еволюирало по сравнение с времената на фараоните, например, и се изразява основно в икономическа принуда, но доколкото капитализма е власт на капиталите, то и принудата е редно да бъде само икономическа, или такава, която в крайна сметка засилва икономическата ни зависимост. При все че тази зависимост не винаги се вижда явно тя съществува и е нещо като дистанционното управление в електрониката, но това съвсем не я прави по-слаба, а само по-незабележима и затова и по-коварна! Но нека изброим по-важните белези на това заробване:

     1. Външно-икономическото заробване

се изразява основно чрез външния дълг на страната, който сега би трябвало да е към 1,500 щ.д. на глава от населението (когато става въпрос за пъти точните сметки могат само да ни объркат). Абсолютно той не е нараснал с повече от 35% във валута през демократичните години, но като се вземе предвид, че в последните тоталитарни години една минимална заплата (МРЗ) беше към 200 щ.д. (не само според официалния курс, а и спрямо покупателната ù способност, или измерена с някаква потребителска кошница), а средната заплата беше към 350—400 щ.д. (и един работещ можеше спокойно да си купи, примерно, един тон мляко с месечната си заплата, стига да искаше), а при всичките последни правителства МРЗ се движеше около 25—30 щ.д., а средната — между 60 и 80, то това показва едно намаление от около седем пъти на способността ни за изплащане на външния дълг при прехода към демокрация (т.е. по-рано той е бил към 1,000 долара на "калпак" или към 3 средни месечни заплати, а сега е почти 2 годишни заплати).

     2. Вътрешно-икономическото заробване

се изразява във владеене на имущество в страната ни от чужди лица или организации. Така нареченият приток на капитали у нас е, разбира се, израз на засилена икономическа зависимост, но тук не става дума за малки суми или проценти от националното ни богатство за да се пледира по въпроса, и когато даваш всичко ценно, което имаш, за да оцелееш, това вече си е чисто заробване. В първата половина на века развитите индустриални страни водеха унищожителни войни за да си поделят влиянието над изостаналите страни; те все още бяха достатъчно "глупави" за да се разберат като джентълмени и се налагаше да прибягват и до ultima ratio-то (или крайното средство), макар и да предпочитаха други "да вадят кестените от огъня". Сега вече Великите Седем (или колкото и да са те) просто решиха да приложат при подялбата на света принципа на акционерното дружество и основаха различни международни финансови институции, където да инвестират неизползуваните си в момента капитали и с тях да закупуват "идеални части" от редица по-изостанали от тях страни. Дори ние и да имаме някакви облаги от тези помощи, то тези които ни ги дават получават още по-големи облаги (политически, а от там и икономически, пък и умиротворителните сили на Обединените Нации струват доста пари), а и това не променя факта на изкупуването, и оттам и на заробването на страната ни. Всички чужди капитали у нас означават износ на капитали в чужбина, а не само приток на такива (в началото).

     3. Изборът на несъизмерим с нас господар

е следващата характеристика на това заробване.Тук става дума за замяната на русофилските тенденции у нас с русофобски, което би могло да бъде спорен въпрос, ако ние бяхме ескимоси, например, но тъй като ние сме славяни е логично да си избираме славянски "център на въртене" (или "по-голям брат", ако щете). Ако толкова искахме да избягаме от "гравитацията" на руснаците, защо не се закрепихме към чехите, примерно (които са били водеща промишлена страна в Европа преди Втората Световна война и сега отново се проявяват като такава, а освен това са славяни като нас, и Кирил и Методи на времето си, като са тръгнали от нашите земи, та са отишли направо в техните); или, ако етническата страна на нещата не е толкова важна — то към турците или арабите, защото и на тях, както и на нас, много им се иска да влязат в Европата, само дето те са по-богати от нас, но пък ние сме си в Европата, така че имаме общи интереси (а освен това у нас има около 20% етнически турци и още толкова етнически цигани, и една такава ориентация би била съвсем естествена)?
     Прочее, ясно е, че малка страна като България не може да бъде съвсем независима от другите и трябва да се върти около някоя по-могъща сила, но много важно е да съществува някаква съизмеримост с господаря, та, фигуративно казано, да можем да се храним с него на една маса, а по време на руското "владеене" на страната ни ние единствени от бившите социалистически страни нямахме съветски войски, и всички руснаци ни възприемаха като "най-техни" хора. Както от няколко коня в един впряг най-недоволни са най-силните и бързи коне (защото те вършат цялата работа), а най-печеливши са по-дребните и слаби кончета, така и от социалистическия "впряг" ние само печелехме! Докато сега, колкото и любезно да се отнасят към нас и американци, и немци, и французи, и прочее, техните отношения към нас могат да бъдат само отношения на благодетел към облагодетелствуван, а това са отношения на възпитани робовладелци към робите им, или, ако така повече Ви харесва, на грижлив стопанин към добитъка му — те и ще ни хранят, и ще ни поят, и ще ни разтушват с разни съвременни медии, и ще ни дават старите си неща (работещи, но морално остарели за тях), защото е жалко и не по християнски да изхвърлиш нещо здраво на боклука (виж, да го подариш на някой бедняк е по-друго — най-малкото така можеш да се снабдиш с някоя индулгенция за оня свят), и ще ни дават съвременни технологии за да се развива у нас химическата промишленост и разни други вредни отрасли, че дори и при атомната енергетика ще ни помагат (щото ако нещо стане у нас, то вятъра не пита накъде да задуха), и даже ще се бият по гърдите че го правят само от любов към демокрацията. Никога, обаче, те няма да ни възприемат като братя (па ако ще да е като по-голям брат към по-малък — защо не, след като наистина беше така?). Макар и по-изостанала по жизнен стандарт от Америка, примерно, Русия, все пак, е една велика империя, с която се съобразява дори самата тази Америка, но за нас в момента това не е вярно и ние просто предпочитаме (в глупостта си, защото друго обяснение няма) да бъдем роби, вместо да седнем на една маса с руснаците (което не значи, че трябва непременно да им "сърбаме чорбата", защото ние можем и сами да си забъркаме някой буламач).

     4. Селекционираната емиграция

на най-способната ни и напориста част от младежта в развитите западни страни, тъй нареченото "изтичане на мозъци", е следващия пункт в нашето разглеждане. Докато при тоталитаризма много се говореше за това, но то не беше масово явление, то сега не се шуми много, ама към половин милион българи, предимно млади, са постоянно (повече от 10 месеца в годината) извън страната. Обирането на елита или "каймака" на една нация е сигурен начин за поставянето ù в зависимост от другите, и факта, че "каймака" от това печели, не означава че страната ни не губи! Всичките програми за подпомагане на науката и образованието у нас от страна на Запада целят привличането на млади и талантливи българи при тях, които, при положение, че нашия жизнен стандарт сега е от 30 до 50 пъти по нисък от там, означава че поне 3/4 от тях в последствие емигрират в развитите страни, а тези, които се връщат, ако са в репродуктивна възраст (а ако те са над 35 години, то Запада, като правило, не ги приема, нито за обучение, нито за емиграция), оставят своето потомство там. В известен смисъл това означава, че ние ставаме един вид фабрика за генетичен материал за развитите страни, което е дори по-лошо от еничарството през турското робство, защото тогава са вземали само съвсем малки деца (за да могат те много бързо да забравят родителите си и да служат предано на новите си господари, нещо което при високата детска смъртност тогава се е възприемало от родителите им като природно бедствие), докато сега емигрират вече отгледани и пълнолетни граждани, на възраст от 18 до към 25 години, когато родителите им вече не могат да мислят за други деца, а пък държавата, малко или много, се е грижила за тях и има основания да иска възвръщане на инвестициите.

     5. Трагично ниският жизнен стандарт

е следващия момент, който по най-пряк начин съдействува за засилване на икономическото заробване. Колкото и да сме били зле по-рано, никога не сме стигали до едно, по-лошо от "африканско", ниво на жизнено равнище, като минималната ни заплата не е падала под 80 - 100 щ.д. месечно, а сега ние стигнахме дори до куриози и на по-малко от 20 долара. Ясно е, че когато става въпрос за оцеляване, сме готови да целуваме и ръка (и каквото ни дадат), само и само да си осигурим насъщния, но точно при такъв нисък жизнен стандарт идва най-опасното и продължително робство. Нещо повече, щом държавата удържа данъци от хора с трагично ниски доходи, значи тя не може да заделя нищо (или почти нищо) за традиционните държавни отрасли като образование, здравеопазване, армия, сили за вътрешен ред, стратегически отрасли, наука, нерентабилна но нужна промишленост, даже селско стопанство (защото който има някаква земица не я обработва, или сее само колкото за себе си, а който няма, той пък и няма какво да обработва). Бедният всеки може да го купи и нас точно така и ни купи Борда, като иронията на ситуацията е, че ние даже го молихме на колене!

     6. Чуждопоклонничеството,

само по себе си, е израз на явното недоволство на индивида от средата, в която той се намира, но то е и пореден признак за заробване, защото няма роб, който да е доволен от своето положение и да не иска да бъде от "другите". Като малка страна ние често сме се стараели да заимстваме нещо чуждо, но при положение, че ние сме дали на света славянската азбука, да стигнем дотам, че да не искаме да си купим, било то дрешка, било то дори паста за зъби, ако тя е надписана на български, и да напълним езика си със сумата чуждици, просто защото са чуждици (а не защото са по-добри, от българските ни думи, и, разбира се, не защото сме много културни, тъй като доста често ги пишем с български букви), вече води до постепенно асимилиране! При това аз съвсем не считам, че основната заслуга на Кирил и Методи е била в създаването именно на азбуката (защото тя е просто една символика, комбинация от гръцки и латински букви, нещо, което дори затруднява общуването в днешно време), а в запазване на духовността на българина; нито съм против чуждите езици, а само против духовното поробване на страната ни. Може да е глупаво да се гордеем с всичко наше само защото е наше, но това поне е естествено, докато да се срамуваме от всичко наше (пак по същата причина!) означава примирение с робството ни.
 

II. Причини за заробването на България от развитите страни


     Би трябвало да е очевидно, че заробването (без никакви реални причини) стана възможно единствено по вина на прехода ни към демокрация! Първо, от съображения от най-общ характер е ясно, че както при хората, така и при държавите, са възможни две крайности по отношение на свободата — едната е пълната независимост от другите (или анархията), а другата е пълната зависимост от най-силния (или диктатурата). Но това имплицира очевидния извод, че при пълната свобода на личността (респективно, държавата) се изявявая само по-силната (в едно или друго отношение), докато при диктатурата по-силните страдат за сметка на по-слабите, което може и да не е много правилно (право, right, recht, и пр.), но пък е справедливо (друго, left, т.е. това, което остава освен правото — такава е етимологията на тези думи и е полезно тя да се припомни, защото в българския език не е така, както в другите езици)! А слабите хора (или държави) също имат своето право на съществуване (тъй като разнообразието е най-ценното нещо на този свят, което го прави интересен). Така че беше ясно (а то бе и доказано), че от бившия социалистически лагер България, преди всичко, печелеше, докато сега ние основно губим поради жестоката конкуренция на другите страни.
     Но нека разгледаме причините по-конкретно и ги разделим на: вътрешни и външни, и на обективни и субективни, така както се прави от сумата векове насам. Външните причини са тези извън страната ни, и, съвсем естествено, можем да считаме за външни обективни причини, това, което е извън възможностите на хората, т.е. някакви природни бедствия, като стихийни пожари (както в Австралия, например), или земетресения (както в Япония, например), или свлачища и наводнения (както в Китай), или Чернобилски истории, или такива суши, че по 3-4 години да не е капвала капка дъжд (както е в някои африкански райони), и прочее. Ясно е, че нищо подобно не ни се е струпвало на главите (освен някои промишлени аварии, поради некомпетентно ръководство и остаряло оборудване, че дори и те не са надхвърляли 10-тина души жертви, камо ли да говорим за хиляди). Ние, действително, живеем в едно благословено от Бога кътче, което, обаче, успяхме за началните демократични години така да разорим, че май и Бог няма да може да ни помогне! Следващите причини са външните субективни, т.е. някой външен враг, някоя страна, която да ни е била обявила война, или поне да се е канила да го направи — та да не е луда, нали ще трябва и нас да храни!
     Що се касае до вътрешните обективни причини, това биха могли да бъдат някакви граждански войни (както при западните ни съседи, например), но дори и това не стана (слава Богу!) у нас, може би, защото ние сме миролюбив народ и си имаме една хубава (макар и пораженческа) поговорка, че преклонената главица сабята не я сече. Така или иначе, националният въпрос, по който много се шумеше на времето, си отмина мирно и тихо, а това, че някои се били поддали тогава на паника — е, то в паниката, поначало, няма нищо хубаво —, и доста български граждани напуснаха тогава страната — е, ами през последните години много повече българи го сториха. Останаха още вътрешните субективни причини, т.е. някой зъл диктатор или луд монарх да се е бил заседял дълго на трона и никой да не може и "с топ да го помръдне" — да, ама не, защото за последните демократични години сменихме какви ли не правителства, пробвахме и със служебни, даже и без никакво правителство, ама все не върви пустата държавна колесница! Единствено Президента още не сме сменяли предсрочно (е, опитахме в началото на 1997, ама той пък не рàчи), но това е само, защото сме му дали такива "мижави" права, че той може само някоя улица да преименува.
     И за да приключим с причините нека приведем още един аргумент — сравнението с другите екс-комунистически страни, като събратя по съдба. Ако се огледаме в Европата виждаме, че в момента ние сме май по-зле и от руснаците, които като 30-тина пъти по-многочислени от нас би трябвало да са и много по-трудно управляеми, ала не е съвсем така. А за другите европейски страни като Чехия, Словакия, Полша, Унгария, и прочее да не говорим, ама, хайде, нейсе — те поне са по-близо до "пъпа" на Европата (Виена). Така или иначе, но засега ние сме на второ място по мизерия след Албания (в което има логика, защото и по азбучен ред те са преди нас, нали?). Както се оказва на практика, свободното демократично развитие на България е предимно пагубно за нас и ще бъде такова, докато не се създаде някаква по-силна (диктаторска) структура, която да обединява по-слабите прослойки и да ги поддържа. Но, обърнете внимание: не структури, с водещо място на богатите и развити западни страни, ами обратното! Докато се стремим сляпо да влезем в Европа, ще продължаваме да сме на опашката, и когато влезем, само ще си затвърдим аутсайдерското място**.
 

III. Изход от положението може да има


само чрез въздействие в противната посока, т.е. чрез засилване на диктаторското начало в управлението на страната ни. Нека припомним, че истината (още от времето на Древна Гърция) е някъде по средата, и да се говори за чиста диктатура или демокрация е най-малкото наивно и детински. Нито нашето тоталитарно управление, особено след 60-те години на века, е било истинска диктатура, нито сегашното ни "диридже" е чиста демокрация, така че въпросът не е в названието — то най-често е едностранчиво — а в същността на нещата, и самото съществуване на Президентската институция е вече проява на диктаторски елементи. Максимално чиста демокрация е имало в Древна Гърция и затова там тя не е изтрайвала особено дълго и се е сменяла с диктатура (наричана тогава тирания), така че смяната е била във времето; въобще, когато човек не може да намери средата в дадено отношение то той, волю-неволю, я намира, ала залитайки по крайностите, така че, усреднено във времето, се създава илюзия за средно положение! Съвременните демокрации, някъде от преди 2-3 века в Англия, и сега по целия западен свят, постигат компромиса чрез съвместяване на несъвместими неща, т.е. на демокрация с монархия или с Президентска институция (където Президента е един по-лесно сменяем монарх). И нека подчертаем, че демокрацията е власт на хора (с всичките им човешки недостатъци!), но избрани измежду целия народ, т.е. само е разширен пула (или "локвата", ако преведем по-точно английската дума pool). А и да не забравяме, че демокрацията в древна Атина е била въведена тъкмо от Тирана (такава е била титлата на тогавашните владетели) Пизистрат, което ще рече, че тя е изгодна също и за управляващите!
     С други думи, ако сега за България е по-изгодно да се засили диктатурата, то в това няма нищо лошо, защото приказките за демокрация тръгнаха от силните западни страни за да ни отслабят и направят лесна плячка за тях и те вече го постигнаха, и ако ние можем да противодействуваме по някакъв начин на тази тенденция, трябва да го направим чрез противоположната ù. В зависимост от силата на въздействието, която е, общо взето, право пропорционална на скоростта на промяна и обратно пропорционална на спокойствието в страната, са възможни следните три варианта:

     1. Постепенно "вразумяване" на системата народ-политици

     Нека първо разясним, че е правилно народа и неговите политици да се разглеждат като една система (нещо като яйцето и кокошката), където всяка от двете страни влияе на другата, защото, както твърди латинската поговорка: прост народ — слаба държава! Този е най-бавния метод и той може да продължава векове (и продължава, защото няма западна държава, в която политиците ù да са това, което би трябвало да бъдат, и в която да не стават, от време на време, разни "изцепки", или в която демокрацията да не е била критикувана от своите велики личности). Известен напредък в това отношение се забелязва дори в нашата страна, като вече към 1/4 от хората не гласуват, но това е нормалното положение на нещата в другите страни, а тъй като ние не сме от "нормалните", то всичко нормално не е съвсем нормално за нас, и за да стане такова би трябвало този процент да стигне половината*** от гласоподавателите! Бавно и полека народът ни усеща, че демокрацията е нещо като футболния мач, да речем, и ако ти е интересен може да го гледаш, но ако си сигурен, че ще е пак същата скука като миналия път, то няма защо "да се хабиш".
     Постепенно и у нас политиците започнаха да се различават основно по вратовръзките и цвета на ризите си (както е и на Запад!) а не по нещо радикално различно в техните платформи, но лошото е, че при нас изпъкват предимно недостатъците на демократичната система (на първо място факта, че много хора трудно могат да вземат разумно решение). Казано по друг начин, демокрацията е максимално неефективната форма на управление и смисъла от нейното прилагане е преди всичко да се създадат зрелища за народа, а не да се извършва наистина някакво управление (като във всяко министерство, освен политици има и хора, които да вършат работата), но когато е застрашено оцеляването на един народ с 13-вековна история, трябва да се оставят зрелищата и да се върши работа, като всички теглят държавната каруца в една посока (желателно в правилната за момента), а не кой накъдето намери за добре. И така, вместо да се мъчим да закараме народа на избори, по-правилното (и тъкмо затова то и не се прави у нас, защото е по-правилно!?) е да оставим народа да не гласува щом не вижда смисъл, защото политика, като всеки артист, не може да играе на празна сцена! С други думи: искаме ли да помогнем на българската демокрация трябва да сме против нея, като това не е демагогия, а естествен ход на развитие на нещата, и в това е смисъла на опозицията — в противодействието на управляващите партии. Само дето тук ние говорим за противодействие на цялата управляваща система****, след като тя именно "боксува"!

     2. Засилване на Президентската институция

     Това е въпрос на законова уредба и е едно по-силно въздействие в правилната посока, но, като че ли засега, никой и не мисли за подобно решение, а с всяка изминала година то ще става все по-належащо. Разделянето на властите и изискването за не повече от два Президентски мандата е напълно достатъчно за да ни предпази от другата крайност, от която бягаме, както се казва, като "дявол от тамян". Не е толкова съществено по какъв начин ще се избира Президента, и дали той ще е със синя кръв (или синя риза, да речем), важното е той да олицетворява диктаторското начало в управлението, да има вид на патриарх или баща на нацията (е, може и на майка, ако се случи да е жена), да може да разпуска Говорилнята, пардон, Парламента, и да насрочва нови избори когато си поиска, както и да му поставя задачи и желателни срокове за изпълнението им, да има право на вето върху което решение на Народното Събрание намери за нужно (и то не само веднъж, а многократно), да бъде една консолидираща личност, с богат житейски опит, а не в младежка възраст (в крайна сметка той нито е спортист, нито вундеркинд, нито пък е Христос, та да бъде на неговата възраст), и прочее. Пълномощията на нашият Президент са такива, че той е по-символична фигура и от английската кралица през миналия век, само дето при тях е имало и Камера на Лордовете, които нито са били без права, нито пък некомпетентни, и които следят, както се казва, "плебоса" да не направи някои поразии, за която после всички ще съжаляват. Накратко: демокрацията си е демокрация, ама и без централизъм не бива!

     3. Военен преврат

     Това е най-грубата намеса в тази насока, но ако демокрацията не вземе мерки (предишната точка) и народът се окаже достатъчно слаб (първата точка), то единственият оставащ начин за засилване на диктаторското начало в демокрацията се оказва самата диктатура. Това не би било изненадващо за нашите условия, защото народът ни вече свикна на крайни форми на въздействие (като шокова терапия, например), но е неправилно да се мисли, че всеки диктатор е жесток злодей, като ламята от приказките, защото такъв човек дълго време няма да може да управлява. Най-често диктаторите са фанатици на някаква идея, която се поддържа от една значителна част от населението и ако историческия момент изисква груба сила вместо напразни дебати, и ако масите са достатъчно невъздържани за да търсят компромисно решение, те в душите си подкрепят всеки един диктатор! Жестокостите на диктатурите идват най-често от самия народ, а не от диктатора, и освен това, осъждайки диктатурата, не бива да забравяме, че смисъла на голямата жестокост е да предпази хората от още по-големи жестокости! Всяка една сила трябва да се уважава заради силата ù, иначе няма никакъв смисъл от нея, така че е логично, който не я уважава да страда, още повече ако диктатурата идва след като демокрацията се е оказала некадърна да се справи със ситуацията (а то точно така е ставало досега в историята). В тази връзка дори бих казал, че основното предимство на демокрацията е, че единствено тя може да убеди масите, че в диктатурата има нещо хубаво, така както и основното предимство на диктатурата се състои в това, че тя успява да накара масите да повярват, че и в демокрацията има нещо много хубаво! За родените преди около 1960 г, които имат възможността да сравняват и двата варианта, горната мисъл вече би трябвало да е осъзната (само, може би, недоизказана).
     Нека отново повторим, че който не успее да намери средата в дадено отношение, той пак я намира, само че в резултат на редица залитания и усреднена във времето, защото, както гласи известната шопска мъдрост: "Онò, що си трèбе, онò си го сàка"! Разликата е само в социалната цена на прехода (или спокойствието в страната).
 

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ,


ако се върнем към първоначалната идея за икономическото заробване на България от богатите западни страни без никакви причини за това, освен демократичния делириум на народа ни, и ако искаме да се придържаме към разумната среда, трябва да споменем, че и робството си има някои свои положителни черти, особено ако господарите са цивилизовани хора или просто добри стопани, защото те ще се грижат за нас да бъдем сити и да не се бунтуваме, а пък на този свят по-силния винаги държи в подчинение по-слабия, и това е един естествен процес, нещо като болестта или старостта, независимо дали това ни харесва или не. ... Само дето няма да сме свободни, а в такива случаи е прието човек да се бори и да побеждава — и болестите, и по-силните си господари — защото свободата е сладко нещо (както са разбрали хората доста преди Дон Кихот от Ла Манча да им го каже)! Иначе нашата асимилация вече е започнала: и чрез емиграция, и чрез етническо засилване на "смуглите българи" (защото ученото по-рядко се ражда и по-трудно се отглежда), и чрез смесени бракове със западняци, така че българите в България прогресивно намаляват.
     Разбира се, всякакви по-дългосрочни прогнози са опасни, защото никой не знае колко време ще се запазят съществуващите тенденции, но ако разчитаме само на първия изход от положението е напълно възможно след 10-20 години жителите на България да се закрепят някъде към петте милиона, от които етническите българи ще са около два милиона, и още към два милиона българи по националност ще живеят в чужбина (като още половин век ще си идват "чат-пат" на гости у нас). То вярно, че след като хората на кълбото, наречено планета, станаха вече толкова много, едно намаление ще се отрази само благотворно в общочовешки мащаб, но все пак: защо тъкмо ние, след като и без това сме малко? И дали е нужно, след като нашата държава е просъществувала доста векове, и сме издържали на толкова врагове и нашествия, да се предадем съвсем лесно и то сега, когато няма никакви разумни причини, освен че богатите държави смениха политиката на "пръта" с тази на "моркова" (превод на английското: stick and carrot approach)? И въобще, вместо само да говорим за демокрация (която е въпрос на законова уредба и от седем години насам вече я имаме), не е ли по-добре да си възстановим стабилната държава, която имахме при тоталитаризма?***** В противен случай ще си бъдем роби, независимо че дистанционните икономически вериги не се забелязват, защото роб е този, който върши това, което му нареди господаря (а не този, който има, примерно, по-малко лъвчета на ревера си), и други страни ще ни "обират приплода" когато поотрасне!

     10.1997

     
                               


ПОЛИТИЧЕСКА БЛАГОДАРНОСТ*

 

1. На СДС благодаря,
че ни закара във калта,


защото, ако по начало всяка промяна е опасна, то най-опасна е бързата промяна и, ако има изключения от това правило, то това са случаите, когато процеса на прехода е много болезнен, но затова пък след това ни чака "райски" живот (както, например, когато ни боли зъб и трябва да ни го извадят). Само дето при нас, нито процеса на прехода се оказа по-кратък от един разумен преход, нито "райския" живот вече настъпи, след като средното ни равнище все още е около 7—8 пъти по-ниско от това при "бай Тошо", а пък ако има въпрос, по който всички политически сили да имат консенсус, това е тезата, че при тоталитаризма беше лошо (всъщност, ако се вярва на СДС, че няма нищо по-лошо от комунизма, то тогава излиза, че демокрацията е най-лошото нещо, поне за България — от което следва, че или "дявола не е чак толкова черен, колкото го рисуват", или на СДС-то няма защо да се вярва, или, евентуално, и двете). Освен това по въпроса за живота в рая може и да се спори, било то защото понятието "рай" е не по-малко утопично отколкото комунизма, било то защото, ако демокрацията беше най-доброто нещо за всички времена и държави, не е ясно защо ние трябваше да чакаме цели 25 века за да дойде тя до нас от Древна Гърция, след като сме им комшии.
     Така или иначе, обаче, народът ни търпеливо изкарва шок след шок: било то ценови; било то на разпуснатост на нравите; било то на безнаказана престъпност; било то на платено обучение и здравеопазване; било то на мита за възможността за лично забогатяване на фона на един беден народ; било то, че продавайки се на богатите западни държави, ще "прокопсаме" повече, отколкото ако гледаме народите от "своята черга" в икономическо и/или езиково отношение; било то, че е по-добре, както е казал поета, "да ходим да се скитаме, по тази тежка чужбина"; било то най-тежкия шок — на безцелен живот, защото личното облагодетелствуване на човека, никога не е било нещо особено достойно за поколенията, освен за видни СДС-арски идеолози; и прочее. И се получи така, че след като вече отдавна "стигнахме дъното", то продължаваме да копаем все по-надолу, "ошашавени" от мита за демократичния рай и загубили всякаква ориентация! Но човек не знае кое е по-добро за него докато не стане по-лошо, за което от все сърце благодаря на СДС!
 

2. На СДС благодаря,
че ни изложи пред света,


защото по-рано всички страни от бившия социалистически лагер бяхме с горе-долу еднакъв стандарт и надали някой би могъл да предположи, че, поне в икономическо отношение (т.е. съдейки по девалвацията на лева), ние ще се окажем към 1,200 (хиляда и двеста) пъти по-зле, не от немците, или американците, или французите и прочее, ами от чехите, които са си също славяни като нас и братята Кирил и Методий след нас се били отправили към техните земи, че дори те имаха да разрешават и някои национални разногласия, но се "разведоха" така цивилизовано, че и западните демокрации им свалиха шапка, докато при нас (благодарение на СДС, разбира се) понятието социалист (ако щеш чети "комунист") още звучи като обидна дума, макар че хората по целия свят от вече 20-тина години (най-после) констатираха, че лоши са не комунистите, а условията, които ги бяха довели на власт, т.е. капитализма и се бяха заели (още много по-рано) да го реформират, тъй като, искаме или не, но "призрака" на комунизма преброди света и вече отдавна социализма е реалност по целия Запад, макар и да не го наричат така.
     Ако въпросът беше само в морален план, т.е. какъв смисъл влагат седесарите в понятието комунист или социалист — нейсе, човещинка (т.е. злобица човешка) и може пък и да не са виновни хората, защото не знаят какво говорят и вършат, но те просто решиха, че като е трудно да конвергират комунизма към съвременния капитализъм, могат просто да ни върнат назад във времето! И успяха! Никой нормален човек, когато реши да си строи нова къща, не събаря старата, без да има поне плана на новата, и без да си осигури, тъй да се каже, "оборотно жилище", докато ние разрушихме и управлението на страната, и профсъюзите, и армията, и силите на вътрешния ред и сигурността, и просветата, и здравеопазването, и църквата, и връзките ни с другите страни, и морала на населението, и какво ли още не, и продължаваме да живеем като "на палатки".
     Нашата демократична революция, откакто народа ни изпадна в "делириум демократикус", под влияние на видни дисиденти (т.е. на хора, които не бяха седнали добре, ако се гледа латинския произход на тази дума) и естрадни певци (може би защото за тях естрадната и политическата сцена си приличат, стига "шоуто" да е добро и да носи слава и пари), протече по плана на селските феодални въстания от средните векове — важно бе да се свали царя, а кой ще дойде на негово място, ще му мислим после. Важно беше да се направи хаоса, а пък реда някак-си сам ще си дойде; важно беше да се размъти водата, за да се изловят дребните рибки (че и по-едрите също). Но пък ако не беше СДС-то света никога нямаше да разбере колко сме неорганизирани, нито народа ни — колко лошо нещо може да бъде демокрацията, за което най-възторжено му благодаря!
 

3. На СДС-то се отдаде
и без пари ни то продаде,


защото, ако трябваше да фиксираме някога курса на лева (тъй като излезе, че свободния пазар е хубаво нещо, ама не и за нашия лев), то надали трябваше да го правим точно тогава, когато обедняхме толкова, че вече нямаше накъде, и започна нещо нечувано в човешката история: когато нашата скромна валута победи долара и той падна цели два пъти, след като в резултат на седесарските митинги от януари 1997 год. за национално опропастяване, наречени, тъкмо затова (?), митинги за "национално спасение", той беше стигнал съвсем нереални цени — та нали всяка валута е някакъв вид "мента" (като на английски mint значи, както мента, така и монетен двор) и нейната цена зависи преди всичко от доверието, а какво доверие може да се има към страна, в която има хора, които не могат да спят спокойно, ако, или не подпалят някоя обществена сграда, или, най-малкото, не вземат да ù трошат прозорците (щото то вече почти не бяха останали паметници за "боядисване")?
     Та, ако трябваше, значи, да се продаваме, то надали трябваше да чакаме нашите демократични левчета да издребнеят, дори не колкото стотинки (една стотна от нормална монетна единица), а да станат на "милинки" (една хилядна, или една милимарка), та чак тогава да свикаме "аукциона", защото Валутния Борд е просто едно разпродаване на България на богатите западни страни обединени в международни финансови институции, но на принципа на акционерното дружество — т.е. където печалбата се разпределя според вложените пари, и няма никакво значение, коя точно идеална част от България е вече собственост на Америка, коя на Германия, коя на Канада, и прочее (както и когато човек си плаща, било то наем, било цялото жилище, в многоетажен блок съвсем не го интересува коя част от асансьора точно е неговата и дали той се събира в нея). При това такава продажба, за която валутата дори не бе платена, а само бе обещано да ни я платят, ако има нужда, защото на Борда, ей Богу, хич не му трябват нашите пари (нито пък той е благотворителна организация) и сега той (т.е. западните капитали, които стоят зад него) просто си ги "осребрява" като купува де що намери евтино предприятие, къща, земя, и други.
     В резултат на което ние засега сме по-добре само от Албания, ама и това не се знае дали ще трае дълго, защото откакто Борда фиксира беднотията ни на по-малко от един долар дневно минимална заплата нямаме особени шансове да "блеснем" с нещо хубаво (сега вече не можем пак "да бием" долара, примерно, защото не ни се разрешава, иначе отдавна да сме го направили, при тези ниски цени — по сравнение с международните — на редица основни хранителни и други продукти) и се получи така, че ние се движим от беднотия към мизерия, на което викаме демокрация! То лесно може да се приказва, че комунистите били изнесли парите и опропастили България, и "бай Тошо" бил направил нашите дългове, но ако човек малко се почеше по главата, може и да "изчеши" мисълта, че външния ни дълг при тоталитаризма беше, всъщност, около три средни заплати за страната (към 1000 щ.д. на глава от населението, при към 350 щ.д. средна заплата, защото един лев тогава беше равен на един щатски долар — 98 цента, ако искаме да сме по-точни — и това беше вярно, ако я сравняваме с цените на хляба, млякото, месото, транспорта, жилищата, и прочее, или с някаква потребителска кошница, както си му е реда), а сега е около 25 (двадесет и пет) средни заплати (към 2000 щ.д. при около 70-80 щ.д. средна заплата), или е нараснал около осем пъти за няма осем демократични години!
     Нито пък някоя от дребните частни фирми (с по-малко от 10 работника и по-малко от 100-тина хиляди долара активи, да речем) бяха направени с демократични пари, а не с "тоталитарни" (другите по-богати фирми, с изключение на останали тук-там държавни, вече са чужда собственост). Нито пък социалистите са искали да обръщаме гръб на единствената славянска велика сила (защото ако Русия не беше велика сила, и то по мнението на Запада, той никога нямаше да смени политиката на "камшика" с тази на "моркова", както казват англичаните). Но пък, ако не беше СДС-то, народа ни никога нямаше да повярва, че можем да обеднеем чак толкова колкото сега (имам предвид нашето-си българско имущество, а не намиращото се у нас, но закупено от Запада) и да разбере колко лошо е когато "нямаш крава, а ти се пие мляко", така че "можеш само да гледаш" (според една наша поговорка), за което коленопреклонно благодаря на СДС!
 

4. Тъй СДС-то се наложи
и ни морално то разложи,


защото има две неща, които правят една група хора, населяващи една и съща територия, да стане народ и това е обединението в два аспекта: обединение в пространството, т.е. общността на интереси между всички, независимо от различията по каквито и да били признаци, чувството, че човек не живее само за себе си и за личното си облагодетелствуване, чувството за другия до него, на когото той може да разчита да му свърши някаква работа, а не само да го "прецака" защото е по-голям "тарикат", съзнанието за национално единство (а не имуществено, например), желанието да направим нашата страна добро място за живеене, а не да гледаме чуждото добро (стоки, социални структури, обичаи и пр.), защото то винаги си остава чуждо, въобще доброто в отношенията към хората, а не злото, оплюването, и презрението към хора, които мислят другояче (или просто мислят за другите); и освен това обединението във времето, т.е. съзнанието, че човек е само една нишка в тъканта на историята, че живот е имало преди него, ще има и след него, независимо дали ще го наричаме прераждане, задгробен живот, светло бъдеще, или по някакъв друг начин, но то ще е наше бъдеще и ние трябва да се научим да живеем в него и заради него, то трябва да осмисля редица "безсмислени", от моментна гледна точка, постъпки и да навързва поколенията, а не да ги противопоставя и разединява, с една дума — да създаде една динамична структура, стъпваща върху постигнато, а не отричаща го изцяло (защото, в своята ограниченост, не може да постигне неговия смисъл)!
     Без такова единство не може да има народ, а само банда, стадо, или глутница, в която всеки гледа само как "да напълни гушата си" или да излъже ближния си, докато личностното развитие се гарантира най-добре, когато то е в интерес на обществото, а не обратното. И това не може да се постигне без някакви идеали, т.е. без нещо хубаво но недостижимо, защото ако един идеал може да бъде реализиран, той значи не е идеален, той престава да бъде идеал! Такива са идеалите за равенството (след като Бог ни е създал различни, то ние не можем да бъдем равни, иначе не бихме били хора, а роботи или клонинги, което, обаче, не значи, че не трябва да са създават равни възможности за изява), свободата (абсолютната свобода не само е фикция, но тя е и едно противоречие в определението, защото пречи на другите около нас, така че свободата е просто една вечно изменчива точка на равновесие между нашите и чужди желания), братството (то не само е невъзможно, но и далеч не е най-доброто, защото колкото по-тесни са връзките между хората, толкова по-дълбоки са и противоречията между тях), и прочее. Но без идеали човек не може да живее, защото, доколкото той не е Бог, той трябва да има цели пред себе си, за да знае накъде да върви. Докато СДС-то просто ни отне редица човешки идеали от преди хилядолетия, като ги замени с някакво, не измислено, а привнесено от Запад, понятие за демокрация, която не е и не може да бъде идеал, по елементарната причина, че тя е реалност — в смисъл, че ние си имаме демокрация някъде поне от 1991 година, и то според признанието на самия Запад, защото това е въпрос на законова уредба!
     Ако искаме да бъдем точни, то ние имахме някаква демокрация и при тоталитаризма, но не в съвременния смисъл на това понятие, обаче, доколкото всичко на този свят е въпрос на намиране на равновесното положение в момента, може доста да се спори дали тя не е била най-добрата за нашата страна — може да се спори, но не и да се докаже, най-малкото защото ние нямахме, така наречената "контролна група", т.е. нямахме две Българии — едната наистина демократична, а другата "тоталитарно демократична", за да кажем в коя от двете страни хората живееха по-добре! Но все пак можем да видим (е, ако можем, разбира се), че при нашата демокрация, поне засега, ние живеем по-лошо, и то не защото ни е сполетяло някакво природно бедствие, или някоя друга страна ни е обявила война, или пък е избухнала гражданска война (както стана в други пост-тоталитарни страни), или пък някой некадърен диктатор се е заседял дълго на трона (дори истината е, че нито едно правителство още не си е изкарало мандата до края), или пък, най сетне, сме тръгнали към демокрацията след разорителни войни и национални катастрофи (както е било, когато сме тръгнали към социализма), а не след дълъг период на тъй наречения "застой" (т.е. на мирно и щастливо развитие) и с един съвсем нормален външен дълг от около три средни месечни заплати на "калпак".
     Това, че на някои хора у нас не им харесва нашата демокрация и казват, че тя още не е "истинска" демокрация, прилича на плача на малко дете, когато майка му го бие за някоя негова лоша постъпка и на неговите оплаквания, че тя не му е майка, не защото не е, а защото не е добра, според неговите разбирания, и, следователно, не може да му е майка, защото майката е винаги добра. Но кой е казал, че едното е непременно свързано с другото? Та, на нашия въпрос: ако демокрацията не ни харесва, то е защото още не можем да намерим най-подходящата за нас демократична форма на управление, а налаганата ни от Запада такава не е добра за страната ни като цяло (че на всичкото отгоре, тя не е изгодна и за отделната личност). Във всеки случай: демокрация ние имаме, но това признание съвсем не е изгодно за СДС-то, защото, ако това е така, то този Съюз изобщо не е нужен в политическия ни живот. Всички партии у нас, ратуват за някаква демократична форма на управление (дори и в имената им да не се съдържа непременно корена "демо"), а това, което ние вече нямаме са идеалите и жизнените цели, сплотяващи ни в едно цяло, защото забравихме притчата за хан Кубрат и снопа пръчки, забравихме лозунга над Народното Събрание, забравихме всичко, освен да се бием по гърдите, че сме демократи!
     И още нещо: ако се приеме за вярно, че и социализма, и фашизма, и комунизма, и капитализма от миналия век (или от края на този, 20-тия, ако става дума за България), и съвременния капитализъм (защото той все пак е извлякъл някаква поука, и от голямата криза през 1929 година, и от Първата и Втора световни войни, и от съществуването на световната Социалистическа Система и нейната победа в етапа на мирното съвместно съществуване, въпреки разпадането ù като изживяла времето си, но подобрила капитализма, защото иначе богатите западни държави, никога нямаше да ни подадат ръка, или да сменят политиката на ембарго и студена война, или на "камшика", за който стана дума) са все видове капитализъм, беше явно твърде неразумно да минаваме от полюса на централизирана държавна икономика направо към другия — на разпокъсана и дребна частна собственост — само за да се убедим, че силата е в обединенията на капиталите, или че не може капитализъм без капитали, а когато те са малко (защото не е необходимо човек да е икономист, за да знае, че ние сме малка, бедна и, поради кръстопътното положение, доста често ограбвана страна) тогава изхода е само в намаляване на броя на собствениците! Ние уж го разбрахме това (да се надяваме), но след като се разпродадохме на чуждия капитал и руинирахме всичко, което можеше, включително и морала на населението, но как иначе щяхме да го разберем, ако не беше СДС-то да ни накара да направим толкова много глупости на куп, за което убедено му благодаря!

     Да пребъде в народната памет името и делото (ако не за добро, то поне за назидание) на СДС, ОДС, БДС (Български Демократични Сили, може би?), ДДС (Дружни Демократични Сили, навярно?), и каквото още ги последва! Дано всяко зло да е за добро, както казва народа ни и (дал Господ) най-после да поумнеем, защото вярно е, че когато Господ иска да накаже някого Той първо му взема акъла! В крайна сметка, от дълбока древност е известно, че под слънцето няма нищо ново и нашия свят винаги се е движил от сблъсъка между доброто и злото, и тогава (ако искаме да сме справедливи) злото е еднакво необходимо за нашето бъдещо развитие към доброто, така че да благодарим на СДС, за това че ни учи кое е лошо и какво не трябва да правим, ако искаме да сме добри!
     Защото добри хора са не "нашите" привърженици, а просто тези, които мислят първо за другите, а после за себе си; тези, които са доволни, когато другите са доволни, а не когато те самите са облагодетелствувани в ущърб на другите около тях; тези, които знаят, че живота не е справедлив и тъкмо затова трябва да го направим справедлив; които знаят, че прав е не само силния (той, всъщност, изобщо не е прав, а е само силен), а и слабия, като дори силния (щом като е силен) трябва да работи за слабия, а не обратното, и че нашия свят е достатъчно сложен, за да може всеки да гледа само своята личност без да мисли за другите (тогава той просто не мисли за своето бъдеще). Няма никакво значение дали човек стига до тези истини по пътя на вярата или по пътя на разсъждението — важното е човек да бъде добър! В противен случай, хем се затриваме като нация (макар и с 13-вековна история), хем пак ще трябва да се върнем към социализма, но вече като роби на богатите страни! Защото, искаме това или не, но бъдещето принадлежи на социализма, а демокрацията е само средство за постигане на тази цел!
 

Светът не може да върви
устойчиво без добрини,
затуй накрая СДС         
от злоба ще се изяде.**


     01.1998

     
             


НЕОМАЛТУСИАНСТВО, ИЛИ РАЦИОНАЛНО МИСЛЕНЕ*


     Преди точно два века в Англия е била публикувана брошурата на Томас Малтус известна преди всичко с неговите кардинални изводи за разликата между геометричната прогресия, с която се размножават хората, и аритметичната прогресия, с която нараства производството на хранителни продукти, като при това положение към днешна дата хората на земното кълбо вече би трябвало да се измрели като рояк скакалци, оглозгали "до шушка" всяка тревичка или клонче на тяхната територия. Както почти всяко твърдение основано на екстраполация на някаква моментна зависимост, без да отчитаме възможната смяна на тенденцията (или "тренда", както е модерно да се казва днес, защото това е английска дума и, следователно, изглежда по-правилна в очите на масите), и това се оказа погрешно, защото, както казва една стара християнска поговорка: "човек предполага, но Бог разполага", и стана така, че "Бог" направи и в сферата на производство на хранителни и други стоки от първа необходимост също да навлязат темповете на геометричната прогресия, а също така "научи" хората как да произвеждат презервативи и други противозачатъчни средства, които да нарушат геометричната прогресия в ръста на народонаселението, но, така или иначе, ние все още не сме измрели като скакалците (макар че не е като да не се опитахме да го направим по друг по-съвременен начин — чрез атомно оръжие, примерно — нито пък това ни се е разминало окончателно).
     Да, но това е формалното тълкуване на предупреждението на проф. Малтус, и ако то не се е оказало вярно, това не значи, че неговите основополагащи идеи са били погрешни, а тези идеи са, че просто хората на Земята станаха много, и те започват да си пречат активно, защото техните "ловни територии", ако използуваме един зоологичен термин, се пресичат. Новият момент, на който искаме да се спрем тук, е, че хората могат да си пречат дори когато ловните им територии са достатъчно богати и разумно установени (което още далеч не е постигнато в световен мащаб), като пак се сблъскат с някакво трудно преодолимо препятствие и това сега е информационния таван на човешкия интелект, достигането на който изкарва хората "от релсите" на установените през вековете навици, така както основния момент, който обърка изтичащия ХХ-ти век бе, ако го кажем само с една дума: мултипликацията!
     Тя започна в началото на века с конвейера на Форд, продължи с автоматизираните и роботизирани управляващи системи в производството, с навлизането на промишлени методи на работа в селското стопанство, даде възможност за създаване не само на мощни и свръхмощни оръжия, а на оръжия за масово унищожение (или "холокаст", за да убедим читателя, че и автора знае някои "модерни" думички), изрази се в приложението на промишлени методи в обучението и науката, което превърна последната от творческа дейност в истинска производителна сила, така че вече в почти всяка област говорим за технологии, създадоха се цял арсенал от заместители или "ерзац" стоки, било то за храна, било за облекло, било за развлечение, защото те се поддаваха лесно на автоматизирано производство, унищожи се почти напълно творческия елемент в редица традиционни творчески дейности като изкуството, спорта, науката (че и секса, ако щете), като единственото място, може би, където все още не е навлязла мултипликацията, е възпроизводството на населението, но доколкото от доста време се говори за клонингуване и успехите на генното инженерство са наистина поразителни, няма нищо чудно в близките десетилетия тези неща да слязат от страниците на научно-фантастичната литература и да навлязат в живота ни.
     Всичко това наруши основни временни зависимости между усилието за производство на нещо и готовия продукт, между действието и резултата, и "човеците", понеже не са богове, се объркаха и решиха да "се поизтрепят", та дано нещата се пооправят — подобно на модела на "лечение", използуван сумата векове, чрез кръвопускане, което днес може и да ни се вижда смешно и ненаучно но е горчивата истина (и, може би, точно така ще изглеждат на бъдещите хора нашите "опити" да разрешим проблемите си чрез груба сила и масово унищожение, ако, "дал Господ", човечеството продължи да съществува и за в бъдеще). Докато в дълбока древност във всяко племе е имало специален човек който се е грижел за запазване на огъня, и ако той изгаснел често убивали и този пазител, после с откриването на кремъка нещата значително са се подобрили, но до преди един-два века добиването на огън все още е заемало важно място в живота на човека, то сега една обикновена запалка, с която може да се добие огън към хиляда пъти, вече струва (и се цени) колкото едно кокоше яйце, т.е. колкото напъването на кокошката да го снесе (ако не броим "напъването" на петела да го зачене, разбира се). Аналогични промени настъпиха и в областта на транспорта и съобщенията, появиха се масови информационни средства или медии, които също объркаха редица човешки навици, а възможностите на тъй нареченото мислещо същество дотолкова се засилиха, че това бедно същество, което, всъщност, и не е мислещо, а само способно да разсъждава, както са забелязали по-умните човешки екземпляри преди доста време (но го прави чак когато е изчерпало всички неразумни начини за постигане на целта, според автора) не просто се обърка, ами направо се "ошашави" през изтичащия век.
     Но достатъчно по въпроса, а това въведение ни бе необходимо за да прогнозираме основните проблеми на бъдещото столетие, което вече "чука на вратите ни". Тези проблеми, по мнение на автора, са два, а именно: изкуственото или извънутробно раждане, и контрола на прираста на населението. Първият от тях е опасен с това, че той ще наруши една съществена връзка на човечеството с природата, ще намали емоционалния контакт на майката с детето, и ще облекчи дотолкова живота на по-нежната половина от хората, че те отново ще се объркат и ще се чудят какво да правят (след като не правят това, което им е отредено от както свят светува) и ще започнат какви ли не революционни катаклизми. Доколкото, обаче, споменатият проблем се съдържа до голяма степен в този за контрола на раждаемостта, авторът се нагърбва да предскаже, че основния проблем на бъдещия XXI век ще бъде въпроса за ограничаване на човешката популация на земното кълбо! Ние ще се опитаме да го разгледаме, но не чрез екстраполация на тенденциите, което е като "да си правим сметката без кръчмаря", а от гледна точка на някаква разумна численост, защото основната заблуда в споровете с малтусианците е била дали Земята може да изхрани бъдещата лавина от хора, докато въпроса би трябвало да звучи като: дали Земята трябва да изхранва толкова хора и дали това води до увеличаване на интегралното човешко щастие, което, именно, би трябвало да бъде единствената цел на човечеството?

     И така, да започнем. Според ориентировъчни и, може би, спорни пресмятания числеността на населението на Земята през II-I хилядолетие преди нашата ера е била около 50 млн. души, а към началото на нашата ера достига около 100 милиона. Това е една съвсем прилична и достатъчна бройка хора за едно цивилизовано общество, което и дава първия начин за пресмятане — на базата на човешката история. След това тази цифра до към 1800 г. още не надхвърля един милиард, докато през нашия век ние определено се "изсилихме" като вече надвишихме 5 млд. (плюс или минус десетина години тук нямат значение). Но това все още се търпява ако хората живееха разединено както в Древен Рим, например, обаче в края на нашия век идва още един "бич" за човечеството — световните компютърни мрежи, които добавят последния щрих към средствата за масова информация, като позволяват съвсем достъпна лична масова информация. Ето тук вече, наистина, Земята става доста гъстонаселена, защото не е важно колко души живеят на едно място, а как те могат да комуникират в процеса на работа или развлечение, като в това отношение е полезно да припомним и библейската притча за Вавилонската кула (която, всъщност, е Бабилонска, ако искаме да се движим в крак със световните лингвистични тенденции), която се свежда до това, че прекалено единно човечество не е "Богу угодно", т.е. не е угодно за хората, защото нарушава баланса им с околната среда, казано накратко. Новият акцент тук е не само в силата на човечеството (и неразумността му, която неизбежно съпътствува неумерената сила), а в психофизиологичните характеристики на човешкия индивид.
     Сега ние ще мотивираме по друг начин ориентировъчната оптимална популация на Земята от порядъка на тази около новата ера като използуваме приетата масово десетична система на броене. Ще започнем с това, че човек поддържа нормално до три кръга или рангове на контакти с обкръжаващите го, а именно: а) от първи ранг са тези, които включват хора от порядъка на 10 на първа степен или само десетина души — най-близки роднини и познати, които всеки познава (или поне си въобразява, че познава) най-добре, може да предвижда тяхното поведение, и е емоционално обвързан с тях; б) втори ранг или 10 на втора, т.е. стотина души — познати и роднини, които човек знае по име и физиономия, работи или живее в близост до тях, и, най-малкото, поздравява когато ги срещне, но не може да се каже, че ги познава добре и не изпитва някакви особени чувства към тях — това просто е средата, в която той живее и се опитва да се изяви или да направи кариера; в) трети ранг или 10 на трета степен, което прави хиляда души — хора, за които той е чувал нещо или ги е виждал, но не само, че не знае кой колко деца има (и има ли изобщо), дали е женен, и прочее, но твърде често не знае, или името, или физиономията, или не ги свързва едно с друго — тук влизат всички обществено известни "звезди" от които лицето се интересува (било то футболисти, естрадни певци, политици, или хора от хайлайфа), както и други случайни познати; четвърти ранг или 10,000 са твърде много хора, за да бъдат достъпни за един средно развит интелект, и, обикновено, с познати от такъв ранг могат да се похвалят само един—два процента от населението, така че не си струва да се съобразяваме с това. Говорейки за рангове, или използувайки десетична логаритмична скала, ние не можем да бъдем особено прецизни, така че даденото число може да бъде умножено по 2, 3, или дори по 5, което ще рече, че ако някой наброи познати от втори ранг, например, към 350 души, то те все още не са от трети ранг. Можем да наречем този човешки феномен "правило на малките числа", като е очевидна зависимостта, че колкото по-задълбочени са контактите ни, толкова повече това ограничава броя на хората, с които ги поддържаме.
     Следващият момент е да определим приблизителния брой на областите на човешкото познание и интереси, в които ние поддържаме някакви контакти, но така, че тези области да бъдат относително добре балансирани, т.е. да имат по приблизително еднакъв брой хора, които могат да комуникират в дадената област. Номенклатурите на човешките професии, както и индексите на повечето големи библиотеки са от порядъка на няколко стотин, и това са всичките области на човешкото познание. В някои специализирани библиотеки, или в някои научни заведения, може да се окаже, че една от тези области се детайлизира на още десетки, но такава тясна специализация не променя нашето деление, защото тези подобласти са доста тесни и небалансирани по обхват или брой на хората, които работят в тях. Аналогично съществуват и много широки области — например на футболните запалянковци, които по цялото земно кълбо наброяват, навярно, повече от милиард души, но това не е област, в която хората комуникират за да се конкурират (такава област би била тази на самите футболисти от национален или световен ранг, участниците в която, разбира се, са няколко стотин, или поне толкова са тези, с които един добър футболист може да се съпоставя). С други думи ние се интересуваме от такива области, в които хората, казано направо, си пречат, защото това е тяхното "ловно поле" и в него те се конкурират с другите "ловци", състезават се с тях, изявяват се, или правят кариера. Като казваме "комуникират", ние нямаме предвид, че хората си говорят за времето, или за спорта, или за конете, както обичат да правят англичаните, или за жените, както обичат да правят мъжете (или за мъжете, както пък правят жените), или за политиката и политиците (защото колкото по-сложна е една област, толкова повече хора си мислят, че те най-добре знаят какво трябва да се направи там за да се оправят нещата), а комуникиране с оглед на личностна изява!
     И така, нека приемем за по-лесни сметки (защото когато информацията е размита и неточна най-доброто, което можем да направим, е поне да си облекчим сметките), че областите на човешкото познание са хиляда, както и броя на хората, които се конкурират в тях (без да си пречат особено) са също хиляда. По този начин ние вземаме тавана на втория ранг контакти, както и една завишена номенклатура от основни професии. Така получаваме една достатъчна численост на населението от порядъка на един милион души. Като вземем предвид, че ние подразбираме (макар и да не бяхме акцентирали досега на това) области, в които хората творят, а не само извършват необходими за обществото дейности (като производство на стоки, услуги, здравеопазване, просвета, поддържане на обществения ред, и пр.), и като допуснем, че с творчески дейности в едно общество, обикновено, се занимават от 3 до 5% от хората, но пък, от друга страна, със засилването на производителните сили и усъвършенствуването на технологиите на съвременния етап, техния брой може да се очаква да нараства, то нека приемем, че творческите работници в бъдещото общество ще бъдат вече десет процента (или 1/10 от населението). Това ще рече, че трябва да умножим получения милион души по десет и така излиза, че оптималния брой хора става 10 милиона. Доколкото нашите цифри са с точност до порядък и могат да се разпростират до следващия десетичен порядък излиза, че оптималното население на Земята трябва да бъде от 10 до 100 милиона, или, ако вземем някаква среда, това са 50 милиона души.
     Само такова общество би могло да съществува без големи сътресения и бъркотии в бъдещето, защото когато човек задоволи основните си жизнени потребности от храна, подслон и продължение на рода, му остава само грижата за личностна изява и, евентуално, усъвършенствуване и развитие на индивида (което, обаче, е нещо достъпно далеч не за всеки, и повечето хора след като намерят, както се казва, своето място под слънцето, най-често подменят стремежа за постигане на ново качествено развитие с по-голямо количествено изобилие на вещи и удоволствия). А доколкото с реалното навлизане на масовите лични комуникации в живота целият свят става една държава, където протича конкурентната борба на хората за личностна изява, то тази бройка от 50 млн. се отнася за цялата планета! Така получаваме още един, трети, начин за проверка на нашето оптимално число, защото 50 млн. е числеността на една средно голяма държава (като Франция, примерно), а там където държавите са по-големи хората рядко комуникират извън своя щат или провинция, докато по-малките държави (като нашата, например), обикновено, са сателитни на някоя от по-големите, и като така конкурентната борба се развива и на (част от) арената на "по-големия брат".
     При горните пресмятания ние тенденциозно изпуснахме един важен момент — лингвистичната бариера, което е и другата основна поука от притчата за Бабилонската кула, защото езика служи преди всичко да изолира и обедини някаква етнически или териториално ограничена група хора, и, следователно, би трябвало да обърка нашите сметки. Това, обаче, не е така по две причини. Първата е, че международните лични комуникации просто сриват държавните граници, поне що се отнася до областите на познанието, и ние сме свидетели как в почти всяка наука вече масово се използува английския език и няма международно научно, културно или спортно мероприятие от по-значителен ранг, в което, ако не единствения, то поне един от официалните езици, да не е английския. Това важи за всяка професия, в производството, транспорта и търговията, както и в областта на развлеченията, такива като музика, спорт, дискотеки, игри, туризъм, и прочее. Разбира се все още съществуват франкофони, тевтофони и други (и те ще съществуват) но на ниво всекидневно общуване, където няма борба за личностна изява. Може спокойно да се приеме използуването не само на един език, а на 5-10 по-известни световни езици, но, освен че съществуват преводачи за целта, добрият компютърен превод, поне в областите на познанието, а не в художествената литература, съвсем не е мит, а въпрос на някое друго десетилетие. Втората причина, поради която езиковата бариера не променя изложените сметки, е това, че лингвистичното деление просто се припокрива с нашето деление на области на познание, защото няма никакви пречки лекарите по сърдечна хирургия, да речем, или авиаторите, или футболистите, и пр. да бъдат от различни езикови и етнически групи, но това не разделя арената на борба за тяхната изява — световната "държава". Освен това ние правихме сметките на базата на 10% творчески работници от населението, а останалите 90% спокойно могат да си се делят дори на 1000 лингвистични групи по около 1000 души в тях и пак да остават в рамките на познатите от втори ранг, като общия им брой пак не надвишава прогнозираните десетки милиони население.

     Остава само да предложим някакъв естествен начин за постигане на такова драстично намаление на човешката популация и това е известно ограничаване на раждаемостта. Някои статистици сочат, че за да има единичен ефективен коефициент на възпроизводство на населението, т.е. за да се получи и в следващото поколение точно същата численост на населението, е необходимо на сто брака да има 265 деца, като при това се отчитат не се само раждаемостта и смъртността, но и възможността за зачатие в семейството. Ние си поставяме въпроса: колко ще бъде ефективният коефициент на възпроизводство, ако във всяко семейство (нещо, което не е чак толкова лесно, защото прираста на населението в третия свят е все още твърде висок) има средно по две деца? Това е задачка от училищния курс и се решава чрез простото тройно правило, т.е.: на 2.65 съответствува 1, а на 2.0 — колко съответствува? Отговорът е 0.755, което означава, че след едно поколение ще имаме численост на населението от 75% на сегашното, или намаление с 25 процента. Продължителността на едно поколение в Древен Рим е била към 20 години, но със застаряване на населението и удължаване периода на обучение, този срок се увеличава, като средната продължителност сега е към 28 години, но за нашите сметки е достатъчно, ако приемем, че едно поколение трае 25 години, защото това ще даде по около един процент намаление на годишния прираст на населението, което, реално погледнато, съвсем не е страшно и е нормално положение в редица развити страни в течение на доста години, при това по естествен начин, а не защото се говори за намаление на раждаемостта (или пък се вземат някакви мерки, àко и да се говори), а дори въпреки, че всяка страна счита това за нещо лошо и взема мерки за насърчаване на раждаемостта в такива случаи. Целият "номер" е това да стане масово явление по света!
     Тъй като е практически невероятно да се направи нещо в световен мащаб преди населението на Земята да стане 10 милиарда души (или след 10-20 години), изложеното означава, че от 10 млрд. трябва да се слезе на 50 млн., или 200 пъти намаление на населението, или до 0.005 от 10-те млрд. (т.е. пет про миля). Така че сега въпросът звучи: 0.755 на каква степен ще даде 0.005, и отговора е — около 19, което лесно може да се провери с обикновен калкулатор като умножаваме това число по себе си докато то намалее до пет хилядни (но това може да стане много по-бързо като наберем 0.755 и натискаме само клавиша за умножение последван от този за равенство, което имитира повдигане на квадрат; така още на третия път, т.е. на степен 2 на 3-та, или 8, ще получим вече намаление до 10%, четвъртия път, т.е. на 16-та степен — 1%, а после вече ще сме прехвърлили нашата цел). При продължителност от четвърт век за едно поколение това ще даде малко по-малко от пет века време за достигане на необходимата населеност, или, доколкото сметките ни бяха приблизителни, то най-много до края на следващото хилядолетие, но не по-бързо от поне два века, защото бързите процеси са и най-опасните. Това е приведено в следващата таблица:
 
Брой покол. 0 1 2 4 8 16 18 19 20
След (год.) 0 25 50 100 200 400 450 475 500
Коеф. намал. 1 0.755 0.570 0.325 0.105 0.011 0.006 0.004 0.003
Насел (млн) 10,000 7,500 5,700 3,250 1,560 111 63 48 36

Табл.1. НАМАЛЕНИЕ ЧИСЛЕНОСТТА НА НАСЕЛЕНИЕТО ПРИ 25% ЗА ПОКОЛЕНИЕ.

     От една страна, на тази таблица не би трябвало да се гледа много сериозно, защото тя е някаква екстраполация, но от друга — тя е важна, защото това не е продължение на някаква съществуваща тенденция (тъй като тя дори още не е започнала), а по-скоро показва каква би трябвало да бъде насоката на изменение в числеността на населението, ако не искаме да се прибягва до тъй нареченото ultima ratio (или крайното средство, на латински), т.е. до военното разрешение на най-важния жизнен проблем на нашата планета. При това, очевидно, ще трябва да се измисли и някакъв нов термин, защото геноцида или холокаста никога досега не са давали намаление дори до 10% на дадено население (колкото и "черно" да звучи подобно твърдение), а тук става въпрос за 5 про миля, което е направо невъобразимо число. Но ако то е такова, от това следва само, че нашето въображение е слабо, защото през целия изтичащ век човечеството просто се задъхва от невъзможност за личностна изява при тази гъстонаселеност и информационен бум, от безработица, защото при неимоверно нарасналите възможности на новите технологии на никого не трябват толкова много работници (или поне не трябват квалифицирани такива, а само хора, които да натискат копчетата и да въртят ръчките, а човек иска работата да му бъде приятна), и вече все повече хора гледат на своята професия само като средство за изкарване на прехраната си, а не като начин за постигане на удовлетворение от процеса или от резултата ù, както би трябвало да бъде, но това просто премества акцента за изява от производствената сфера към сферата на свободното време и развлеченията. Там, обаче, ситуацията е същата — надвишаване на информационния таван за познатите от втори ранг, при което обикновения човек отново не може да се изяви. По рано (до към ХVIII век, примерно) хората са намирали удоволствие дори в това да си запалят огън в камината, да се съберат заедно да попеят или поиграят, да си приготвят някое ново ястие или напитка, да се облекат с някоя уникална дреха, да убият някое животно, или дори да отидат на война, където да победи по-смелия и по-силния. Сега всичко става все по-стандартно и безлично, все по-технологично и безчувствено, все повече готово (и налично в магазина) преди още да си се захванал да го свършиш, а това не носи нужното удоволствие!
     Важният момент, обаче, е да се осъзнае, че ако човечеството не вземе някакво разумно решение по въпроса, това не означава, че той няма да бъде решен по друг начин! След като се преборихме с епидемиите от чума, холера и прочее, се появиха унищожителните войни, в които загиват не само тези, които желаят да се бият, за да покажат, че са по-силни, а най-вече мирното население, което желае само да живее; появиха се рака и СПИН-а, като средство за снижаване на средната възраст и числеността на все по-застаряващото население. Както скакалците се размножават най-активно когато има много храна, но скоро след това се оказва, че храната вече се е свършила и те започват да измират, така и хората увеличиха неумерено своята численост през последните един-два века, което породи нови проблеми с безсмислието на живота (след като няма умерена конкуренция и възможност за лична изява или кариера), с несъвършенството на никоя форма на обществено управление, с наркоманията, която нарасна десетки и стотици пъти по сравнение с положението от средните векове (защото опиума се е сеел по Изтока още от дълбока древност, но не се е ползувал с такова търсене), с хомосексуализма, който, все пак, се оказва, може би, най-разумното решение на фона на всеобщата неразумност (?), с масовото (отново) замърсяване на околната среда, не с "екологично чиста мръсотия", както е било хилядолетия наред, а с "екологично мръсна чистотия", както стана през този век, и прочее и прочее.
     Така че, ако не постъпим разумно, природата (или Бога, ако така повече Ви харесва) ще си намери някакъв начин за установяване на равновесие на Земята, като например: масово безплодие, при което ще се раждат много хубави и интелигентни дечица, които, като пораснат, ще си вършат секса много по-научно от техните предшественици от началото на новата ера, но няма да имат нужда от противозачатъчни средства, защото ще могат за заченат само в един случай от хиляда, може би; или ще се измени съотношението на новородените момчета към момичетата от 18 към 17, както е сега, на, да речем, 21 към 4, което означава, че момчетата ще бъдат пет пъти повече от момичетата; или пък раждаемостта ще си е съвсем наред, само че във всяко следващо поколение децата ще имат с по един пръст на ръцете в повече отколкото техните родители, а пък когато пръстите станат повече от дузина това ще предизвика сериозни трудности при натискане на бутоните и ще затрудни всеобщото изобилие; или пък наркоманите ще станат около 70% от населението и ще обявят всички останали за ненормално развити и подлежащи на задължително наркотизиране; или процента на самоубийците скоро ще надвиши 1/3 от населението, при това в тъй наречената продуктивна възраст; и разни други подобни. Във всеки случай ще се намери някакъв начин, който да породи възможност за ограничаване на конкурентните индивиди до равнището на достъпното за човека ниво на контакти от втори ранг, или до няколко стотин души, тъй като на никого не му е интересно да живее в обстановка, при която за да се изяви на този свят трябва да учи почти половин век, за да стесни областта на конкуренция доколкото може, и дори след това да има само един шанс на десетки хиляди, не за да изтегли най-голямата печалба, а за да си намери въобще някакво прилично място под слънцето.
     Това е просто необходимост. А което е необходимо, рано или късно става, или както е казал шопа: "Онò що си трèбе, онò си го сàка", независимо по какъв начин ще бъде постигнато! Поради това, въпреки неразумните постъпки на човечеството като цяло, има всички шансове да се предполага, че след един-два века населението на Земята ще стигне отново до към един милиард, след което ще продължава да пада, докато мине и под стоте милиона. Да се надяваме, че това ще стане по разумен начин.

     06.1998

     
       


МИТОВЕ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА


     Хилядолетната човешка история не веднъж е доказвала, че когато човек няма достатъчно знания за дадено явление той започва да търси и си измисля разни заблуди, вярвания или митове, за да допълни с нещо мотивировката на своите действия. Някои от тях са полезни, тъй като дават лесно обяснение на сложни факти, или са безобидни, или носят някаква удовлетвореност и временно щастие, като например: приказките за зли вещици и вълшебници, които карат децата да бъдат послушни; мита за Дядо Мраз, който им носи подаръци; кръстенето или чукането на дърво за да прогоним дявола; вярата в задгробния живот, които да компенсира несправедливостите на този свят; добродетелния Бог, който прави всичко само от любов към нас, макар и това да ни изглежда съмнително; схващането, че Земята е център на Вселената и даже Слънцето обикаля около нея (още повече, че го виждаме с очите си); и други.
     Има, обаче, и такива митове, които определено вредят на хората, най-малкото при по-продължителното им прилагане, и тяхната пагубност скоро се разкрива и предизвиква бурна реакция, като, например: притчите за синята кръв на аристократите, с която те се отличавали от простолюдието; или кръвопускането като метод на лечение използуван достатъчно дълго за да подкопае вярата на хората във възможностите на медицината; или наркотичното опиянение като метод за постигане на щастие; или хаоса като най-добър регулатор в природата и обществото; и прочее. С течение на времето много от безобидните митове стават опасни, или хората ги отхвърлят с натрупването на повече знания.
     Подобна е ситуацията и с демократичните митове, които, малко по малко, започват да се осъзнават и да ни объркват, като много хора вече си задават въпроса дали демокрацията, наистина, е нещо хубаво, след като едно е това, което ни се втълпява от политиците и медиите, а друго е това, което се получава на практика. Поради тази причина изглежда правилно да се разкрият някои от тези заблуди с оглед на тяхното осмисляне, защото познанието съвсем не е задължително да противоречи на вярата (както наивно си мислят мнозина), тъй както детето, като навърши 5-6 годинки престава да вярва на измислиците за Дядо Мраз, но това не му пречи да ги харесва; или както при тоталитаризма всички обичаха за щяло и нещяло да използуват фразата за "заслугите на Партията и Правителството", макар да им беше ясно, че ако някой си е вдигнал по-високо щангата, то съвсем не е защото и ЦК-то се е "напрягало" заедно с него; или всички харесват червените яйца и козунаците за Великден, без това да значи, че вярват в непорочното зачатие на Дева Мария или във възкръсването на Христос (още повече, че и няма точни исторически данни за неговото съществуване); или пък че човек се отказва да играе на тото, след като научи, че колкото пò на едро той играе, толкова по-сигурно ще губи половината от парите си (или дори две трети от тях — зависи от регламента на тотализатора); и други примери. С други думи, желанието да защитим демокрацията ни кара да хвърлим светлина върху нейните митове, а не стремежа да я сринем (макар че при повърхностно четене би могло да се създаде и такова впечатление), или по-скоро съзнанието, че ранното откриване на някои заблуди би могло да ни накара да погледнем по-благосклонно на тях, докато късното им осъзнаване може да доведе до по-бурна реакция.
     Една част от тези митове са "необходимо присъщи" (както казват икономистите за някои видове разходи) на самата реална демокрация и като така царят и на Запад, докато останалите са породени на местна почва, и оказват опияняващо въздействие само върху нашия и някои други народи от бившия Социалистически Лагер, но никой от тях не е съвсем безобиден за обикновения гражданин за да може да се пренебрегне. Без да претендираме за особена строгост и пълнота на изложението ще се спрем на любимото от християните число дванадесет. И така, да започнем.

     1. Демокрацията е власт на народа

     Може би най-масовата заблуда, дори и на Запад, е, че демокрацията е власт на народа, но тя е просто власт на политиците, или на хора избрани от народа. Ако тя беше на народа, би трябвало да имаме някаква ситуация подобна на избора на съдебните заседатели в САЩ, например, които се подбират от средата на обикновените хора, при това такива, че да не са запознати или свързани по някакъв начин с делото, за да са максимално безпристрастни. Това ще рече, че ако у нас избирателите с висше образование бяха, да речем, 15%, то толкова би трябвало да са те и в Народното Събрание; ако частта от избирателите на възраст от 18 до 40 години е 30%, примерно, то толкова трябва да са и Народните Представители на тази възраст; ако 20% от гласоподавателите са от ромски етнически произход, то такъв процент трябва да имат те и в най-висшия демократичен орган; и прочее. С други думи Парламента би трябвало да бъде представителна извадка на избирателите, а такова нещо, нито съществува, нито някой смята да го въвежда засега!
     Дори и да се откажем от такива крайности, няма никакви проблеми да се пита народа едва ли не за всичко чрез някакъв вид фонокарти (като тези за телефоните или за теглене на пари от банковите автомати), при което всеки желаещ да изрази мнението си да може да го направи в течение на един месец чрез обикновено посочване на една от пет-шест алтернативи. Това е лесно реализуемо и би представлявало истинска народна власт — и по въпроса за цената на хляба и млякото, примерно, и по въпроса за легализиране на проституцията, и за мерките срещу престъпността, и за (или против) Валутния Борд, и за какво ли още не. Само дето, отново, никой и не мисли да го прави, защото такива въпроси трябва да се решават задълбочено, а не като на седянка или в кръчмата.

     2. Демократичният избор е правилен метод

     Ако се замислим малко над начина на избор ще стигнем до извода, че той се характеризира с това, че: хора, които не разбират (т.е. не познават предметната област на управлението или мениджмънта, както сега се казва), избират хора, които те не познават (т.е. нямат никакви лични или професионални контакти с тях), при това без да изискват каквито и да било документи за професионална квалификация или трудов стаж (т.е. няма висше, или дори средно, специално образование за политици, няма изисквания за отработени години на ръководни длъжности от по-нисък ранг, нито пък възрастови ограничения, като някаква относителна гаранция за жизнен опит)!
     Нещо повече, този метод и не се прилага никъде, където се избират хора способни да вършат дадена работа, като например: при назначаване на работа в някоя фирма, в сферата на образованието, здравеопазването, армията и полицията, и прочее. Не от теоретически съображения, а от практически опит е ясно, че хора избрани по такъв некомпетентен начин не могат да вършат нужната работа, но въпреки това този избор върши работа, както показва многовековната човешка история! Съществуват само два начина, хора избрани по такъв начин да могат да вършат работата, за която са избрани, и това са: а) те самите не вършат работата (или поне най-трудната ù част), а техните помощници; и б) всеки друг алтернативен кандидат би могъл да върши същата работа (което те и правят, когато им дойде реда). Такова тривиално или неинтересно решение, което винаги е налице и прави процедурата на избора безсмислена, в математиката се нарича "нулево решение" — то е решение, но съвсем не е задължително да е най-доброто. Демократичният избор, разбира се, си има своите предимства — психологични, и възможност за лесна смяна на управници — но това не е правилен метод на избор на подходящи хора, при все че този мит цари масово и в западните демокрации.

     3. Избира се най-добрата партия или политик

     Това е поредния широко разпространен и на Запад мит, при все че няма никаква почва за такова вярване, а напротив — демокрацията почива на презумпцията за невъзможността за съществуване на най-добра партия или политик, защото, ако такава партия съществуваше, то след нейното избиране всеки следващ избор става абсолютно ненужен или формален (както беше при тоталитаризма)! Дори и да е възможен избора на добър лидер или партия в момента, то, както отдавна е известно, всяка власт разваля човека (поради влошаване на обратната му връзка с обществото, която е нужна за да коригира неговото поведение), така че смяната му, или минаването в опозиция, е задължителна за запазването му като нормален, т.е. среден, индивид с адекватни реакции. Освен това при демократичния избор в Парламента участвуват, както представители на "добрата" партия или коалиция, така и на "лошите" партии, които образуват опозицията, но и едните и другите представители получават еднакви заплати и носят еднаква отговорност в управлението (или поне би трябвало това да е така), докато при никой друг избор не се награждават и победените, наравно с победителите. Това се прави в интерес на споровете (в които се ражда истината) и затова опозицията е необходима при демокрацията, но няма никакъв смисъл да се счита, че едната партия е по-добра от другата — просто те изпълняват различни функции, но и двете са еднакво важни!

     4. Това е добра форма на управление

     Поредният и масов мит е, че демокрацията е добра форма на управление на държавата, докато тя е добра предимно при осъществяване на смяната в управлението, а не при самото управление! Многото мнения, макар и да водят до установяване на истината по редица въпроси, най-често объркват и забавят вземането на нужните решения, което се изразява в това, че демокрацията е една твърде неефективна форма на управление. Когато трябва да се действува тя е толкова лоша, колкото е добра когато трябва да се дискутира и разнищи въпроса; вземането на решения в условията на опозиция и привеждането им в изпълнение е много по-бавен и труден процес, отколкото при единовластие. Това би трябвало да е добре известно и очевидно, но не е, поради което народа твърде често иска от демокрацията неща, които тя не е в състояние да предостави по силата на своята природа.
     За по-добро онагледяване на динамиката на функциониране на демокрацията е полезно сравнението на това движение на партиите във времето с обикновена детска люлка от типа на греда закрепена в средата на малко възвишение, като от двете страни стоят двете крила в Парламента, а ако има център, то той стои в средата и натиска, ту на едната, ту на другата страна. Тази партия, която в момента е на върха, се е издигнала там, не защото тя е най-добрата, а защото другата е по-лоша или "паднала в калта", така че управляващите трябва да са само благодарни на опозицията, че ги е издигнала на това ниво! Това е много важно да се помни и разбира, както от политиците, така и от народа, защото прекаленото самохвалство не е в състояние да донесе нищо друго освен самозабрава, докато целта на демократичното управление е люлката никога да не спира да се люлее.

     5. При демокрацията има свобода на медиите

     Съществуването на свободни медии при демокрацията е поредния блъф за народа, защото повечето медии са финансирани от крупния бизнес и като така те работят според наложената от него стратегия, която се свежда преди всичко към максимална печалба (което съвсем не значи максимална осведоменост или безпристрастност, макар и в някои случаи такива изключения да се наблюдават), а останалите обслужват управляващите институции, било то поради служебни задължения като национални органи, било то поради "симпатии" към силните на деня. По примера на Запада и у нас вече във всяка по-голяма организация съществуват тъй наречените отдели за връзки с обществеността, което е директен превод на public relations, а медиите са по същество подобни служби, само че на национално ниво. Може много да се спори по въпроса за тяхната обективност при представянето на информацията, но истината е, че тяхното съществуване е необходимо за да бъдат сведени до масите някои сложни политически решения, така че да не се предизвикват бурни реакции сред народа, което ще рече, че прикриването, премълчаването, или каквато и друга по-мека форма на лъжата да изберете, са допустими и позволени при тях!
     Класическото сравнение в случая е с добрия лекар, който никога не казва на пациента цялата истина, ако това може да влоши здравословното му състояние. Така или иначе, медиите не са свободни, и не могат да бъдат такива поне по икономически причини, а освен това са просто длъжни да изпълняват редица пропагандни функции (до голяма степен подобно на ситуацията при тоталитаризма!). Дали това ни харесва, или не, е друг въпрос, но засега това е най-доброто решение използувано по целия свят, като известна доза обективност се постига на базата на пристрастността на отделните издания, които, обслужвайки различни среди от населението, им предлагат това, което читателите искат да намерят в тях — това не е задължително истината, но е поне един приятен път към нея. Решението, разбира се, е тривиално (но затова и трудно осъществимо) и то е в това народа да покаже, че може да слуша истината, а не политическите манипулации на една или друга партия.

     6. Демокрация значи пазарно стопанство

     Този мит, като че ли, е по-разпространен у нас отколкото на Запад, но това може да се обясни с факта, че в западните демокрации хората не са имали възможността да живеят при някакво планово стопанство и поради това не знаят, че то може да бъде по-лошо, а виждат само недостатъците на пазарното при себе си. Така или иначе, обаче, това е една голяма измама, най-малкото защото някаква форма на пазар е съществувала поне от времето на Вавилон и, следователно, няма нищо общо с демокрацията като политическа форма на управление! Но дори твърдението, че пазара е нещо по-хубаво от плановото производство си е чиста проба заблуда, защото пазара може да бъде изгоден само за този, който може да влияе върху него, т.е. за крупния производител или прекупвач, докато за "дребните рибки" той е една съвсем несправедлива форма за размяна на стоки.
     Ако разгледаме дребния купувач, за когото пазара, общо взето, е нещо хубаво, то това е основно илюзия, защото при едно добро планиране би могло да има същите стоки на пазара и при същите цени (както и става на практика на Запад, защото обикновено поне две трети от стоките в даден бранш са производство на крупните производители, които не могат да минат без предварително планиране и някакви съглашения между тях, а дребните производители се ориентират според едрите). Даже може да се каже, че каквото и да си купи човек, ако след това провери добре цените, ще открие, че задължително "се е минал", защото би могъл да го купи и по-евтино, ако е търсил по-дълго, или пък да си купи нещо по-хубаво за същите пари, така че той винаги може да съжалява за покупката.
     Що се касае до дребните производители, то те отдавна са забелязали, че пазара е крайно недоброжелателно настроен към тях (нещо, което у нас тепърва се осъзнава), защото когато решат да произведат нещо което го няма в изобилие на пазара и докато съберат пари и организират производството и го изнесат на пазара, там вече е пълно с тази стока, защото, естествено, крупния бизнес ги е изпреварил (поради възможността за по-добро планиране от висококвалифицирани екипи) и го предлага по-евтино (поради неизбежните предимства на крупното производство). Не че няма изобщо изключения от това правило, но те са от порядъка на няколко процента при едно наситено пазарно стопанство, към което ние все едно се стремим. Поради тази причина производителите се обединяват в някакви кооперативи, за да успеят да станат по-едри и да имат влияние върху пазара, или работят за едри посредници, които предварително им определят някакви твърди цени на изкупуване, при което се получава, че пазара за тях самите престава да съществува. Това е пределно ясно, а мита за предимствата на пазарното стопанство се разпространява от крупния бизнес понеже той винаги излиза победител в тази неравноправна борба. В частния случай на валутния пазар ние, след редица разногласия, приехме, че, поне засега, пазара не е хубаво нещо и въведохме Валутния Борд, който си е една форма на централизирано дирижиране на цените със запазване само на видимостта за пазар.

     7. Способният винаги успява

     Този мит, аналогично, се поддържа от силните в обществото, а при капитализма — от богатите, защото тук силата е в капитала (да припомним, че на английски думата capital означава, освен голяма сума пари или богатства, още и главен град или столица, което имплицира смисъла, че капитала е главното). Той се оборва елементарно по метода на допускане на противното, а именно: ако приемем, че способния винаги успява (да умножи парите си, защото това е класическото разбиране за успеха при капитализма) то богатия скоро ще научи за този способен човек и ще го наеме да работи за него и да умножава неговите пари, но понеже те са значително повече от тези на способния, то ще се окаже, че успелия е богатия, а не способния, което противоречи на нашето допускане. Противоречие няма да има ако изходим от твърдението, че успява богатия (или феодалния владетел — при феодализма, или номенклатурата — при тоталитарната държава, и пр.), което напълно съответствува на истината. Освен това този мит пак няма нищо общо с демокрацията като форма на политическо управление.

     8. Заплащането е израз на свободата на гражданите

     Този мит е до голяма степен завоалиран и не се изказва точно по този начин, но се имплицира такъв смисъл, като се твърди, че при демокрацията човек може да си плати за да получи, например, по-добро образование (докато по-рано у нас не можеше), или по-добро медицинско обслужване (каквото по-рано у нас получаваха само висшите партийни кадри), или някакви други предимства, което е израз на свободата на личността. Това, разбира се, е израз не на свобода, а на зависимост, като в света на капитала единствената зависимост е тази от парите, но тази заблуда се популяризира и на Запад, защото е изгодна за имущите слоеве, като в Англия, например, частните училища се наричат public, докато те съвсем не са за широката публика а за този (ограничен) брой родители, които могат да заплатят такива пари за децата си, а тъй наречения Open University (вече и при нас) съвсем не е отворен за всеки, който има съответните знания за да влезе в него, а е също само срещу заплащане!
     Лошото при нас, обаче, е, че поради, откровено казано, голямата ни беднотия, тези неща не стоят като въпрос на вкус или избор (примерно, дали човек да си купи сладолед на улицата, или пък една бира) а се превръщат в жизнено важни проблеми. В нашата наивност ние си мислим, че срещу заплащане ще получим нещо по-добро, докато дори в много богата страна като Америка надали повече от десетина процента от студентите (или родителите им) си плащат наистина образованието, при все че то е изцяло платено! Нещата са урегулирани чрез редица спонсори при следването — било то частни фондации, било големи фирми, било военното министерство, било държавни стипендии — като след завършване на образованието специалистите трябва да работят няколко години за този, с когото са подписали договора, т.е. това е добре известната от тоталитарното ни минало система на разпределения по места. Тези които сами си плащат, т.е. си купуват образованието, са предимно в областта на мениджмънта, което е съвсем логично, защото ако някой родител има свой добър бизнес той може да даде диплома на децата си дори и ако тях ги мързи да учат. Свободата в западните страни в това отношение означава свобода в момента на оказване на услугата — както здравна, така и образователна — и това е действително важния момент, а не задължително заплащане без добре уредена система за компенсирането му (както е сега при нас). И отново, това няма нищо общо с политическата демократична система, а със социалните мерки в обществото.

     9. Демокрацията и социализмът са несъвместими

     Това е мит породен на местна почва (или в някоя друга екс-комунистическа страна), защото, както неведнъж споменавахме, демократичното устройство на политическата власт няма нищо общо със социалните придобивки в обществото, а там където има общо, това е в смисъл на засилване на социалните програми на всяка уважаваща себе си политическа партия в страните със западна демокрация. Дори ако се направи кратък преглед на няколко от класическите демокрации ще се установи, че в половината от страните поне една от трите най-популярни партии има в явен вид в названието си думата "социализъм" (или труд или социална и пр.), а в другата половина това се подразбира чрез отстояване на мащабни социални програми, не за друго, а защото в силно развитите страни, това става лесно реализуемо и е най-добрия начин за печелене гласовете на избирателите! Така, че истината за западните демокрации е, че те не само не изключват социализма, а го предполагат в някаква степен (макар и да не го наричат така, защото бившия Социалистически Лагер ги наплаши да използуват тази дума), и няма никакви основания ние да се държим настрани от световните тенденции само защото по-рано нашия социализъм не е бил съвсем демократичен.

     10. Демокрацията е добра за държавата

     Би трябвало да е очевидно, че демократичната форма на управление е добра преди всичко поради възможността за индивидуално развитие и лична изява на гражданите ù, но не и за сигурността на страната! Примери за това могат да се намерят още в Древна Гърция, а и през двадесетия век винаги, когато се е пораждала някоя опасност за дадена държава, се е налагало някакво силно централизирано и милитаризирано управление, което, дори и да е запазвало известна видимост за демокрация, не е било реална такава, или поне не е било по-демократично от добре познатия ни демократически централизъм, който точно затова и е бил измислен на времето си, защото развитите западни страни още не бяха сменили политиката на "тоягата", с тази на "моркова", както казват англичаните (тъй наречения stick and carrot approach). Демокрацията по своята природа е разединяваща сила, в противовес на диктатурата, и това е достатъчно ясно на политиците защото винаги се предвижда някаква законна форма за въвеждане на военно положение в случай на нужда. При нас самият преход към демокрация започна едва тогава, когато се снеха всички възможни външни заплахи за страните от бившия Социалистически Лагер, т.е. тогава, когато тоталитарното управление стана неадекватно на международните условия.

     11. Народът свали диктатурата

     Този мит е възникнал също на местна почва и оборването му се свежда до така нареченото contradictio in adjecto, или противоречие в определението, защото ако диктатурата е наистина силна централизирана власт, която не допуска никакво вмешателство от долу, тя и не би могла да бъде свалена лесно и безкръвно от долу! Което ще рече, че: или тоталитарното управление от последните години не е било истинска диктатура (което практически отговаря на истината), или пък то е било свалено защото само е "поискало" да бъде сменено (което е още по вярно, защото небезизвестния "Горби" цели 5 години провежда, тъй да се каже, "артилерийска подготовка" за целта, чрез неговите гласност и перестройка, които дори и на английски се пишат така). Истината е, че тоталитаризма бе свален защото при спадналата международна опасност, която винаги е била мобилизиращ фактор за съществуването на тоталитарната държава или общност, и нарасналите имуществени възможности в страните от бившия Социалистически Лагер, се създаде възможност за вътрешни борби и търкания в номенклатурата, която търсеше нови възможности за индивидуална изява и забогатяване (въпрос повдигнат още от Платон в древността), както и за признание пред западния свят.
     Това, че нещата не протекоха точно по комунистическия сценарий, не бива да ни въвежда в заблуждение, че бившата номенклатура е загубила особено много от този преход; този, който загуби най-много е, естествено, народа като цяло, защото за него бе оставено да раздухва огъня и "да си гори веждите", докато искрата бе запалена от самата номенклатура. Ако някой, обаче, много държи да си въобразява, че митингите и палатките свалиха тоталитаризма, то никой не му пречи, но правилното виждане е, че номенклатурата се "опъваше" само про форма, за да достави повече удоволствие на народните маси (също както някое младо момиче се опъва когато мъж, когото тя все едно харесва, се опитва да я "сваля"), а също и поради разбирането за необходимостта от някакво противодействие, за да не се получи (както, всъщност, и се получи), че вместо "да се изпишат веждите, се изваждат очите".

     12. Преходът към демокрация е хубаво нещо

     Този мит е, донякъде, само игра на думи, но истината е, че преходния период е, като правило, по-лош от което и да е от крайните състояния, като в този смисъл сегашното ни положение е все още по-лошо отколкото бяха нещата при "бай Тошо" и съвсем не е ясно дали скоро ще се стабилизираме на новото ниво. Когато прехода настъпва неразумно (а точно това беше положението при нас) той протича хаотично и с голяма социална цена. Съвсем друго щеше да бъде положението ако преди да въведем пазарните цени бяхме успели да намерим някакъв начин за осигуряване на населението с основни хранителни продукти; или преди да раздаваме земята на собствениците ù бяхме решили как да се поддържа старото ниво на производство на селското стопанство; или преди да въвеждаме частната практика в здравеопазването бяхме решили въпроса със здравното осигуряване така както е в западните европейски държави; или преди легализиране на платеното обучение бяхме уредили въпроса със заплащане на разходите за него; или преди реституцията бяхме раздали част от общонародната собственост на всеки гражданин; или преди краха на лева бяхме взели някакви сериозни мерки за неговото фиксиране; и прочее — с една дума: ако преди да съборим старата къща се бяхме опитали да построим (поне част) от новата, или, както казват англичаните, ако не бяхме сложили "каруцата преди коня". Но как да го бяхме направили, след като демократичното опиянение ни беше замъглило разсъдъците? Това състояние още продължава и споменатите митове се ширят сред народа, като превръщат "пиянството на един народ" в хроничен алкохолизъм или, ако искаме да звучим по-научно, в delirium democraticus.

     Изобщо, крайно време е да се проумее, че демокрацията не е панацея за обществото, и като форма на управление тя въобще не е идеална, обаче тя е жизнена и може вечно да се усъвършенствува от народа, което именно я прави адаптивна и дълготрайна. Самото установяване на демокрацията по законодателен път още нищо не значи, а каква ще си я направим зависи от нашите политици, или, в крайна сметка, от нашия народ. Демокрацията не е решение на нашите проблеми, а само една среда за тяхното решение! Ако продължаваме да се утешаваме с митове за нея доникъде няма да стигнем щом като de facto се оказва, че жизненото равнище у нас все още е значително под това от последните години на тоталитаризма. И то при положение, че нямаме абсолютно никакви оправдания за сегашното си състояние след като: нито външен враг ни е нападнал, нито Бог ни е пратил някаква напаст, както се казва, нито гражданска война ни е сполетяла, както някои други страни, нито пък някой политик или партия се е бил хванал така яко за бюрото, че и с топ да не можеш го помръднеш, а по-скоро обратното! И не е като да няма примери на други държави, в които този преход да минава по-леко и безболезнено. Безспорно, има някои обективни икономически причини, както и някои национални особености на "балканската" демокрация, но колкото по-малко митове използуваме и колкото повече здрав разум и патриотизъм проявяваме, толкова по-добре би трябвало да вървят нещата. Или поне така изглеждат те за автора.

     08.1998
 


ЗА СОБСТВЕНОСТТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ


     Основния камък, в икономиката на капитализма или социализма, е въпросът за собствеността, и тъкмо по тази причина с него от край време се спекулира. При това нещата са пределно ясни, на базата на практиката на тези два строя. Първо нека уточним, че тук не става дума за личната собственост, като: къща, кола, яхта, покъщнина, и прочее, които се използуват, пряко или косвено, за задоволяване на личните и на семейството нужди, нито за степента на разкош, която човек може да си позволи, като, например, някой може да има и три жилища (в различни населени места, или извън града) но те въпреки това да се използуват от него, а друг може да дава едната си стая под наем, за да върже някак-си двата края, но и в двата случая това е лична собственост. Другият вид собственост е тази, която се използува за някакъв бизнес, т.е. човека (или някоя фирма, или общината, или държавата) притежава фирма, в която работят други хора (наемни работници). В този случай собствеността се използува за получаване на принадена стойност, или с нейна помощ става експлоатацията на подчинените на фирмата работници, и поради това считаме за естествено да я наречем

     1. Експлоататорска собственост.

     От векове наред такова разделение на имуществото съществува по света, така че засега не казваме нищо ново. Ако някой, все пак, се шокира от това название, то може да я нарича мениджърска, или стопанска, или крупна, и прочее, но тези названия не са толкова точни и в някои случаи може да възникне недоразумение. Вярно е, че думата експлоатация не звучи много приятно, защото тя значи буквално "вадене на душата" (на plua-то, или на всичкото), но при едно безпристрастно разглеждане не е редно да сме много свенливи, защото в света на бизнеса, все едно, не цари благотворителност, ами жестока и безпощадна конкуренция, така че тук ще използуваме този термин, без да му придаваме непременно пренебрежителен (комунистически) смисъл.
     И така, ние ще говорим само за експлоататорската собственост, която при комунизма беше само държавна, така че този строй просто се включва в капитализма, т.е. комунизма си беше един държавно-монополистичен капитализъм с всичките му плюсове и минуси! При комунизма никой нямаше право да има собственост, с чиято помощ той, еднолично, да експлоатира другите, но това не премахваше експлоатацията на работниците, защото тя е просто необходима (в света на капитала), или не може да съществува сплотено общество без взаимна експлоатация в него, нещо, което е започнало още с появата на разделението на труда и на първите професии в дълбока древност. Както при капитализма, така и при комунизма, експлоатация в сферата на производство съществува, само дето при комунизма от нея се ползуваха само някои избрани, номенклатурата, която можеше да заема ръководните длъжности, докато народа не можеше. Е, при капитализма всеки може, само че това не значи, че всеки го прави, защото в развитите страни процента на богатите или на тези, които притежават експлоататорска собственост, варира обикновено между 3 и 5%, т.е. практически толкова, колкото беше номенклатурата. Изобщо, процента на елита във всяко едно общество, от първобитно-общинното и до сега, винаги се е движел в тези граници, което ще рече, че основната част от хората не притежават това, с което си "вадят хляба"! Ами, тогава каква е разликата между комунизма и капитализма? Практически никаква, или тя е въпрос на нюанси.
     Но разлика няма, ако говорим за лична и за експлоататорска собствености, а ако си задръстваме главите с понятия като "частна" и "държавна", нещата се объркват. И нека не си мислим, че тези 3% са пресилени, защото дори и селските стопани, които (уж) притежават средствата за производство (земята, най-вече), в развитите страни са около 5-8% (а в САЩ — само 4%), при това далеч не всички работят на своя земя. Тя може някога да е била тяхна, преди век, да речем, когато капитализма е бил още "зелен" (и това е наложило измислянето на такива строеве като фашизма и комунизма!), но в едно развито общество, това е изключение. Даже и един таксист, който спокойно може да притежава колата, с която си печели парите, просто "не преде" ако е толкова дребен собственик, както се вижда вече и у нас. Единствено лица на свободна практика — част от юристите, частните учители, лекарите, и други —, както и крупните капиталисти, си вадят "хляба" със своя "лопата", а за огромното болшинство от хората, т.е. поне 95%, това не важи, и те са наемни работници, каквито бяхме всички ние (без "татовците") и по-рано.
     Е, след като си изяснихме, че в днешно време всичко е капитализъм, и че народните маси, все едно, не могат да притежават експлоататорска собственост (ако не за друго, то поне защото трябва някого да експлоатират — иначе се получава "българския вариант" на прехода, който за 1999 г, ако не грешим, се характеризираше с около 360 хил. еднолични фирми и заети в тях към 750 хил. души, т.е. по двама на фирма?!), то е съвсем логично да се пледира, че е най-добре изобщо да няма такава собственост (освен държавната), нали? Това беше и комунистическото виждане, и то, ей Богу, звучи разумно, защото ако едно нещо е изключение, то спокойно може да се пренебрегне или премахне. Само че ... . Ами, на тоя свят има сумата изключения, които, въпреки това, са много важни и необходими, като тук ще си позволим да приведем за пример само, да ме извинят читателите, секса, в който е добре известно, че мъжкия индивид е "боеспособен" горе-долу през един процент от времето (да речем 15-тина минути в денонощие, което има 1440 минути). Трябва ли тогава да премахнем и този един процент за да бъде хармонично обществото ни? Ето това беше комунизма — една утопия, понеже се гледаше пристрастно на нещата. Само че (пак "само че"!) и сега се гледа пристрастно, защото сега пък си мислим, че всеки трябва да става експлоататор (или търговец)! Така че, ако искаме да постигнем някакво справедливо виждане по въпроса, то нека разгледаме безпристрастно

     2. Плюсовете и минусите на частната собственост,

или, както приехме да я наричаме, експлоататорска собственост. Плюсовете, разбира се, са свободата на действие, оперативността, пазарната ориентация на производството. Един собственик на фирма може да действува много по-бързо от държавата и, в редица случаи, това е от полза за целия народ. Между впрочем, това беше и идеята на Горбачовската перестройка — да се реформира строя, но без да се разрушава. Защото държавното си има и своите предимства, а и просто не може без държавна армия или полиция. Колкото и да ни се вижда странно, но тъкмо тази перестроечна идея е била ясна и на американците някъде към 70-те години, и те успяха да модернизират донякъде техните централизирани структури. Ние, разбира се, нищо не модернизирахме, а направо разрушихме. А защо го направихме? Ами ... щото така беше по-лесно! Те и децата, дори малките бебета, изпитват най-голям кеф когато разрушават (купчина кубчета, примерно), а не когато правят нещо, защото още не могат да направят нещо хубаво, но да разрушат винаги могат (и на това древно схващане дължим и ... нашата дума "скучен", която е "одрала кожата" на руското "скученный", което значи събран на куп).
     Та, такива ми ти работи по въпроса за перестройката и промяната, но да се върнем на нашия анализ. Най-важният плюс на частната собственост, всъщност, е възможността за конкуренция, само че тук ние съзнателно използувахме термина "частна", защото той предполага антипода "държавна", при която конкуренцията не е ефективна, защото това е, един вид, "хара-кири" на системата. Когато говорим за експлоататорска собственост, то тук конкуренцията е неизбежно присъща, така че няма нужда да я указваме. (Но нека не оставаме и с впечатлението, че при централизираната собственост, всякаква форма на конкуренция е изключена, защото спокойно може да има държавна и общинска, или някаква друга колективна собственост, може да има някакво допустимо ниво на държавно участие, може да има различни конкурси или методи на точкуване за определяне на най-печелившото предприятие от даден бранш, без да се изключват малките и средни такива, и прочее.)
     Основният минус, пък, на експлоататорската собственост, е нейната изключителност, т.е. това, че практически всички членове на едно общество не са експлоататори (мениджъри и пр.), и като така това поражда много несправедливи отношения в обществото, от които не можем да не се интересуваме, тъй като куриоза на живота е, до голяма степен, в това, че човек не може добре да мисли за себе си, ако не мисли за другите, т.е. за резонанса от неговите постъпки върху другите (а още по-малко може да мисли за другите, ако не мисли за себе си)! Така че въпросът се състои в това, така да нагоди тази експлоататорска собственост, че тя да не внася нови несправедливости в живота, който и без това е достатъчно несправедлив. Ами, да поразнищим малко този момент. Кое е толкова несправедливото на имущественото неравенство (защото то е и хубаво, понеже предлага условия за надпревара и жизнени цели, за тези, които нямат експлоататорска собственост, а те са болшинството от хората)? Е, според нас, а то би трябвало да е ясно и на всеки, който се е замислял по въпроса, най-лошото на имущественото неравенство е това, че то не е лично заслужено!
     Защото хората имат добре развито чувство за справедливост, и, както си му е реда, с отчитане на случайността, или шанса, или късмета. Почти никой, поне на Запад, не роптае особено за това, че големите "риби" изяждат по-дребните, или че силния побеждава, или по-способния, по-учения, и т.н. Е, те хората си роптаят, разбира се, но това не е нещо антагонистично, както са роптаели срещу аристокрацията, например, или срещу робството (или номенклатурата), или срещу фашизма — установки, които не позволяват на масите да минат от другата страна на бариерата. Капитализмът е хубав тогава, когато той е добре социализиран и когато масите имат, ама наистина, шансове да бъдат такива, каквито желаят, според даденото им от Бога. Лошото идва, когато едни се раждат богати, а други бедни, и бедните просто нямат никакви шансове да станат богати. В развитите страни всеки иска да забогатее, но когато това стане единствената жизнена цел, то такъв живот е доста скучен и неприятен, а когато човек се стреми да изяви заложеното в него, той е просто интересен, и неравенството не тормози толкова хората, колкото е в такива мизерно бедни страни като нашата.
     Така че нека не бягаме от въпроса за бедността (която не била порок, ама си е чиста свинщина), нито пък си мислим, че в света на капитала успява (в смисъл на забогатява) по-способния, защото след като той работи за богатия или експлоататора, то пак богатия става по-богат. Това, което пречи на капитализма да се харесва и на бедните е неговата несправедливост. А на какво се крепи тя? Ами ... на наследствеността, разбира се! Ако богатството падаше от небето, или пък се завоюваше лично, но при равни шансове, то всеки би бил доволен от едно такова "надбягване". Но и да не стигаме до другия полюс, защото средата, в която се възпитава човек от малък, безспорно има значение, и ако всички са при съвсем равни условия ще изчезне стимула за масите, както и стана при тоталитаризма. Така че ние не сме изобщо против наследяването, а срещу наследяването на експлоататорската собственост! Иначе се получава, че всички са равни, ама някои са по-равни от другите, както казвахме по-рано, а и днес никой не е отрекъл необходимостта от равнопоставеност на всички, било то пред закона, било по отношение на пола или расата, и прочее. След като не могат всички да бъдат експлоататори, то и няма нужда на някои да се дава такъв старт още с рождението, но ако някой, при относително равни условия, успее да стане такъв само в рамките на своя живот, то това може да е от голяма полза за всички, нали таки? Е, след тези разсъждения сме готови да изложим нашето предложение за

     3. Бъдещето на капитализма,

от гледна точна на експлоататорската собственост, или нашето виждане за бъдещата крупна собственост. Доколкото фирмената дейност, така или иначе, се отделя от личния или семеен бюджет, то няма проблеми за отчитането им, както и за наследяването на големи суми. Нещо повече, данъка наследство, който с нищо не е заслужен според наследника (да не би държавата да е вкарала починалия по-бързо в гроба, та да трябва да ù се плаща?), при големи суми често достига до 1/3 от наследения капитал, така че държавата, все едно взема доста. Ние просто предлагаме доста драстично завишаване на данъка наследство при надхвърляне на някаква граница, която ще наречем експлоататорски минимум (ЕМ), но това не е някакво неизбежно наказание за богатите, понеже всеки може приживе да прехвърли каквото пожелае на своите преки наследници (което и оправдава данъка наследство, между впрочем — т.е., след като човек няма вяра и на своите хора, то да си плати за това!), като ако наследените капитали, акции, дялове, или имущество не надхвърлят един ЕМ, то всичко си се наследява според досегашните закони за страната. А какво значи "драстично"? Ами такова, например, че при достигане на 10 ЕМ лицето да получава само 2 ЕМ, или при достигане на 100 ЕМ — 3 ЕМ, и това да става по някаква експонента.
     Нека сега определим този минимум, защото някой може да си помисли, че човек няма да наследи и жилището си. Е, може да си го помисли, ако ставаше дума за лична собственост, но ние говорим за големи суми, с които може да се върти едър бизнес, което ще рече, че дребните предприятия трябва да може да се наследяват изцяло (дори от един наследник), че и средните също, ако са притежание на няколко души, или ако има няколко наследника (което е обичайната практика). Нашето предложение е доста просто: 1 ЕМ = 1000 МРЗ (минимални работни заплати), което може да се осъществи във всяка страна, тъй като минималната работна заплата отдавна е централизирано установяван показател. При това такова ниво може да бъде само първоначално, а иначе, да бъде въпрос (също както МРЗ) от компетенцията на Парламента, като се определя, да речем, така, че да се прилага за не повече от 10% от населението и във всички случаи да включва цената на средно жилище, кола и пр. (например за нас, при 100 лв. МРЗ това прави 100,000 лв; а за страна като САЩ, където МРЗ е към 1,200 US$, ще имаме 1,2 млн.щ.д.).
     Надали представлява проблем легализирането и на особен вид собственост с пожизнена сила, която, при това положение, не подлежи на унаследяване, а се връща във фирмата. Това може да изглежда доста странно (защо някоя фирма ще продава акции, които човек направо губи със смъртта си?), но може да се окаже подходящо за капитали, които трябва да принадлежат на някаква текущо променяща се група хора, например: наследствено имение, което да бъде винаги на рода, или общинска собственост, и прочее, като такива акции може и да се раздават според регламента на фирмата, или да увеличават дяловете на останалите собственици. Това донякъде може да ощети държавата, като подмине закона за наследство, но тъй като държавата, все едно, печели от нашето предложение, то нека се прояви и малко "ларж".
     С оглед избягване на монопола на държавата, от този драстично завишен наследствен данък, може да се приеме положението, че за нея не може да остават повече от 1/3 от активите на такива фирми (понеже това е един вид национализация), а другата част (ако остава още) да бъде за общината, или за друга организация, или да се раздава с някакъв жребий. В крайна сметка, важното е всеки да има интерес да забогатее приживе, но и всеки да има някакви реални шансове да "намаже" нещо от крупните фирми, при смърт на някой от собствениците. Това няма да намали конкуренцията и ще засяга само действително крупните предприятия, за които държавата, под една или друга форма, е длъжна да се грижи, или да ги контролира. Това няма да бъде социализъм, в комунистическото виждане, а по-скоро един народен капитализъм. А дали това няма да отслаби крупните фирми? Ами надали, защото в живота на една фирма има три основни етапа: на създаване и пробиване, на развитие и разширяване на производството, и на преформиране и упадък. Някои народи имат и поговорката, че фирмите живеят три поколения, като първото я създава, второто я разширява, а третото я пропилява. Нашето предложение не засяга първото поколение, което е и най-важното, то елиминира третото поколение, което е хубаво, а функциите на второто поколение спокойно могат да се изпълняват от държавата, и въобще от повече лица (крупната собственост, все едно, не се управлява лично от собственика), така че това не би трябвало да засегне крупния или определящия за всяка развита страна бизнес. По този начин ние вече стигнахме и до

     4. Заключението,

в което ще подчертаем, че колкото и нови да изглеждат тези идеи, то те не идват на празно място, защото капитализма се развива и модернизира. Днешният капитализъм на Запад, не е това, което е бил преди век, и неговото социализиране, или стремеж към по-голяма социална справедливост, е неизбежно. Това, съвсем очевидно, съответствува на желанието на масите (стига някой да ги попита), че и половината от експлоататорския елит също би го приел, понеже това не засяга личния живот на богаташа, а поколението му — е, то, сигурно, не заслужава толкова много богатства, понеже това, което идва на готово не се цени особено. Когато една фирма застарее, на нея гледат като на някой вдетинен старец, когото всички чакат "дядо Господ" най-после да си го прибере, а ако ще е "дядо Господ", то защо не е и държавата или общината? Младите и пробивни малки и средни фирми не губят, масите печелят от по-справедливия капитализъм, държавата също, а и крупния бизнес не губи, така че сигурно някога това ще бъде реализирано. Големите данъци (не само абсолютно, а и процентно) при големи доходи не са новост за редица западни страни, просто хората още не са се усетили, че може хем бизнеса да върви, хем държавата постоянно да забогатява. Нашият СДС-арски лозунг за "бедна държава и богати граждани", както видяхме от собствен горчив опит, може да се осъществи само ... в първата си част, и не е възможно да има богати граждани в една бедна страна. Социалистическата идея нито е нова, нито е погрешна. Погрешна беше нейната реализацията, но това важи и за капитализма от средата на ХХ век, така че, да се надяваме, че ще се стигне до правилно виждане и по въпроса за собствеността и експлоатацията.

     08.2001
 

ПРАВО КРИВОСЪДИЕ


     Системата на правораздаване, дошла до нас от римски времена, е едно от най-големите недоразумения в социалната област, но това почти не ни прави впечатление, защото, както казва народа, "срещу ръжен не се рита". Е, то е така, разбира се, но ако изобщо не "ритаме", примката само ще се затяга, така че в тази статия автора смята да хвърли някой "къч" срещу системата като цяло, с присъщите ù недостатъци, а след това да направи и две формални предложения: за унифицирано определяне на щетите и за персонално модифициране на наказанията.
 

1. Добре замислено, но лошо осъществено


     Ясно е, че в идеята наказанието да е определено предварително за дадена типова ситуация, а не това да става във всеки конкретен случай има резон, но ... . Но работата е там, че системата на правосъдие твърде често не изпълнява основното си предназначение: да предпазва обществото от престъпни прояви, като осигури безпристрастно наказание на провинилите се. Хората извършват нарушения и се съдят, не защото не знаят законите — те може да не знаят буквата на закона, но положително знаят духа му — ами защото се надяват да минат ненаказани, било то като не ги заловят, било то като спечелят делото (макар и да не са прави), а не са редки и случаите, когато те прилагат свое правосъдие, защото не вярват в официалното. Пък и самото правосъдие никога не може да бъде наистина безпристрастно, щом се извършва от хора, които, очевидно, са хем пристрастни, хем могат да бъдат корумпирани. А и съдиите — те уж съдят, защото това значи названието им, но в действителност са само някакви разпоредители (или "кондуктори", защото това е смисъла на думата conductor в английския, която значи, както кондуктор, така и диригент, ръководител, или електрически проводник). Съдията не съди според своето виждане, а според законите, и най-доброто, което може да направи, за да изрази виждането си, е да нагоди закона към ситуацията, а не обратното, което значи, че в такъв случай той е определено пристрастен! Така че безпристрастният съдия, не е съдия, а пристрастния — не е добър съдия.
     Това е един порочен кръг, в който се въртим двадесетина века и изхода е: или в прилагането на автоматизирани компютърни системи и/или вземане на административни решения, поне на първите нива (което вече не е някаква утопия); или в масовото участие на представители на народа — съдебните заседатели (СЗ) в делата, като ролята на съдиите се сведе до разпоредителски функции или професионални консултанти на СЗ. Но в такъв случай СЗ не трябва само да стоят и да мълчат "като риби" през цялото време, ами да могат да задават въпроси, да изискват сведения и експертизи и, въобще, да вършат работата на съдията. Е, тъй като не може цял куп хора да питат и нареждат, то може техния председател (де факто, съдията, но който да няма право да гласува) да координира нещата, и да има юридическо образование, но всички отговорни решения трябва да се вземат колективно от СЗ, чрез обикновено гласуване. И не по този, да ме извинят читателите, перверзен начин, по който то става в момента (поне на Запад, тъй като автора не е юрист), където се иска единодушно решение на всички от съдебното жури, защото ние добре знаем какво значи единодушното решение, прилагано почти половин век в нашите "народно-демократични" структури. Гласуването трябва да се провежда чрез традиционно гласуване, с: "да", "не" и въздържали се, и решение да се взема, чрез обикновено или квалифицирано (2/3) мнозинство.
     И — нещо, което е повече от очевидно, но не се прилага досега в никоя страна — тези съдебни заседатели трябва не да се избират публично от народа и предлагат от политическите сили според някакви, явно изкривени, виждания за най-добрите съдници, ами да бъдат една представителна извадка на народа, което ще рече, че те трябва да се избират по някакъв случаен начин, гарантиращ равномерно представителство на всички слоеве от населението (а не на партии) в правосъдието. Тези хора трябва да бъдат много повече от сегашните СЗ при нас, и да служат за много по-кратко време — месец, да речем — което ще осигури и едно по-широко участие на народа в правосъдието (а не само в четенето на съдебната хроника по вестниците). Ако всеки има поне веднъж в живота си право да бъде СЗ, то и законите, навярно, ще се спазват по-добре. Всяка по-горна инстанция трябва да има повече СЗ, а най-горната да се набира от някакво Съдебно Заседателно Събрание (за кратко ЗС), като се разрешава и всенародно гласуване (посредством някакви фонокарти, Интернет, и прочее). И съвсем ясно, че няма никакъв резон в това те да бъдат четен брой, още повече 12 (както е на Запад), и всяка страна да може да отхвърли някого — какъвто му е късмета на обвиняемия (на даденото ниво), такива ще бъдат и съдниците му. Логично е да се приеме техния брой да бъде, от долните нива нагоре: 3, 5, 7, и 9, като при особено тежки случаи ЗС може да е в състав и от 99 души, само за гласуването. Да не говорим за това, че правознание, например, трябва да бъде един от учебните предмети в училище (сигурно по-важен в живота на всеки от творчеството на някой наш поет или писател, примерно). Само че такива реформи не могат да настъпят в правораздаването докато те не настъпят в основите на демократичната система, която продължава да бъде партийна или пристрастна и да не изразява волята народна, но по тези въпроси автора е дискутирал много в други материали.
     Да вземем сега адвокатите — те защитават, преди всичко, своите хонорари, но не и истината, защото срещу заплащане може да се докаже какво ли не. Съдебните процеси, от римско време, са били предимно място за изява на адвокатите, а не място за доказване на истината, и всеки знае, че процеса се печели, най-често, от по-добрия адвокат, което ще рече, че побеждава не истината, ами компетентността (да се изкривява истината, или "да се тегли чергата към себе си"). Юридически компетентни лица, ако и доколкото те са необходими в един съдебен процес, могат да бъдат използувани, но не като хора, които говорят вместо дадена страна (освен ако лицето е в някаква степен възпрепятствано), а като юридически съветници, консултанти, или експерти, така както се използуват специалисти и от други области. След като човек, завършил задължителното си образование и научил се на "четмо и писмо", може се движи свободно в обществото, да пресича улиците или да кара кола, да се наема на работа, и прочее все опасни, в една или друга степен дейности, където всеки може да го излъже или измами (особено в демократични условия, т.е. в обстановка на по-големи лични свободи), то всеки такъв човек трябва да може лично да се защити или да обвини някого, когато това се налага. Той, разбира се, няма да е професионалист, но поне ще бъде непосредствен и по-малко престорен от адвокатите, т.е. при такъв човек да се установи истината ще бъде по-лесно, отколкото при сегашното положение. А щом и действителните съдници, или СЗ, също не са юристи (с изключение на председателя им) то това няма да бъде нещо ненормално. В крайна сметка, законите са сложни, и стават все по-сложни, защото юристите искат това, а не защото то толкова се налага, понеже чувството за справедливост или вина е практически вродено в човека и са достатъчни буквално десетина "Божи заповеди", за да знае той как да се държи в обществото. Добавете към това и правознанието (законознанието), за което говорихме, добавете възможното опростяване на нещата (за което ще говорим после), разните компютъризирани справочници, юридическото лице (председателя на журито, който е редно да има право на вето при противозаконни процедури), и се оказва, че професионализма е просто изкуствено натрапен, за да може юристите да си пазят хляба! Не че не ги разбираме тях, и не че, ако хората не искаха да се съдят, нямаше да има поне дваж по-малко дела, но докато народа не вземе малко да "свие сармите" на това привилегировано съсловие, нещата няма да се оправят. Както съдиите не са истински съдии, така и адвокатите не защитават истината и мястото и на едните и на другите трябва да бъде само помощно, второстепенно.
     Но ако адвокатите не работят на хонорар, то как ще работят те, ще запита някой. Ами, така както работят към 90% от служителите, т.е. срещу някакво фиксирано заплащане. Всички адвокати могат да бъдат назначавани централизирано чрез някакъв случаен избор (отчитайки профилираността им); може и някой да си избере някого, но не защото му плаща повече. Вникнете малко в нещата: въпросът не е така плосък, като дали да се плаща за една дейност (след като всяка работа струва нещо), или да не се плаща за нея, а дали да се плаща в момента на ползуване на услугата, когато такава заинтересованост на работника изкривява естеството на работа (примерно, лекарите искат да има повече болни и операции, за да получават повече пари; адвокатите искат да има повече дела, по същата причина). Ако преди един век подобна мисъл би била утопия, то днес, когато има социално осигуряване, всенародно образование, трудово-правни консултации, и прочее, няма никакви принципиални трудности да съществува и правно осигуряване, нали? Така че всичко е въпрос на желание — желание, но изявено от народа.
     И още нещо: поради неизбежния стремеж на хората да опростяват всичко, в системата на правосъдието се приемат някои очевидни абсурди, като това, че съда е непогрешим (ако по-горна инстанция не отмени някое решение, но всеки служител в една система е призван да я защитава, така че това рядко се случва), или че решението трябва да бъде винаги бинарно, т.е. виновен или невинен, или че законите трябва да се спазват буквално, независимо, че народа, ако има кой да го попита в случая, би казал нещо друго, и други подобни. Ясно е, че по-горните инстанции, особено ЗС, или всенародно гласуване, трябва да може да тълкува законите както прецени за добре, и дори да не ги прилага в някои случаи (без да ги променя). Ясно е също, че при едно нормално (а не единодушно) гласуване ще има хора както "за", така и "против", или въздържали се, така че може да има и степен на увереност при вземане на решението, която трябва, най-малкото, да се оповестява. Всеки съд може да сгреши и дори това е една доста честа практика! То и целия народ може да сгреши, и това не е като да не се е случвало и да не се случва доста често, но акцента в случая не е на безгрешността, а на конкретното народно виждане в дадения момент и на даденото място, което може и да се промени в последствие.
     Трябва да е ясно, че не е възможно да се напише програма, която да взема точни решения при огромен (за да не кажем безкраен) брой варианти на поведение, без наличие на някакъв интелект вземащ решение на място, докато системата на правораздаване се опитва да прави тъкмо това невъзможно нещо, и затова грешките са съизмерими със ситуацията при отсъствие на такава програма (т.е. ако съдехме както в древността — не по закони, а по съвест)*. Ако най-доброто решение, като правило, е компромисното, то нека и правораздаването да е един добър компромис между безпристрастност и човещина, а не да се спуска като нещо дадено от бога. Самите юристи, очевидно, са доволни от ролята си на богове, и те сами няма да се откажат от това си място, но ако съдят обикновени хора от народа, ако те се сменят често (така че да се редуват всички) и нямат основания за преструвки и правене на кариера, нещата, навярно, биха били по-добри.
     То, ако се замисли човек, единственото рационално зърно в правораздаването е системата на прокуратурата, т.е. на защита на интересите на държавата, зад които се крият тези на народа. Но и там има "кусури" защото когато прокуратурата възбужда дело тя се чувства призвана да осъди нарушителя колкото се може по-строго, като въпросите на елементарна човечност често остават на заден план. В този смисъл може да се предложи и в това съдебно звено да има трима или петима души от СЗ, или от някаква алтернативна групировка, но случайно избирани и непрофесионалисти, които да "удържат топката", за да не се стига до груби случаи. Да напомним отново, че ние не сме против професионализма на юристите, а против водещата им роля и възможността за користно облагодетелствуване, като считаме също, че всяка от страните трябва да се защитава сама, и едва ако това е трудно осъществимо или невъзможно, тогава да се замества от юрист. Такива особени случаи биха били, например: физически или психически дефекти на лицето; то не може да се яви защото е починало или тежко болно; ако делото е възбудено от прокуратурата, но пострадалия или роднините му не желаят сами да участвуват в делото като обвинители; ответник по дадено дело е държавата (и не можем да искаме в такива случаи на подсъдимата скамейка да застава, примерно, Президента); и прочее, но когато физическо лице може да бъде определено, дори и при дела от и срещу фирми, те трябва да се представят от лицето, което според закона ги представя (Председателя на фирмата), а не от специално назначен юрист (който не е явна страна по делото), той може да присъствува и участвува в делото, но задкулисно и когато ответника или ищеца му даде думата. Е, да приключим с това с общите недостатъци на системата на правосъдие и да преминем към един конкретен въпрос, разработен от автора.
 

2. Унификация на оценката за щети и вина


     Законите трябва да се опростяват доколкото това е възможно, защото и те се подчиняват на закона на Паркинсон, че всяка работа се разраства дотолкова, че да запълни времето определено за нея, или да уплътни времето на лицата, които я извършват. По-точно, тук става въпрос за това, че всяка система се стреми да стане по-сложна, с надеждата по този начин да стане по-добра, но от дадено място нататък тя става само по-сложна, а после започва да функционира и по-лошо, тъкмо поради своята сложност. Може би на зората на древното законодателство законите и да са вършели работа, поне защото са били много по-малко от сега, или пък съдиите да са били с доста по-висок морал от днешния. Може и да е така, макар че на нас не ни се вярва много; най-вероятно за автора звучи тезата, че законодателството е било поредната утопия, с която обществото се е залъгвало и продължава да го прави и днес. Е, човечеството не може без утопии, пък и е вярно, че въпроса не е толкова в суровостта на наказанието, колкото в неговата неизбежност, която зависи не от законите, а от органите за принуда и различните системи за следене (на всичко, което може да се следи) и за манипулиране на обществото (в негов интерес), така че поне да предложим някакъв начин за унификация и опростяване на оценката за вината, която при гражданското законодателство се свежда основно до материални щети.
     Става въпрос за това, че мерната единица, която е националната валута, е възможно най-несигурната, защото в бизнеса не се залага само на една ценност, има пазар на валути, има ценни метали, има недвижима собственост, и прочее. Освен това никой бизнес няма такива амбиции, като системата на правосъдието, да съществува не само векове, ами хилядолетия. Разбира се, че не може да има точно измерване, при смяна на "аршина", а той се мени не само при висока инфлация, но и при едно стабилно обществено развитие, където при нормалните 4-5 процента лихва и/или инфлация след 20-тина години, или по-малко от едно поколение (което вече е към 27 години), всички цени се удвояват. Това, очевидно, създава работа на юристите, но ние считаме, че тази изкуствено създадена работа може и трябва да се премахне.
     И така, с какво да мерим, ако не с пари? Ами, с нещо, което не се променя, т.е. което се променя с времето, но което може да се използува за измерване на жизнения стандарт, така че като изразим всичко останало чрез това нещо, то цените ще остават постоянни! Ако в древен Рим такова решение и да не би било възможно, то поне от век насам във всяка що-годе развита страна (че дори и в такава като нас) съществува понятието минимална работна заплата (МРЗ), към която се привързват всички социални плащания. (Е, те се привързват в "нормалните" страни, докато при нас може и да не са добре "вързани", защото, поне в смисъл на социално осигуряване, се счита, че една МРЗ са две МРЗ**, но нека приемем, че това е поредната "грешка на растежа" и, рано или късно, нещата ще се нормализират.) Само дето ние предлагаме да използуваме не МРЗ, ами минималната годишна заплата (за кратко МЗ), съответно усреднена след изтичането на годината, защото повечето щети ще бъдат съизмерими с годишната заплата, а при малки можем да имаме най-много до две десетични цифри. При ситуацията в момента 1 МРЗ = 100 лв, или 1 МЗ = 1,200 лв, като е ясно, че за щети по-малки от 12 лв. никой не се съди, а повечето дела касаят щети от порядъка на стотици и хиляди, евентуално 10-ки хиляди лева (т.е. няколко до няколко 10-ки МЗ), но може да има и по-големи суми, при дела между фирми или особено богати лица.
     Следователно, най-естественото и просто решение е всички закони да се прередактират (това става доста лесно, при наличие на компютърни бази, както стоят нещата вече и у нас), като всички глоби се изразят чрез МЗ и части от нея до втория знак. След това може всеки един закон да се преразгледа и коригира, както и често става. Но в пълнота на въпроса нещата са по-сложни, защото ние искаме само това да е единствената мерна единица, засега поне в гражданското законодателство, където става дума предимно за щети, а не за човешки животи, които не могат да се възстановят. Това ще рече, че ако някъде пише "... и еди-колко си години затвор" то и това трябва също да се изрази чрез МЗ. Най-простото приемане, на първа редакция, е 1 МЗ = 1/2 година затвор (всъщност, посоката в началото е обратна, т.е. 1 г. затвор = 2.0 МЗ), а при ново разглеждане нещата може да се уточнят. Може да се въведе и някакво степенуване на затворите (да речем: такива, при които 1 МЗ се брои за 0.4, 0.5, 0.6, или 0.7 години). При това, обаче, винаги когато става дума за възмездяване на щети, които могат да бъдат възмездени, трябва да се даде възможност на човека да го направи (като, евентуално, се стигне и до конфискация на допустимото от закона лично имущество), и чак ако не може, то тогава той да лежи в затвора, който не само, че няма да върне разходите на ощетената страна, но и ще добави нови за държавата. Така че и по тази причина е правилно основната (и единствена) мерна единица да е МЗ, а не години затвор.
     Но това значи, че и самото изплащане ще става тъкмо в МЗ, а не в левове, т.е. то, разбира се, ще става в левове, но те веднага ще се обръща в МЗ (с точност до третия знак след точката) към момента на внасяне на сумата, така че се избягва всякаква необходимост от пресмятане на лихви и преразглеждане на дела поради промени в стандарта на живота (висока инфлация, примерно). Този подход с пълна сила може да се приложи и към всички видове плащания в страната, и най-малкото при делата по издръжки. Единственото, което се иска в случая от дадена държава, е тя коректно да поддържа МРЗ, нещо, което тя и е длъжна да прави, ако държи на доброто си име. Нещо повече, така формулирани законите могат да бъдат с една, действително, между-държавна сфера на валидност, защото законодателствата на различните страни, така или иначе, се стремят да се уеднаквят, особено в рамките на Обединена Европа, и това ще бъде най-правилната основа за обединение на страни с различен стандарт на живота. Би могло да се възрази, че по-правилно е да се използува една средна заплата (доходи), но това е относително понятие, с което може да се спекулира, докато минималната се оповестява официално, и не подлежи на задкулисно пресмятане.
     Малко по-сложен, но не и непреодолим, е въпроса с наказателното право, където присъдите се свеждат основно до години лишаване от свобода, по простата причина, че един човешки живот е безценен и не може да се върне (аналогично и леки, средни, или тежки телесни повреди). Е, то е така, но ... дали, все пак, е така, защото когато казваме "безценен" ние нямаме, разбира се, предвид, че той няма цена, а че цената му е много голяма. Но в редица случаи се налага да имаме някаква оценка, за това неоценимо нещо, наречено живот; налага се не защото това ще върне живота, а просто защото трябва да има и количествена оценка. Ако не се задълбаваме особено в моралните аспекти на въпроса, защото при капитализма всичко, и работната сила, се купува и продава, и, следователно, има някаква цена, то спокойно можем да приемем, че това не е пълно възмездяване, а мярка за наказанието на виновния, или частично обезщетение за пострадалия или неговите наследници. Дори само за да имаме единна мярка това би било удобно и полезно, а тук предполагаме, че това е и едно обезщетение (та нали и с половин вековно закъснение немците плащат днес обезщетения на останалите живи жертви на нацизма). Единната мярка е първото условие за опростяване и унификация на нещата, още повече при една достатъчно сложна система, като тази на правораздаването.
     Е добре, да приемем, че убедихме читателя колко е необходима една такава универсална мярка, която е ясно, че трябва да се изрази пак чрез МЗ, но на каква база да стане това? Тук, отново, би могло да се предложи това да е средната (годишна) заплата или доходи за страната, но нашата цел е да предлагаме не утопия, а нещо реално, и, разбира се, е съвсем нереално да се приеме, че един среден нарушител (убиец, например) може да изплати стойността на човешкия живот (или част от нея, ако е само телесна повреда) за времето оставащо на жертвата /пострадалия до средната продължителност на живот (примерно 80 години), при едни средни доходи равни на около 2.5 МЗ, ако той е със същите средни доходи, и трябва също някак-си да живее. Тогава или трябва да се върнем към миналите векове, когато за погубен живот се е вземал живот, а за телесни повреди, например, да му отсичали на виновния, ръка, крак, или каквото и да било (което няма дори частично да обезщети пострадалия), или трябва да променим "аршина". Ние отново считаме, че най-правилната мярка е пак: по една МЗ, за годините оставащи на жертвата до средната продължителност на живот (първоначално приемаме 80), но не по-малко от 1/10 от това време (т.е. 8 години)!
     С други думи, ясно е, че не е редно да имаме различна оценка за различни жертви, защото пред правосъдието всички трябва да са равни, и че тази мярка трябва да са минималните, а не средни доходи. Това, обаче, се оказва оправдано и по други причини. Ако средния човек печели средните си доходи, то той не прави това през целия си живот (80 г.), а някъде около 30-35 години, което е пак около 2.5 пъти по-малко от цялата продължителност, така че мярката: за една година — една МЗ, е съвсем подходяща. При това положение, тъй като нито обезщетението е пълно, нито се предполага то да бъде достъпно за "средния престъпник", нито пък е възпитателно той да се размине само с пари, се налага основната част от наказанието да се обръща в затвор, като се изисква заплащане (ако лицето е в състояние) само на една до две МЗ (това ще бъде доуточнено в следващата точка) на пострадалия, плюс разноските по делото. Ясно е, че когато се прецени, че лицето представлява опасност за обществото, то може (и трябва) да бъде задържано в специални изправителни заведения, през време на следствието и прочее, но това са подробности за всеки конкретен случай; лечебните заведения, все едно, не се разглеждат като затвор, макар че имат подобен ефект за лицето; нашата единна мярка, не отменя необходимостта от изолация на виновния, но тя се измерва чрез МЗ, а изолация може да се прилага и не само поради вина, а и при установена опасност за обществото.
     Да видим тогава с няколко примера какво се получава. Да речем, убийство на 30 годишен гражданин. Тогава наказанието трябва да бъде 50 МЗ, пресметнати като затвор това дава 25 години, но ако виновния може да изплати нещо, чрез компенсация с имуществото му, този срок ще се намали, освен това първоначално определените години не отговарят на действително излежаваните (по редица съображения), така че това дава към 15-тина години реален затвор. Това е твърде много според днешните виждания, но не е като да не се прилага в сумата страни, а и тук се натъкваме на въпроса за персоналното модифициране на присъдата, с което ще се занимаем в следващата точка. Но ако жертвата е 75 годишна, например, то наказанието ще е 8 МЗ, или някакво обезщетение за наследниците плюс 2-3 години затвор. Вижда се, че една такава силна зависимост от възрастта е нещо ново за правораздаването, но в нея има доста логика, а и повечето жертви са основно под и около средната възраст, което им определя 20-тина години затвор; освен това възрастта, макар и неявно, се взема под внимание при определяне на присъдата (чрез използуване на "от ... до ..." в законите); и свръх това, ако е убийство с цел грабеж, то ограбеното се иска да се върне (а ако е наследено се отнема), така че и това добавя още някоя и друга МЗ присъда, което показва че идеята ни е съвсем приемлива.
     Да вземем сега телесни повреди, тежки — 50% от стойността на останалия живот — това ще даде половината от присъдата в предишния случай (съобразно възрастта). Или изнасилване — оценено от съда на около 10% (т.е. без тежки физически наранявания), но пострадалата е на 20 години и това ще даде 1/10 от 60 МЗ или 6 МЗ, като пострадалата има всички шансове да получи прилично обезщетение, както и виновния да полежи 1-2 години. Или пътно-транспортно произшествие — сметките могат да бъдат аналогични, но с някакъв коефициент на вина, който може да е в границите от 1 до 4%, примерно, защото се приема, че това не е предумишлено убийство, но не може съвсем без наказание; аналогично при самозащита, и при други подобни неволни деяния.
     Тук вече се вижда, че ние предлагаме и някакъв набор от коефициенти, по които се умножава наказанието, така че да запазим универсалния подход за определяне на вината, изхождайки от възрастта на пострадалия. Тези коефициенти могат да бъдат следните: а) степен на пострадалост — от 0.01 до 1 при смърт; по-малко от един процент не считаме за удачно, но за всяка от категориите случаи отразени в законите се определят свои граници; б) вина на причинителя — аналогично от 0.01 до 1 при предумишлено деяние (в частен случай убийство); в) жестокост — от 0.5 до 1.5, като 1-цата е за неизявена жестокост, а 0.5 е за някаква хуманност, според общоприетото разбиране (т.е. има, или би трябвало да има, разлика между убийство чрез приспивателно, или с оръжие, но на място, или след мъчение и побой); г) убеденост на журито — от 0.5 до 1, като ако е по-малко от 0.5, се определя и коефициента за обратното твърдение (примерно, невинен); такъв коефициент е крайно време да се въведе, защото бинарната оценка може да даде (и дава) много голяма разлика, а поне 1/4 от случаите се базират на вторични доказателства, където, съвсем очевидно, не може да има пълна убеденост; д) модификатор на СЗ — коефициент в границите от 2/3 до 4/3, т.е. позволяващ двукратно изменение на наказанието, но центриран около единицата, с който журито при по-горните съдебни инстанции (ако и където това е разрешено от закона) може да налага своето виждане, намалявайки или увеличавайки предвиденото наказание според своята съвест; а може би и някои други.
     Това ще сведе квалификацията на деянията до едно запълване на таблици, но по този начин нещата ще бъдат облекчени и по-удобни за прилагане от всеки (включително и от компютърни системи, което е въпрос на недалечно бъдеще, поне при най-долната съдебна инстанция), като използуването на компютърни таблици ще позволява всички оценки да се извършват моментално. При едно правилно гласуване от мнозина СЗ с различни мнения (според изложеното в предишната точка) уточняването на нужния процент ще става автоматично на компютъра, или може да се провежда гласуване за установяване на нужния процент чрез бинарно деление на позволения интервал на коефициента. Така хем ще се отчита влиянието на различни, специфични за конкретния случай параметри, хем законите могат да се пишат универсално; досегашното "от — до" е много грубо и в редица случаи погрешно; освен това е важно — за редица статистики и анализи — да се знаят оценките по всеки от параметрите, а не само "падналото от небето" крайно решение на журито. Наред с това единната оценка на щетите или вината позволява и съвсем естествено пропорционално поделяне на наказанието, когато имаме няколко подсъдими /обвиняеми, за което се изисква, след определяне на общата сума в МЗ, да се гласува и за частта от вината на всеки от обвиняемите. Това ще намали личното наказание при няколко съучастници, но ако щетите и компенсациите са правилно изчислени това е справедливо, и, освен това, то ще стимулира нарушителите да разкрият и други лица взели участие, но още не известни на правосъдието (т.е. и "натопяването" ще се извършва коректно).
     Изобщо казано, нашият подход не е съвсем нов, като подобни методи отдавна се прилагат в редица научни дейности, при съставяне на различни програми и планиране на много активности, но той е нов в системата на правораздаването! А е нов, защото служителите на тази система държат повече на подчертаването на своето високо положение, отколкото на прозрачността на техните действия; на божествената загадъчност, отколкото на разумното разглеждане; на непогрешимостта, отколкото на гризящото съмнение; и прочее. В редица страни те даже още ходят с перуки, за да подчертаят своята "нечовешка" природа, но ние сме длъжни да обясним, че перука на английски се нарича wig, което пък идва от ... добре известната "фига" или смокинята, или по-точно от един неин лист, тъй като още от времето на Адам хората са прикривали срамните си места със смокинови листа; или, най-малкото, са считали, че така се разкрасяват. Авторът счита, че единствено правото съдене може да разкраси един служител на тази система, а всичко друго е само фиглярство (на руски), или фокусничене и мошеничество.
 

3. Персонална модификация на наказанието в зависимост от възможностите на виновния


     Ако в предишната точка и да имаше някакви сметки, то те бяха само обикновена аритметика, която, така или иначе, се прави, или се е правила при създаване на законите. Тук вече ще изложим нещо, което засяга математиката от горните класове (IХ-Х), но което, все пак, не е висша математика, и при това се налага от живота, защото дори някой и да си мисли, че съда е абстрактна структура и не се състои от хора, ами от "наместници на Бога", то е съвсем ясно, че обвиняемия или подсъдимия е обикновен човек, но наред с това различните подсъдими имат различни възможности, така че едно и също наказание не е едно и също по отношение на различни лица. С други думи ние искаме да предложим някакъв личен филтър, който да модифицира щетите или обезщетението S (в МЗ), до някакво лично наказание N (също в МЗ, но от там сведено и до години лишаване от свобода), поне на базата на един персонален фактор, а именно: неговия жизнен стандарт, изразен чрез доходите му. Доколкото, обаче, при капитализма всичко се изразява в пари, то този единствен фактор е практически универсален.
     Идеята ни отново е проста, но ефектна и приложима за всякакъв диапазон на нарушения и за всякакви доходи на подсъдимия. Тя се свежда грубо до това, че прекалено големите наказания, които нито могат да се изплатят, нито да се излежат, просто трябва да се намалят, за да станат поносими. В нашето законодателство няма този парадокс някой да бъде осъден на 273 години затвор, примерно, но има друго неправилно положение — че той се осъжда само за най-голямото провинение. Докато ние считаме, че трябва да се прави разлика между оценката за вината и личното наказание (самото изплащане и/или излежаване). Оценката S трябва да бъде съгласно изложеното в предишната точка, а личното наказание N, трябва да бъде съобразено с възможностите на виновния. Като универсална мярка за възможностите му ние приемаме неговите средни годишни доходи (за кратко ЛД), изчислени на базата на последните пет години, като се приеме (т.е. узакони), че всеки е в състояние да изплати до един ЛД, но не повече от два ЛД, в по-специални случаи, или по желание на някоя от страните, като останалото се заменя с години лишаване от свобода. Така получаваме съвсем естествен преход между двата вида досега използувани мерни единици (пари и затвор), като многото пари автоматично се обръщат в затвор, но самото понятие "много" зависи от виновния!
     Остава най-важното — да обясним как точно ще става модификацията на наказанието. Е, ясно е, че тя трябва да бъде такава, че да намалява големите наказания, или да сплесква кривата на наказанията в посока на големите стойности, но по какъв начин? Ами, най-естествения начин е да се използува някаква експонента, което е естествено, защото тази крива е масово срещана в природата, при нашите органи за възприятия (реагира се на "пъти" изменение, а не на проценти), и се използува доста широко в редица технически и научните ситуации. Понеже далеч не всички читатели (още повече юристите) са на "ти" с подобни математически въпроси, то нека подчертаем, че това е най-гладката математическа крива (има безброй много производни и те са все същите!), така че тя не е "паднала от небето", а е измислена (в точния математичен смисъл), защото практиката я изисква. При това няма пречки да се прилага и простонародния начин за определяне на понятието гладкост — ако човек прекара пръст по нея, то тя се кривù, но няма никакви "бабунки".
     Е добре, стигнахме до експонентата, но ние ще използуваме и обратната ù функция, наречена логаритъм, за който всички поне са чували, и то десетичен, като по-естествен за хората. Нашата цел е така да сплескаме кривата на наказанията, че при значение 10,000 МЗ да останат 1,000 МЗ, т.е. да я намалим там 10 пъти, но единицата (1 МЗ) да оставим на местото ù! Тук навлизаме във все по-трудна материя, но ще се постараем да я обясним просто, макар че тя и да остане не съвсем ясна, това не е страшно, защото става дума само за една обосновка, и съвсем не е нужно тя да се включва в законовите документи — просто е дадена формула, която трябва да се прилага. Та, ако сега минем в логаритмичен мащаб, логаритъма от експонента става права линия, така че трябва да прекараме една права през точката (0;0), понеже log 10 1 = lg 1 = 0 (логаритъм от единица винаги е нула, независимо от базата, която тук е 10), и през точката (4;1), понеже lg 10,000 = 4, а lg 10 = 1, и ние искаме тъкмо 10 пъти намаление в тази точка. Тази права ще има ъглов коефициент на наклона 1/4 и следователно нейното уравнение, ако се върнем в нормалния мащаб, ще бъде: lg y = 1/4 lg x. Ако сега махнем логаритъма трябва да антилогаритмуваме, или да вземем 10 (базата) на степен всяка от двете страни, което дава 10lg y = 101/4 lg x, но 10lg y = y, като на това число y трябва да разделим, за да получим искания ефект. Така че при щети S, за наказанието N по изменената крива ще получим S / (101/4 lg S) = S*10 -1/4 lg S, което при S = 1 [МЗ] ще даде, наистина, lg 1, което е 0, и после 10 на нулева степен, което е 1, и S разделено на 1 си е пак същото. Но ако вземем S=10,000, то lg 10,000 = 4, по 1/4 дава 1, 10 на първа степен е 10, така че S ще се раздели на 10 и това ще даде 1,000; съответно при S=1,000 ще получим (след пресмятане) 177.828, което ще бъде модифицираното наказание, съответствуващо на щети 1,000 МЗ; при S=100, ще имаме N = 31.623; а за 10 МЗ — ще имаме N = 5.623 МЗ.
     Само че кривата ще е такава, ако сплескването запазва точката 1 МЗ, но ние казахме, че искаме това да е не минималната заплата, а личните годишни доходи, т.е. ЛД, които ще означим с D. Ами, в такъв случай, това, което трябва да направим е да изменим така логаритъма, че той да става нула при S = D (т.е. при S = D аргумента на логаритъма да е 1), и съответно да дава 10 при S=10,000*D, а това ще рече, че трябва в аргумента на логаритъма да вземем S/D (но първото S, по което умножаваме си остава същото, защото продължаваме да мерим щетите). Така получаваме формулата за наказанието N = S / (101/4 lg (S/D)) = S*10 -1/4 lg (S/D). Преди да приведем една табличка с някои от значенията на кривата N да обърнем внимание на един не много желателен ефект в случая: щом като при големи S кривата ще се сплесква или намалява, то при малки значения на S тя ще нараства, така че при щети от порядъка на 1/100 МЗ (или 12 лв. сега) ще трябва наказанието да е 30-тина пъти по-голямо. Това следва както от разсъжденията в логаритмичния мащаб, където имаме права линия, така и от характера на експонентата (и логаритъма) които монотонно растат (или намаляват). Но това не е страшно защото има тривиално решение: прилагаме нашия филтър само за значения над личните доходи D, а при по-малки значения наказанието е точно равно на изчислените щети. Преходът между наклонена права и извиването ù по експонента става при S = D, като тъкмо това беше и нашата цел — да коригираме само непоносимо големите наказания за провинилия се. Състоянието на нещата в табличен вид е показано на Таб.1.
 
N[МЗ]за S→ и D 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0
0.5 0.01 0.10 0.50 0.841 1.672 2.812 4.729 15.81 26.59 88.91 149.5
1.0 0.01 0.10 0.50 1.0 1.988 3.344 5.623 18.80 31.62 105.7 177.8
2.5 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 4.204 7.071 23.64 39.76 133.0 223.6
5.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 8.409 28.12 47.29 158.1 265.9
10.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 33.44 56.23 188.0 316.2
50.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 84.09 281.2 472.9
100.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 334.4 562.3
500.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 840.9
1000.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0

Табл.1. ФОРМИРАНЕ НА НАКАЗАНИЕТО СПОРЕД ДОХОДИТЕ НА ВИНОВНИЯ (В МЗ)

     Както се вижда от тази таблица формулата може да се прилага в неограничен диапазон, включително и при вина на фирми, когато доходите на фирмата за година могат да бъдат стотици и хиляди МЗ, като и тук се приема, че на изплащане подлежат наказания до 1, и не повече от 2, но, обърнете внимание, вече не МЗ, а ЛД на лицето или фирмата, което е съвсем логично! Останалото наказание подлежи на излежаване в затвор по споменатия коефициент: половин година затвор за едно МЗ. Това ще рече, че общото наказание N при по-богати лица /фирми е по-голямо отколкото при по-бедните, но това е правилно, защото при по-добър живот човек има по-малко основания да извършва нарушения; освен това ако сме под 1 ЛД наказанието е точно равно на щетите, само че дали ще сме под или над 1 ЛД зависи от възможностите на виновния.
     Да вземем за пример два реда — тези за ЛД равни на 1 МЗ и за 10 МЗ. При 1 МЗ: ако вината е за 5 МЗ се получава наказание от 3.34 МЗ, като една МЗ се плаща, а останалите 2.34 МЗ дават 1.17 г. затвор; при 10 МЗ се плаща пак 1 МЗ и от останалите 4.62 МЗ се получават 2.31 г. затвор; при 50 МЗ (получени, да речем за "стандартно" убийство на 30 годишна жертва) имаме 18.8 МЗ наказание, от което като се плати 1 МЗ, остават към 9 години затвор (който не е редно още да се намалява — за добро поведение, или като се извадят почивните дни, или при поредна амнистия, и пр.); а при 100 МЗ (едно жестоко убийство на млад човек спокойно би могло да даде толкова) коригираното наказание е 31.62 МЗ, като в затвора ще се лежи 15-тина години; и така нататък. Докато при ЛД (или D) = 10 МЗ имаме: всички щети до 10 МЗ се изплащат (и покриват изцяло); при 50 МЗ имаме коригирано наказание от 33.44 МЗ, но като се платят 10 (а може и 20 МЗ, ако това е финансово нарушение), то в затвора ще се лежи към 12 (или съответно към 7) години; а при 100 МЗ наказанието вече става 56.23 МЗ и като се платят 10 МЗ, то в затвора ще се лежи към 23 години.
     Освен това коригирането ще бъде различно, ако има няколко съучастника, защото тогава вината им ще е по-малка и ще се заплаща и/или излежава по-пълно. Примерно ако цитираното убийство даващо 50 МЗ се подели между двама виновни, да речем с 60 и 40 процента, то тогава минаваме на щети по 30 и 20 МЗ, които (не е отразено в таблицата) ще дадат наказания, при един, този път среден доход, от 2.5 МЗ, съответно: 16.1 и 11.9 МЗ, така че като си изплатят по 2.5 МЗ, се оказва, че първия ще лежи 6.8, а втория 4.7 г. в затвора; в същото време, ако беше само един човек със същите средни доходи, то за 50 МЗ получаваме наказание от 23.64 МЗ, и ако си плати пак 2.5 МЗ (но само веднъж, а при двама души става два пъти повече), то му остават 10.57 години затвор, което е повече от всеки от двамата предишни, но по-малко от тяхната сума. В следващата таблица (Таб.2) е дадено по-подробно съотношението: пари [МЗ] и затвор [г.], в зависимост от S и D.
 
N п./з. за S→ и D 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0
0.667 0.01 0.10 0.50 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667
  0.0 0.0 0.0 0.118 0.565 1.177 2.207 8.163 13.95 47.44 80.02
1.0 0.01 0.10 0.50 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.494 1.172 2.312 8.902 15.31 52.37 88.41
2.5 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.852 2.286 10.57 18.63 65.23 110.5
5.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5 5 5 5 5 5
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 1.704 11.56 21.14 76.56 130.5
10.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5 10 10 10 10 10
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 11.72 23.11 89.01 153.1

Табл.2. ОБИЧАЙНА РАЗБИВКА НА НАКАЗАНИЕТО НА ПАРИ (I РЕД) И ЗАТВОР (II РЕД)

     Между другото, предложената формула може да се запише и по друг начин, чрез използуване на нецели степени, нещо, в което всеки добър ученик по математика може да се убеди, т.е.

     N = S / (101/4 lg (S/D)) = S*10 -1/4 lg (S/D) = S*(S/D) -1/4 = S 3/4*D 1/4

но това с нищо не променя нещата, защото нецелите степени, така или иначе, се пресмятат чрез логаритми. Този вид изглежда малко по-прост като запис, но е твърде загадъчен, ако искаме да постигнем смисъла му, затова и обяснявахме първоначалния вид. Нещо повече, вместо 10-тичните логаритми спокойно можем да пишем и натурални (при база Неперовото число e), но тогава трябва да вдигаме същото това e на степен, а не 10-ката, в което пък можем да се убедим ако тръгнем в горната формула от дясно на ляво и заменим преди третото "=" 10 lg с e ln. В крайна сметка, това са еквивалентни форми (като боб и фасул, да речем), така че да не се отвличаме повече.
     Друг момент е въпросът с конфискацията на имуществото, което може да му бъде конфискувано, ако виновния има такова. Това се прави преди персоналната корекция на наказанието, така че ако чрез имущество той намали общата сума на щетите S, това ще се отрази и на присъдата му. Може би трябва да се конкретизира и определянето на ЛД — това трябва да се прави на база семейства, защото не всеки си печели сам доходите. Ако, обаче, лицето е отделно семейство, но без постоянни доходи, то те трябва да се приемат за 2/3 МЗ (като това трябва да е и минималното допустимо значение въобще), защото такава е тенденцията на Запад за различните социалните плащания. Ако пък отсъствуват данни (примерно: бил е в затвора, или в чужбина и не може да представи документ за доходи, и пр.), то тогава трябва да се приеме 1 МЗ. Също така не разяснихме добре кога да се заплатят парите (в МЗ) — дали преди или след влизане в затвора, ако има такова. Считаме, че това трябва да стане до 5 години, но с оглед на редица причини не е удачно да се вадят от тях годините на лишаване от свобода (това няма значение за фирмени дела, а и за физически лица също не е особен проблем, ако човека може да намери парите — било то чрез теглене от влог, продажба на имущество, събиране на наем докато не живее в жилището си, вземане на заем, и пр.), така че те текат от приключване на делото. През това време лицето може да е на свобода (и тогава си отделя от заплатата) или в затвора, но ако след изтичането им той не е изплатил още сумата, то се налага да си я излежава и нея.

     Ето, това е един от начините за подобряване работата на съдилищата, за постигане на реална оценка за щетите (или доста близка до реалната, при нанасяне на физически повреди и смърт), но и за справедливо наказание, съобразено с възможностите на лицето, а освен това и за една лесна унификация на законодателството в целия свят. Начини има, стига да се изяви желание за подобрение.

     10.2001

     
             

IN OVO E VERITAS

(или "Яйчена Икономика")


     В интерес на истината, идеята за този материал не е на автора, а е почерпана от Марк Твен, от книгата му "Един янки в двора на крал Артур", но нали и затова са класиците — за да се учим от тях. Но пък, от друга страна, нещата са приложени творчески, а и освен това на господин Семюъл Клеманс, навярно, някой от древните му е подсказал малко, защото яйцето е нещо, на което хората от дълбока древност са се чудили, поради което името му на повечето индоевропейски езици е някакво ... възклицание, например: на немски то е das Ei ("ай"), на английски е egg ("егг", т.е. нещо като "ехх"), на френски е oeuf ("ьоф", т.е. "охо", подобно на латинското ovo), на български е яйце (на руски яйцо), което е пак някакво "ай-яй", и прочее (на санскрит е "акша"). Разбира се, тук не става дума за етимология, а за икономическото използуване на яйцето като вид монета, но от възторга от него, до идеята за такова използуване, пътя не е дълъг, така че, ако яйцата не се разваляха бързо, те и щяха да се използуват отдавна като разменна единица. Но тази идея е все още актуална (и ще е такава още дълго), защото въпреки огромната мощ на съвременните технологии, яйца още не се синтезират, а и да се синтезираха, това нямаше да измени нещата, защото отдавна има изкуствени диаманти, но цената на естествените не е паднала.
     И така, да си представим, че съществува такава парична единица — едно ovo, която е равна на стойността на едно яйце. Тогава, като изразим чрез нея всички стоки, ще получим една постоянна за всяко време, както и универсална за всички страни цена! Колкото и да е проста тази идея тя е доста силна и затова тук сме съставили една таблица от основни хранителни и други продукти, както и заплатите за различни периоди от най-новата ни история, а също и за една западна страна (Австрия), която да служи за сравнение. На базата на тази таблица (на две части, защото не се побира в страницата) можем да правим интересни изводи, така че да започнем (реда не е съществен).
 
  България 1988 Бълг. 06.1999 %/'88 Бълг. 06.2000 %/'88
яйце(лв) 0.13 яйце(лв) 0.08   яйце(лв) 0.12  
щ.д.(лв) 0.98 щ.д.(лв) 1.80   щ.д.(лв) 2.10  
яйце(щд) 0.133 яйце(щд) 0.044   яйце(щд) 0.057  
Видове продукти лева яйца лева яйца яйца лева яйца яйца
яйце кокоше (1 бр.) 0.13 1.0 0.08 1.0 0 0.12 1.0 0
прясно мляко (л) 0.30 2.3 0.50 6.3 171 0.80 6.7 189
сирене краве (кг) 2.60 20.0 2.00 25.0 25 2.50 20.8 4
сирене овче (кг) 3.60 27.7 3.00 37.5 35 3.60 30.0 8
кашкавал хубав (кг) 5.00 38.5 4.00 50.0 30 4.50 37.5 -3
кайма (кг) 5.60 43.1 3.40 42.5 -1 3.00 25.0 -42
месо с кости (кг) 5.60 43.1 4.00 50.0 16 4.00 33.3 -23
месо филе/шол (кг) 7.00 53.8 6.00 75.0 39 6.00 50.0 -7
салам пресен (кг) 4.00 30.8 2.80 35.0 14 3.20 26.7 -13
салам сух сред.(кг) 7.00 53.8 5.00 62.5 16 5.00 41.7 -23
луканка (кг) 12.00 92.3 10.00 125.0 35 11.00 91.7 -1
захар (кг) 1.00 7.7 0.65 8.1 6 0.90 7.5 -2
брашно (кг) 0.60 4.6 0.50 6.3 35 0.60 5.0 8
хляб хубав (кг) 0.48 3.7 0.65 8.1 120 0.70 5.8 58
олио (л) 1.60 12.3 1.50 18.8 52 1.50 12.5 2
масло краве (125г) 0.72 5.5 0.70 8.8 58 0.75 6.3 13
маргарин (250г) 0.50 3.8 0.55 6.9 79 0.60 5.0 30
шоколад обикн. (100г) 0.80 6.2 0.60 7.5 22 0.80 6.7 8
бисквити обикн. (300г) 0.40 3.1 0.50 6.3 103 0.50 4.2 35
домати сезон (кг) 0.40 3.1 0.30 3.8 22 0.40 3.3 8
картофи сезон (кг) 0.60 4.6 0.50 6.3 35 0.40 3.3 -28
лук (кг) 0.50 3.8 0.30 3.8 -2 0.50 4.2 8
портокали сезон (кг) 1.20 9.2 0.90 11.3 22 0.90 7.5 -19
банани сезон (кг) 1.80 13.8 1.40 17.5 26 1.40 11.7 -16
кафе средно (кг) 18.00 138.5 8.50 106.3 -23 8.50 70.8 -49
кафе на крак (чаша) 0.40 3.1 0.20 2.5 -19 0.25 2.1 -32
вестник (бр.) 0.05 0.4 0.25 3.1 713 0.40 3.3 767
писмо за страната 0.02 0.2 0.18 2.3 1,363 0.18 1.5 875
билет гр. авт. трансп. 0.06 0.5 0.25 3.1 577 0.30 2.5 442
бензин сред. кач. (л) 1.00 7.7 0.70 8.8 14 0.90 7.5 -2
циг. филт. местни (кут) 0.80 6.2 0.60 7.5 22 0.60 5.0 -19
вино обикн. (бут.0.7) 1.40 10.8 1.40 17.5 63 1.40 11.7 8
бира трайна (бут.0.5) 0.60 4.6 0.45 5.6 22 0.60 5.0 8
конц. алк. мест. (0.7) 4.20 32.3 2.80 35.0 8 2.80 23.3 -28
                 
миним. раб. заплата 160.0 1,231. 61.00 762.5 -38 75.00 625.0 -49
средна раб. заплата 350.0 2,692. 190.00 2,375. -12 220.0 1,833. -32

Табл.1A. СРАВНЕНИЕ НА ОСНОВНИ ПРОДУКТИ И УСЛУГИ ЗА РАЗЛИЧНИ ПЕРИОДИ В ЯЙЦА.
 
  Бълг.06.2001 %/'88 Австрия 1993 Б-я'06 Бълг.06.2008
яйце(лв) 0.14   яйце(аш) 1.75   яйце(лв) 0.20
щ.д.(лв) 2.30   щ.д.(аш) 11.50   щ.д.(лв) 1.30
яйце(щд) 0.061   яйце(щд) 0.152 0.08 яйце(щд) 0.154
Видове продукти лева яйца яйца шилинги яйца яйца лева яйца
яйце кокоше (1 бр.) 0.14 1.0 0 1.75 1.0 1.0 0.20 1.0
прясно мляко (л) 0.80 5.7 148 11.0 6.3 5.0 1.40 7.0
сирене краве (кг) 2.70 19.3 -4 нет нет 20.0 4.80 24.0
сирене овче (кг) 4.80 34.3 24 75.0 42.9 35.0 7.00 35.0
кашкавал хубав (кг) 5.00 35.7 -7 100.0 57.1 40.0 9.00 45.0
кайма (кг) 3.20 22.9 -47 50.0 28.6 35.0 5.50 27.5
месо с кости (кг) 6.00 42.9 -1 50.0 28.6 40.0 8.00 40.0
месо филе/шол (кг) 7.00 50.0 -7 70.0 40.0 50.0 10.00 50.0
салам пресен (кг) 3.00 21.4 -30 36.0 20.6 25.0 5.00 25.0
салам сух сред. (кг) 6.00 42.9 -20 80.0 45.7 50.0 10.00 50.0
луканка (кг) 12.00 85.7 -7 110.0 62.9 90.0 18.00 90.0
захар (кг) 1.00 7.1 -7 14.0 8.0 8.0 1.60 8.0
брашно (кг) 0.65 4.6 1 12.0 6.9 6.0 1.20 6.0
хляб хубав (кг) 0.75 5.4 45 20.0 11.4 7.0 1.30 6.5
олио (л) 1.70 12.1 -1 13.0 7.4 10.0 3.20 16.0
масло краве (125г) 0.75 5.4 -3 11.0 6.3 5.5 1.20 6.0
маргарин (250г) 0.60 4.3 11 5.0 2.9 4.0 0.80 4.0
шоколад обикн.(100г) 0.90 6.4 4 5.0 2.9 5.0 1.30 6.5
бисквити обикн.(300г) 0.50 3.6 16 10.0 5.7 4.5 1.30 6.5
домати сезон (кг) 0.50 3.6 16 5.0 2.9 3.0 0.80 4.0
картофи сезон (кг) 0.45 3.2 -30 2.5 1.4 3.0 0.60 3.0
лук (кг) 0.50 3.6 -7 5.0 2.9 4.0 0.70 3.5
портокали сезон (кг) 1.00 7.1 -23 7.0 4.0 8.0 1.20 6.0
банани сезон (кг) 1.60 11.4 -17 11.0 6.3 12.0 1.60 8.0
кафе средно (кг) 8.50 60.7 -56 60.0 34.3 70.0 12.00 60.0
кафе на крак (чаша) 0.25 1.8 -42 8.0 4.6 3.0 0.40 2.0
вестник (бр) 0.50 3.6 829 5.0 2.9 4.0 0.80 4.0
писмо за страната 0.22 1.6 921 5.0 2.9 2.0 0.55 2.8
билет гр. авт. трансп. 0.40 2.9 519 20.0 11.4 4.5 1.00 5.0
бензин сред. кач. (л) 1.40 10.0 30 10.0 5.7 8.0 2.30 11.5
циг. филт. местни (кут.) 0.60 4.3 -30 35.0 20.0 7.0 2.40 12.0
вино обикн. (бут.0.7) 1.70 12.1 13 15.0 8.6 10.0 2.40 12.0
бира трайна (бут.0.5) 0.60 4.3 -7 8.0 4.6 5.0 0.90 4.5
конц. алк. мест. (0.7) 3.20 22.9 -29 55.0 31.4 30.0 6.00 30.0
                 
миним. раб. заплата 85.00 607.1 -51 11,200 6,400. 800.0 220.0 1,100.
средна раб. заплата 250.00 1,786. -34 25,000 14,286. 2,000. 460.00 2,300.

Табл.1В. (ПРОД.) СРАВНЕНИЕ НА ОСНОВНИ ПРОДУКТИ И УСЛУГИ В ЯЙЦА.
 
  • Първото нещо, което се вижда, това е значителното поскъпване на дотираните по-рано стоки, които по този начин добре се очертават. Това са не само млякото, млечните продукти, и хляба, а и транспорта и съобщенията, където процентите поскъпване към база 1988 г. се движат между 400 и 700, че и повече. (Тези проценти са за промяната, т.е.: (тек._год. - 88_год.) / 88_год. * 100, всичко в яйца.) Таблицата не е много подробна, така че в нея липсват редица комунални разходи (парно, електричество, вода, и прочее), но и там цените са страхотно завишени сега, защото за едно двустайно жилище (към 60 кв.м.) парното по-рано беше към 15 лв месечно (т.е. 120 яйца), а сега е около 80 лв (т.е. към 570 яйца, при цени за 2001 г. от 14 ст.), че и стотарката понякога надхвърля, и всичко говори за това, че те още ще поскъпват, защото ако едно билетче по-рано беше половин яйце, сега то е три яйца, а в Австрия е цели 10-12 яйца! Дали това ни харесва, или не, е друг въпрос, но както транспорта, така и ток, парно, телефон, и прочее, трябва да поскъпнат още два до четири пъти, за да станем страна приемлива за Европа. Когато по-рано "Партията и Правителството" казваха, че на всеки гражданин се падали към хиляда лева годишно обществени фондове за потребление ние (и автора също) си мислехме, че това са "локуми", и че тези пари ги ползуват "баровците", в техните почивни станции. Да, ама не било точно така, в което сега с всеки изминал ден се убеждаваме.
  • Наред с това непосилно за народа поскъпване на основни за живота в съвременното общество стоки и услуги, се оказва, че редица акцизни стоки са драстично поевтинели, като една прилична кутия местни цигари, която по-рано беше към 6 ovo, сега струва към 4, а на Запад е от порядъка на 20-тина! Или ако вместо кутия цигари по-рано човек можеше да си купи към 2.5 л мляко, то сега ще си купи към 700 мл, което дава едно съотношение от 3.5 пъти. Обаче съотношението цигари към мляко от по-рано, което беше 2.7 (т.е. 6.2/2.3, в яйца), съвсем не е било ненормално, защото, според колонката за Австрия, то е 20/6.3 = 3.2 пъти, и сигурно около това число се движат нещата и в Англия, и в САЩ, и в Германия, и другаде. Това ще рече, че акцизите сега (2001 г.) у нас са много ниски и също трябва да се завишат два до три пъти, за да се опитаме да се приближим до страните с нормална икономика. Или пък да вземем съотношението за 100 г ракия/водка към една прилична бира — по-рано то беше около единица, сега е около 0.6 (при което не говорим за тенекийките, които са основния вид амбалаж на Запад, защото те са около левче у нас и с тях съотношението ще стане към 0.4), а на Запад е също около 1 (може да сравните и бутилка ракия към една бира, и то по-рано е било 32/4.6 в ovo, като същото е положението и в Австрия). Което ще рече, че има доста показатели, по които по-рано бяхме като нормалните западни страни, докато сега не сме.
  • Интересно е също така, че цените на стоки, които явно са внос за страната — като: банани, портокали, шоколад, кафе и други — сега са малко (в 2001 година към 70%) поевтинели по сравнение с тоталитарното ниво, но въпреки това те остават към два пъти по-скъпи (в ovo), отколкото на Запад, което ще рече, че въпреки Борда, нашата валута не е съвсем същата като западната. Подобно е положението и с бензина, но там цените, и по-рано и сега, са горе-долу същите (в яйца), само че те са малко (с около 30%) по-скъпи от Запада. Кафето на крак, обаче, което по-рано е било към 3 ovo, сега е около 2, а на Запад е между 4 и 5 ovo, което пък се обяснява с беднотията ни, разбира се, защото иначе никой не би пил кафе на улицата (за сведение, едно кафе се прави от 5-6 грама кафе, което като се пресметне по цени на дребно, плюс 10 г. захар, излиза към 5-6 ст, но се продава сега на крак за 25 ст, а би трябвало да е към 60-70 ст).
  • Е, има и редица изключения и аномалии, като например сиренето, от което сега се консумира основно краве, каквото на Запад хората изобщо не признават, поради което цените на млякото у нас са все още ненормално високи, т.е. те са почти като на Запад, но би трябвало да са поне с 30% по-евтини, така че когато народа вземе да яде повече овче сирене, нещата ще се нормализират. Аналогично е положението и с мазнините (олио и краве масло), за които сега също има завишено търсене, което им вдига цените (при олиото, дори над западните). Особено е положението с месото, защото то би трябвало също да е под западното, но е малко над него, а и по-рано (навярно то не се е дотирало в последните години) е било също малко по-скъпо. При това, обаче, каймата сега се оказва доста по-евтина и от Запада, и от тоталитарно време, което е лесно обяснимо с това, че ние привеждаме цени за пакетирана "кайма", която, действително, трябва да бъде сложена в кавички; във всеки случай каймата е нормално да струва колкото месо с кости, защото тя няма кости, но пък и не е от най-хубави парчета (но това не значи, че трябва да е само карантия и сланина). Аномално е съотношението и на различните видове месо (ние привеждаме някаква средна цена между свинско и телешко), като сега, поради "лудата крава" хората на Запад завишават консумацията на птици и риба, докато при нас — на свинско, което, и на изток и на запад, се счита за второ качество месо.
  • Ако сега, обаче, погледнем заплатите, то става една "мътна и кървава", защото в 1988 г. минималната заплата беше 1,200 яйца, а средната към 2,700, докато сега (в 2001 г, след установен Валутен Борд, който уж трябваше да ни оправи) минималната е само 600 ovo, или два пъти по-зле, а средната е 1,800 яйца (ако може да се вярва на това, което сега се дава като средна, защото във всички нормални страни, а и у нас по-рано, средната заплата е към 2 до 2.5 пъти от минималната, а при нас излиза все над три пъти), докато в една Австрия (да не говорим за Америка) цифрите са, съответно 6,400 и към 14,000 ovo, т.е. в минимума ние сме поне 10 пъти по-зле, а в средата само към 8 пъти (навярно поради неточното ни изчисляване, иначе би трябвало да е пак 10 пъти), от Европата, за която все си точим зъбите, ама надали скоро ще ни се "отвори парашута"! Ако се съмнявате в ovo-то, то може да сравните нещата в щатски долари, където минималната работна заплата в САЩ е около 1,200 долара, ама на месец (а студентските стипендии и пенсиите са към 700-800 щ.д.), докато при нас към средата на 2001 г. беше само 40 щ.д., което дава съвсем отчайващо сравнение, поради което на Запад хората и не сравняват с реалните цени в някаква стандартна валута (долари, да речем), а използуват покупателна стойност (purchasing power parity, на английски). Е, нашето предложение за ovo-то е максимално опростена покупателна стойност.
  • Друг момент, на който искаме да се спрем за малко, е положението през лятото на 1999 г., когато нещата (поне със заплатите) уж изглеждат нормални, а ние досега прескачахме тези цифри и гледахме все за 2001 г. Но това е не защото СДС-то толкова "оплете конците" с въвеждането на Борда, че след това положението се влоши (е, то сигурно ги оплете, защото Борда бе въведен в най-неподходящо време и при доста лош курс на лева, но за това автора говори доста на други места), а защото в тази графа сметките са правени при цени на яйцето 8 ст., а то беше така само няколко месеца, около отрязването на нулите на лева ни (че дори имаше един момент, когато яйцето "чинеше" само 6 ст), докато после бързо подскочи и до два пъти над това. Така че цените за лятото на 1999 г. бяха още неустановени, като правилното им съотношение се вижда при следващите две замервания в средата на 2000 и 2001 години.
  • Освен това ние тенденциозно даваме цените само през лятото, докато през зимата положението се влошава, като правило с 30-тина процента, т.е. всички цени подскачат с 30%, но при неизменни заплати! Това, разбира се, е съвсем неоправдано, защото нито у нас по-рано, нито на Запад, цените през зимата се изменят с повече от 10-тина процента (ако не говорим за домати, или банани, например, където, съвсем явно, има сезонни цени) и е поредната проява на българския "феномен" на пазарно съзнание, защото българина просто се страхува, оттам се запасява за зимата, оттам вдига цените на всичко. Това е дваж по-голяма перверзия (да ме извинят читателите за израза), защото разходите на едно семейство през зимата, съвсем очевидно, се повишават с 40 до 50%, основно поради непосилните комунални разходи (т.е. парното), но също и разходи за топли дрехи, обувки, повече и по-силна храна, и прочее, така че след като той има по-малко пари за ядене, то и храната трябва да поевтинее. Да, ама не, защото сме българи?! Действително, и прасетата се колят основно през зимата, така че тогава трябва да са по-евтини, и реколтата тогава е събрана, така че сумата трайни храни (боб, картофи, лук, хляб, олио, и др.) трябва да поевтинеят, и кокошките се гледат в птицекомбинати и хранят с фураж, така че не би трябвало да има разлика между летни и зимни цени на яйцата, и други подобни. Аналогично е положението и когато дойдат празници и хората се юрнат да купуват "папане" — в нормалните страни търговците тогава понижават цените (не защото са големи хуманисти и мислят за народа, а защото при по-голям оборот могат да печелят добре и при по-ниски цени), докато при нас тъкмо тогава цените са вдигат (не защото нашите търговци са по-"лоши" от западните, а защото тогава им се отдава възможност да водят нормална търговия, понеже българина купува или скъпо, или нищо!). Малко по малко, нещата се нормализират, в сезона на туршиите цените вече не скачат така драстично както преди 4-5 години, да речем, така че може да се надяваме, че след още 5 до 10 години и у нас няма да има зимни и летни цени за основните видове стоки.
  • Интересен изглежда въпросът и с цената на хляба, сравнена с брашното, а и със Запада, защото по-рано у нас хляба беше по-евтин от брашното (сравнено кило с кило), сега у нас цените са практически еднакви, но хляба е малко (10-20%) по-скъп, а на Запад хляба е нормално два пъти по-скъп от брашното. Обърнете внимание, че тук не става въпрос за това, че един хляб трябва да струва около един щатски долар (!), съдейки по западните цени, защото с нашето ovo, както виждате, няма такива драстични разлики поне в цената на брашното (то е все някъде около 5 яйца, че дори и при тоталитаризма беше така, докато на Запад е към 7 яйца), така че феномена на евтиния хляб у нас не е така лесно да се обясни с това, че ние се храним основно с хляб и затова той се сее повече. По-правилно е да кажем, че ние ядем повече хляб, защото той е по-евтин от салама, примерно, а не защото предпочитаме да ядем хляб вместо месо, понеже в Австрия, както се вижда от таблицата кило пресен салам е равен само на две кила хляб (20.6 към 11.4 ovo), докато при нас съотношението е четири до пет пъти. Значи, от една страна, месото у нас е по-скъпо (сигурно са ни малко говедата и прасетата), а от друга страна, житото излиза по-евтино (сигурно защото е по-топло от Австрия). И все пак, въпросът ни е: защо хляба у нас е колкото кило брашно, а не е двойно по-скъп? Ами, отговора е подобен на разликата в съотношението на кафе на килограм и кафе в чашка на улицата (или бира в бутилка и бира на крак)! С други думи хляба у нас е само малко над брашното просто защото сме бедни за да си позволим да плащаме повече, а също и поради отсъствието на ДДС върху хляба (но не и върху баничките и козунаците, например). Така че е ясно, че хляба ще трябва да попоскъпне с 30-тина процента в ovo (стига да дойде поредното повишение на заплатите — за да може то да се компенсира от някъде!).
  • А сега нека погледнем прогнозите за, да речем след пет години, т.е. 2006 година (колонката "Б-я '06"), която е привързана към нашите сметки основно с това, че яйцето трябва да стане 0.08 щ.д., а още по-добре 10 цента*. Някои неща ще растат, други ще спадат, в ovo, разбира се. Разгледайте я по-подробно, защото тя претендира за едни неизменни цени, но съобразени с условията в България. Ясно е, че ще се стремим към Запада, ама ако можем да си го позволим, и, най-вероятно, бавно и постепенно, защото, все пак, си имаме чужди господари у нас (Борда, че и различни проатлантически структури и политици у нас), които ще се стремят да няма вече големи пропадания надолу (ама то пък и къде по-надолу?). Само че, обърнете внимание, това ще става в ovo, а не в левове или долари, така че дори заплатите ни да вземат с магическа пръчка (царски жезъл, може би?) да подскочат два, или повече, пъти, то от това народа ни нищо няма да "намаже"! Ако едното подскочи, то и другото ще подскочи, но яйцето ще си остане на местото, обаче, по-дългосрочно погледнато, то ще се стреми да расте докато стигне нивото на Запада, т.е. до към 20-тина щатски цента (защото и там то леко ще поскъпва с времето). Е, ще има известна разлика когато излезем навън (но то вече кой може да си го позволи — във всеки случай, надали повече хора отколкото при "бай Тошо"). И още нещо: това постепенно движение ще бъде не просто умерено бавно, ами много бавно, то ще бъде едно пълзене, първо към нивото от преди, после към нивото където бихме били, ако бяхме като преди, после към нивото на Запада от времето когато почнахме да искаме и у нас да стане така, както е там, после, и това сигурно ще е вечно дълго, към неговото ниво в момента, в който ще се намираме тогава! Засега ние сме на нивото, годе-долу, от годините на застоя, т.е. 60-те и 70-те години, и пак имаме застой, само че сега на дъното на една дълбока яма, а пък тогава на върха на една плитка локва, ако можем така да се изразим, защото предишния застой беше върха до който можеше да ни доведе криворазбрания комунизъм, а сегашния застой е дъното, до което може да ни доведе криворазбрания капитализъм! Една приемлива оценка за момента на достигане на нивото ни от преди са още поне 10-тина, но, може би, и 20-тина години, а за достигане на западния стандарт (и то според техни източници) ще ни трябват някъде към 35 до 50 години (от момента на прехода), само че ако Запада стои на място, ама той няма такива изявени наклонности.
     Ами, това е, уважаеми читатели. Истината за нас не е в демокрацията, или в свободния пазар, или в частната собственост, или в "преплуването на Атлантика" (защото nato на латински значи преплувам, и затова е избрана такава абревиатура и за Атлантическия Пакт), ами в едно нищо и никакво яйце. Така че, един съвет от автора: чувайте си пилци и носачки и ще живеете добре. Ако нямате толкова къде, но имате парно, сложете си един кафез в хола, на масичката пред телевизора (а може и зад, или над него) и си гледайте две-три носачки (петел може да имате един на няколко комшии от входа). Яйцето е най-чистия белтък, а пък ние сме белтъчни същества, така че не можем без него. Ако пък сте си спрели парното (както били направили 30-тина хиляди семейства само в София), е, тогава поне ще спестите парици за яйца, защото при цени през зимата от 18 ст. за яйце и средно 90 лева за парно на месец, това прави цели 500 яйца на месец за парно, или по 16.67 яйца на ден, а пък толкова яйца (да Ви "открехнем" малко) правят точно едно кило яйца на ден! Ако имате толкова пари, че да си позволите спокойно да чупите по 17 яйца дневно, само и само да Ви е комфортно в къщи, то значи нямате нужда от носачки. На Запада хората нямат. И ние по-рано нямахме, ама като дойдè демокрацията ...
     Та, като дойдè демокрацията, е крайно време да сме наясно, че не демокрацията води до добър живот, а добрия стандарт на живот води неизбежно до демокрация! Така е било преди 25 века в древна Атина, така става и от 18 век насам по целия цивилизован свят, така стана и у нас когато се отказахме от тоталитаризма. Така че — по-малко демокрация, но повече яйца за народа!

     10.2001

     П.П. Колонките за 2008 г. са добавени после, но ги долепихме към таблица 1.Б. за по-удобно. Тук не само че долара продължава да е с ненормален курс, а и сушава година се случи, но и ние отново се "ошашавихме" с влизането си в Евро-Съюза, като по стар навик решихме отново всеки да дърпа чергата към себе си и да бойкотираме ценовата политика на Борда, в резултат на което се наблюдава поредното (неоправдано) повишение на цените, или поредната шокова терапия (защото той, нашия народ, от друго, освен от шокове, не разбира). Във всеки случай, при яйца по 0.20 лв. средния (M) размер и при долар средно към 1.30 лв. имаме вече 1 ovo = 0.15 щ.д. Но иначе нашите тенденции, при сметки в ovo се запазват, тъй като, примерно: млякото (средно) е вече 1.40 лв./л. или 7 ovo (при 5.7 от 2001 г., и 6 и малко на Запад), кравето сирене беше към 4.80 лв. или 24 ovo (срещу 20 от прогнозата за 2006 г.), кашкавала беше към 9.00 лв. или 45 ovo, хляба при 1.30 лв. за кг. (не 800 г.) е вече 6.5 ovo, олиото е ненормално скъпо по 16 ovo, кафе кг. 60 ovo, на крак по 2 ovo, цигарите вече са средно 12 ovo, ракията (0.7 л.) е 30 ovo (както виждате: гоним Запада), бирата — към 4.5 ovo, и т.н. Минималната заплата пък е 220 лв. или 1,100 ovo, а средната 460.00 лв. или 2,300 ovo (което е пак по-малко от тоталитарната, и към 7 пъти по-малко от Европата). И други сравнения.

     2008

     
       

ЕХ, МАНЦИ, МАНЦИ -ПАЦИЯ!


     Толкова много неща има да се кажат против еманципацията на жените, че човек просто се чуди от къде да започне. Защото тя стартира не в някоя мюсюлманска страна, или в Бангладеш, или Руанда-Урунди, примерно казано, ами в страни като Америка, Англия, Франция и прочее. И не преди два-три, че и повече века, когато дори и според американската Конституция жените не са имали право да гласуват, а преди горе-долу един век — и от там насам върви, май, все отгоре-надолу, ако не приемем тенденцията за историческа необходимост, на което ще се върнем към края на материала. Това ще рече, че за пореден път хората (или жените, ако искаме да сме по-точни) правят не това, което трябва да се направи, ами това, което може да се направи в момента.
     Само че това, което може да се направи (примерно, да си бръкнем с пръст в носа, с извинение), не винаги е добре да се прави, нали така? А тогава, когато е трябвало да се прави, те не са го правили — по редица исторически, но до голяма степен оправдани за времето си, причини. "Либертето", виждате ли, е нож с две остриета, на които човек от време онò се порязва (както продължаваме да се режем и с нашата демокрация, но по този въпрос автора говори доста на други места). Така че
 

ненавременната еманципация, най-малкото, не прави чест на жените,


ако понятието чест при тях се разбира в еманципирания смисъл, а не в остарелия религиозно-сексуален такъв. А освен, че не им прави чест, то е и доста глупаво, защото те не спечелиха нищо от нея, но пък доста загубиха! Например, загубиха уважението и "четките" на мъжете, за това, че те били слабия пол, или пък по-красивата половина от човечеството, както загубиха и привилегията да си стоят в къщи и да не се включват в не особено приятната конкурентна работа в обществото, и прочее.
     Това за "слабия" пол все повече се проумява от мнозина, понеже, ако не броим пиковите натоварвания, жените са всепризнато по-издържливи от мъжете — и на стресове, и на недохранване, и на монотонна работа (каквато става все по-голяма част от работата в едно високо технологично общество), че и по продължителност на живота бият мъжете поне с 5-6 години (а според нашата статистика със цели седем години, или с 10%, защото за 1999 г. средната продължителност на живота при мъжете е била 67.6, докато при жените — 74.6). Това за по-красивата половина не се популяризира особено много, но е вярно, т.е. вярно е, че мъжете са по-красиви, погледнато в един по-широк период от време, а не само между 15 и 25 години, грубо казано. И то е интуитивно пределно ясно на жените, защото те са тези, които използуват поне пет пъти повече козметика от мъжете, а когато едно нещо (някой) е наистина красиво, то няма нужда от допълнителни корекции (каквото е значението на английското make up, което, всъщност, е френско — нещо като компенсирам, допълвам).
     А възможността един човек от семейството да си стои в къщи за да гледа децата, да готви и да прави каквото му хареса през свободното време, е нещо, което започва да става основна мечта на хората в днешното динамично и изнервящо конкурентно общество. Ако преди два-три века това и да е било скучно, то сега, при наличието на всякакви медии, включая Интернета, всеки мечтае да си седи дòма, само че на малцина това се отдава, защото трябва нещо и да се яде. Но преди еманципацията жените са си стояли в къщи, а сега вече не могат, или не искат, да си го позволят. При това е широко известно, поне на Запад, че ако един човек се храни където намери (по кръчми, или си купува готова храна), сам си пере, чисти, и прочее (или плаща на някой за това), то той харчи на практика толкова пари, колкото ще отидат за храна и други разходи за двама души. Дори само от пазаруване, ако човек има време да обикаля по магазините, той ще спести поне 10%, а това са все пари. Също при жилище за един човек, или за двама разликата е доста малка. Е, ако жените работеха като едно време на къра, то нещата биха били по-други (ала колцина са тези дето днес работят на къра?). Само че тъкмо тогава, когато жените са били наистина доста натоварени, тъкмо тогава те не са надигали глас, защото не е имало еманципация, а сега просто губят — защото я има.
     Това за семейството, обаче, започва по малко да остарява, защото по нашата статистика тоталния коефициент на разводите е 0.20, което ще рече, че на пет брака се пада един развод. Но това е засега, а тенденцията е в скоро време (да речем, след 20-30 години) да стигнем до три брака на развод, после до два, а и до по-малко. Дори и сега в редица страни и райони (големите градове) такова съотношение е налице. Така че
 

семейството позачезва от историческата сцена,


като директна последица от еманципацията! Защото, нали, половете са два (то дори, ако човек се замисли, и самата дума "пол" е такава, защото това са половината от хората), и ако и двата имат еднакви гласове, то точно в половината от случаите няма да може да се стигне до консенсус, а без съгласие каква е ползата от това изкуствено наложено в обществото ограничение на свободата на индивида (бил той мъж или жена)? Да сме наясно, че семейството е институция създадена от мъжете (защото в древността, когато тя е била създадена, жените никой не ги е питал), но предимно в интерес на жените (защото те са тези, които гледат да задържат един мъж до себе си, докато мъжете, като правило, предпочитат да обхождат жените както пчеличките обхождат плодниците на цветовете). Ами тогава какво се получава? Ами, получава се това, че
 

жените просто си режат клона, на който седят.


     Е, редно е да се запитаме: а защо го правят? Ами поради еуфорията от свободата, иначе остава само възможността "пипето" им да е малко — изберете си предпочитания от Вас вариант. Защото равните права означават и равни задължения, нали така? Примерно и жените да ходят войници, или да работят в мините, или да си плащат сметките в ресторантите, или да плащат издръжки при развод, или да се пенсионират на една и съща възраст с мъжете, и други подобни. Това, че мъжете още не са се еманципирали, не значи, че те няма да го направят в близко бъдеще! Като например: при развод децата, ако са момчета, да се дават на бащата, а ако са момичета на майката, което е достатъчно естествено, поне над три годишна възраст (че и преди това, защото жените, които кърмят децата си със своя кърма вече почнаха да се броят на пръсти, а на детска градина и един баща може да води детето си). Римското право е постановило децата да се дават, като правило, на майката, ама тогава не е имало еманципация, а като я има, то може закона и да се промени. И майката да си плаща издръжката и да вижда децата си (ако са момчета) веднъж на две седмици. Е, ако тя така иска и бащата е съгласен да ги гледа, в това няма нищо лошо, ама какъв е "кяра" ù от цялата дандания не е ясно, защото жените, поне засега, нямат подобни желания.
     И въобще, какво значи еманципация? Е, тя значи, разбира се, освобождаване (от игото — вече несъществуващо — на мъжа), само че това обикновено се разбира в смисъл на равенство. Но за равенство е най-малкото глупаво да се говори там където "дядо Господ" е направил най-голямото неравенство между индивидите! Може да се говори за равнопоставеност на мъжа и жената, което е нещо съвсем логично и нормално. Преди два-три века може да не е било нормално една жена да учи в университет, ама то е било защото университетите са били нещо като манастири, и какво ще правят две-три жени сред стотина "монаси" (не че на автора не му е ясно какво биха могли да правят, но за времето си това се е считало за твърде греховно)? Или пък един друг вече анахронизъм: според исляма жените са получавали два пъти по-малко наследство от мъжете, ама тогава жените са се купували и затова е било естествено мъжете да получат повече наследство, за да си купят някоя булка в повече, а на една жена защо са ù много пари, след като няма да се реши, тогава де, да си купи (пореден) мъж? Та, с една дума: да равнопоставим жената в трудовия процес. Е, защо пък не? Кой мъж възразява жена му да работи, щом толкова се "натиска"? А защо не и в спорта, а? И то не само по шахмат и художествена гимнастика, ами и по борба, бокс, вдигане на тежести, и прочее. Ама заедно с мъжете, а не в отделни категории! Защото, ако ще има равнопоставеност, то да я има на дело, а не само на гръмки фрази. И да Ви кажа ли какво ще стане тогава, когато (ако) настане еманципация на жената на дело? Ами, ще се получи, че
 

равнопоставеността ще даде възможност да се докаже неравенството между страните!


     Защото тя просто няма какво друго да покаже. Е, не винаги, тъй като познаваме примери от дълбока древност за жени владетелки, представили се не по-зле от мъжете, макар че тогава никой не е говорил за еманципация. То и сега в бизнеса и политиката има много добро място за жени, по редица причини. Ролята на управителя, или "магията на управлението", не винаги е ясна, защото има началници, и скрити началници, или, с надеждата да направим нещата по-ясни, нека говорим за: тактическо или оперативно управление, от една страна, и за стратегическо поставяне на целите, от друга. Тактическото управление, като правило (без да оспорваме изключенията) е нормално да е дело на мъжете, докато стратегията, твърде често, може успешно да се върши и от жените. Това е така, защото и в семейството, ако направим такова разделение на функциите, ще стигнем до извода, че
 

тактика е мъжа, докато жената е родения стратег!


     По този въпрос нашият народ казва, че мъжа е главата, ама жената е шията, и това отговаря на истината, защото жената, най-често, знае само да иска, а мъжа трябва да знае как да го направи (това вече не е нейна работа, нали?) Та, в този смисъл, е съвсем допустимо жените да заемат ръководни постове и то се прави в редица фирми, където има жени началници. Това не значи, непременно, че нейното интелигентно ниво трябва да е по-високо от това на другите мъже, които тя командува, но за стратега тактическо умение не е задължително! Особено похвално е навлизането на жените в политиката и public relations, защото там въпросът не е толкова във високия коефициент на интелигентност, колкото в мекотата на управление, защото твърдата ръка, особено в демократични условия, си има редица недостатъци. Най-малкото, по силата на традиционните отношения между половете, човек (било то мъж или жена) по-трудно ще откаже на една жена, отколкото на един мъж, ако не е налице силна принуда. Подобно е положението и в редица отрасли на науката, където широкото навлизане на жените е оправдано, пак не поради по-високи умствени способности, а поради факта, че във века на технологиите, все повече научни дейности стават монотонни, губят своя творчески характер, и като така стават съвсем достъпни за жените и дори се извършват по-добре от тях, понеже мъжете не ги бива много за рутинни дейности.
     Така че, авторът изобщо не твърди, че жената не трябва да участвува наравно с мъжа в обществения живот. И може, и трябва!
 

Но в обществения живот, а не в семейството,


защото, както казахме, половете са два. Ех, ако бяха 17 (или нещо подобно), както било според Курт Вонигът на планетата Тралфамагор, тогава сигурно щеше да е оправдана еманципацията и в този си вид, в който тя се шири напоследък.
     А има и един друг момент, който никоя еманционистка, или еманципистка (или, може би, еманципатка?) не би признала, но сигурно си го мисли: въпросът изобщо не е в равенството или равнопоставеността, ами точно в обратното, т.е. в неравенството, само че вече като господство на жената или неоматриархат! Авторовото виждане, априори, е че поне 90% от еманципираните жени не искат да са равни с мъжа, ами те да командуват мъжа, а това вече не е хубаво. То не е хубаво, не защото автора е мъж, а защото това ще постави, според англичаните, "каруцата преди коня", и то точно така и става в редица еманципирани семейства, и доста скоро след това тази обществена единица се разтрогва.
     В човешката история е съществувал матриархат, но това е било в дълбока древност, т.е. когато обществото е било твърде примитивно и/или живота е бил много суров. Но какво общо има нивото на развитие на обществото в случая? Ами, общото се базира на стратегическата роля на жената в семейството, и на творческата на мъжа. Жената (женският индивид, и сред животните) е този, който стои по-близо до грубата действителност, до живота, защото тя го поражда, дори, да ме извинят дамите, до животното. Тя е и по-консервативния пол, защото нейната биологична функция е тъкмо в това да консервира живота в следващото поколение. Това е отдавна известно на науките и няма смисъл да се разпростираме тук повече. Докато мъжа (т.е. мъжкаря) е творческия индивид, който има за цел не просто да продължи рода, а да го модифицира и усъвършенствува посредством генетичния си код, а и чрез възпитание на поколението. Дори пола на детето се определя от мъжа, докато жената има твърде пасивна роля. Това са природни дадености и от тях не можем (поне засега) да избягаме.
     Е добре, какво като мъжа е твореца, а жената е "консервата"; какво общо има това с матри- или патри- архата? Ами, работата е в това, че тогава, когато е заплашено оцеляването на потомството, а оттам и на рода и вида, е логично консервативния пол да командува, да иска и да заповяда; докато тогава, когато такава опасност не е налице, но пък е нужно творческо доразвиване на рода в потомството, тогава думата и командата трябва да има мъжа. Просто и ясно, нали? Затова матриархата е съществувал в слабо развитите първобитни общини, но днес той, разбира се, би бил анахронизъм. Днес човешкият род е застрашен не от изчезване, а тъкмо от обратното — от пренаселеност.
     A propos, за пренаселеността. Оказва се, че има и друг момент, който се появи твърде синхронно с еманципацията, и е време хората да забележат връзката между двете неща. Става въпрос за
 

поредния бум на хомосексуализма,


било той сред мъже, или сред жени. В днешно време вече не става въпрос за, да го наречем, традиционния ислямски или, въобще, сред горещ климат, хомосексуализъм, нито за принудителния (в казарми и интернати), а за модната тенденция към хомогенен секс, която, ако се вярва на разни западни автори, още не е стигнала половината от хората, но е на път да я стигне. И това не може да не е свързано с еманципацията, макар и не по най-пряк начин! Защо ли? Ами, ако един мъж (не стига, че е по-слабия пол), не може да командува поне жена си (защото в службата това на малцина се отдава), т.е. дори и в къщи той не е господар, нито пък има шансове да гледа децата си след развода, който вече става правило, то защо му е на него да се жени изобщо? Ако въпросът е в секса, то защо да не практикува един, наистина, равнопоставен секс (защото хомосексуалистите съвсем не е задължително да са специализирани в мъжката или женска роли, а могат да изпълняват и двете), или пък, дори и да не е равнопоставен, и дори той да играе женската роля, то защо да не го командува (сексуално, а и иначе) някой от неговия пол, а? А същото важи и от гледна точка на жената, с тази разлика, че тя не е слабия пол, но също в редица случаи би дори предпочела да бъде командувана от индивид като нея, а не от коренно различен (който, според някои жени, го бива само ... да ти опикае дъската в тоалетната).
     Та такива ми ти работи с нетрадиционния, ала на път да стане такъв, секс. И като нищо ще стане след половин-един век, защото в този секс поне резултата, т.е. потомството, е съвсем отделен от удоволствието или чувствата, защото резултат няма! Чувства, обаче, има, и те са дори по-силни, защото няма друга скрита цел, няма грижи за потомство (освен ако не си осиновят някое дете), няма силни противоречия между партньорите. Изобщо, пълна хармония — само дето е срещу природата. Но каквато и да е тя, трябва да сме наясно, че се върви натам, и ще се върви, докато еманципацията крачи с ботуши-самоходки. Макар че, както казва народа ни, всяко зло можело да бъде и за добро, защото хомосекса засега е единствения действен начин за ограничаване на раждаемостта!
     Е, ако гледаме така на нещата, като на историческа необходимост, то тогава може и еманципацията да е положително явление, или по-точно: да е нито положително, нито отрицателно, а неизбежно явление. Тогава и раждаемостта ще се намали, и семейството ще се разпадне. Като това е съвсем реална заплаха след около един век, защото еманципацията засега е основно едно "натягане" от страна на жените, желание да докажат недоказуемото, но то може да стане и доказуемо, когато (и ако) се въведе като масова практика извън утробното раждане (и един домашен инкубатор струва, примерно, след навлизането му в масово производство, колкото една съдомиялна машина). Защото, виждате ли, жената не е равна на мъжа, не поради нещо друго, а поради биологичното ù предназначение на родилна кутийка — или, по-красиво казано: жената е пощенската кутия на мъжа към потомството — и ако тази нейна функция мине на заден план, както и става след критичната възраст, или преди началото на половия живот, тя няма никакви други ограничения, които да ù пречат да се изравни с мъжа по дадености! С други думи:
 

нищо не пречи на жената да е равна на мъжа, освен това, че тя е жена,


и ако не държи на второто, то няма пречки и за първото. Въпросът е в това, на какво държи жената? Ако тя държи на майчинство и семейство, то трябва да е против еманципацията, или поне против масовото схващане по въпроса в момента; но пък ако иска да прави кариера наравно с мъжа, то не са мъжете тези, които ще ù пречат — само дето няма да е вече жена, поне в класическия смисъл на думата.
     То, дето се вика, жената, в известен смисъл, е и по-подходяща от мъжа за кариера, защото, както показва последната дума, т.е. родството на професионалната и каменната кариери, тя се състои предимно в блъскане на другите с лакти, като камъни по нанадолнище, т.е. в ярко изразен антагонизъм към другите или в недоволство от тях — нещо противно на колективизма. Но мъжът, като правило, е "стадния" пол, той е този, който обича да се събира на групи — било то на мач, било на лов, или на война, или в клубове и кръчми, и прочее. Докато жената пък е тази, която основно мрази съперничките си! Е, нещата не винаги са толкова идеализирани (нито пък това е нещо лошо или хубаво — то е просто природна даденост), но такова опростяване е полезно за постигане на общия случай, който се свежда основно до това, че: мъжа прави злини от любов, а жената прави добрини от омраза!
     И в нашия случай тя би била идеалният кариерист. Може би твърде идеален за да бъде чак идеален, но все пак съвсем подходящ за производствената сфера. Докато мъжа би могъл да бъде и много добър домакин и баща, стига това да се налага, дори с предимството, че ако остане без работа все ще свърши нещо полезно в къщи — я ще налепи нови тапети в апартамента, я ще направи парник в градината (ако има такава), я ще учи сам децата си, я ще пазарува по-евтино от жена си, я нещо друго. Така че всичко зависи от целите и задачите. Ако някога семействата изчезнат като обществени единици, така както вече са изчезнали родовите общини, и ако всеки индивид (било то мъж или жена) може да си гледа полагаемото му се едно дете (защото е ясно, че някога това за едното дете на родител ще стане закон, за да се спре бума на популацията тръгнал основно от преди два века) в домашния инкубатор, то няма проблеми двата пола да бъдат равнопоставени в производствената, че и във всяка друга (щом няма семейства) дейност.
     Дори и днес съвсем малко законови усилия са необходими за установяване на оптимална равнопоставеност на мъжа и жената — указаното решение за разделянето на децата, въпросът с именуването им, с наследяването (при това разделение), и някои други по-дребни неща. Под именуване тук имаме предвид, че все още фамилията се определя от бащата, а има и бащино (второ) име. При това решението е изключително просто — след като разполагаме с три имена, то може второто да е майчино, а третото бащино, като това може да е фамилията на съответния родител, но може и съвсем свободно да се определя от този родител. Или пък, ако държим на това всеки родител непременно да си има някаква "собственост" — защото децата, поне докато са малки, се разглеждат тъкмо в този дух — то може всичките имена да се определят само от единия родител (а той, евентуално, като правило да образува второто име според другия родител), в зависимост от пола на детето, като той може да се определя и преди раждане (или "излюпване"), или дори да се поръчва при изкуствено оплождане. Въпросите не са сложни и могат бързо да се решат, и ако това още не е станало, то е защото, поне на Запад, хората още не гледат сериозно на еманципацията, понеже тя не е достатъчно последователна (както и може да се очаква, щом е женска измислица), и се надяват да запазят семействата (поне толкова дълго, колкото това е възможно). Освен това и мъжете още не са надигнали глас за истинска равнопоставеност, защото се надяват, че жените ще "порипат" малко, па ще се сетят, че е време да спрат, защото, все едно, няма да скочат по-високо от главите си. Това е причината за още неуредените въпроси, а не нежеланието на мъжете да дадат равни права на жените, защото те отдавна (поне от два-три века) са им дадени.
     Във всеки случай, проблемът е сложен и пълен със социални сътресения и съвета на автора е да не бързаме толкова много в това забързано време, а да се осланяме повече на изпитаните през вековете форми на патриархат и моногамен брак. Ако ще правим нещо ново, то поне да помислим преди това, а не постфактум.

     04.2002

     П.П. Може би е добре да добавим накрая, че нещата се развиха доста бързо и съгласно преброяването на населението от 2010 г. в България от всички родени деца малко повече от половината (55%) са такива, които по-рано се наричаха "незаконно родени", а сега се наричат "извънбрачни". Оказва се, че мъжете (защото, кой друг?) са се замислили и са започнали да прилагат най-простото решение, защото след като няма официален брак, то не може да има и развод и подялба на имуществото. Мъжете това, по липса на друга алтернатива, ги устройва, те живеят заедно с жената, плащат колкото могат, и не отричат бащинството си; нещо повече, в такъв случай и самите жени са по-търпеливи (може да се предполага), след като никой официално не ги привързва към някакъв си "мъжкар", т.е. те, де факто, са свободни. Децата това, положително, не би трябвало да ги устройва, но те нямат база за сравнение, и след като и другите деца са такива като тях (или пък родителите им вече са се разделили), то те и не възразяват особено. Жените просто търпят това, щом искат да имат деца, но, аз не знам, на мен ми се струва, че ако аз бях жена, на мен би ми било неудобно от това, бих се срамувал да живея така като животните, че освен това и да се връщам някъде 4-5 хиляди години назад в човешката история; аз бих се опитал да търся по-добро решение (подобно на предложения в други материали вариант на сключване на брак за определен срок, с предварително поделяне на децата и закрепване на всяко дете към единия от родителите, и с други детайли). Думата имат жените, тъй като те са тези, които бойкотират римското право.
 

КАКВО ИСКАМЕ ДА КАЖЕМ НА СВЕТА?

(За българските символи и българщината)

     Какво искаме да кажем ние със

     нашия герб?

     Защото лъвове по нашите земи от хиляди години, т.е. от преди създаването на България, няма, а в далечните геологични епохи може да е имало и динозаври, но това надали е съществено. Обикновено като държавен символ на Запад, че и на Изток, т.е. в Русията, е приет някакъв орел — с две глави, за по-интересно, или като двойно всевиждащ (или пък, както казват децата: да питаш, и да не ти кажа) — но това е не само силно (респ., жестоко) животно, а и птица, която лети нависоко, сиреч, стои над всичко останало. Е, лъва е силно животно, но той е ... ами, древен еврейски символ! А и сега в някои храмове на Баалбек могат да се намерят каменни фрески с изображения на лъвове, но те са от времето на ранното християнство и като така са пак наследени от еврейската религия. То, разбира се, в древността са се обожествявали какви ли не животни (китайския дракон, например, или арабския ибис, или бика, станал на златен телец, и други), а също и всевъзможни комбинации от части на хора и животни (шесторъките богове на будизма, гръцките кентаври, гръцко-арабските харпии /гарпии, и много други арабски, индиански, и прочее божества), така че защо да не си харесаме и един лъв /лев, който е гордо и силно животно, пред което просто си длъжен да се преклониш? Да де, но това, че лъва е символ на един дребен източен народец — еврейския — не ще да е случайно, защото той, т.е. лъва, е иначе кротък (ако е сит и не го дърпаш за опашката), и е от семейство котки, нали така? Едно такова мило лъвче-котенце може да бъде символ на слабия, ама на когото много му се иска да е силен — като лъв. А тъй като и ние сме дребен народец — около едно про миля от световното население — то и на нас ни се иска да си развяваме байрака (или да си размахваме опашката, когато ни ядоса някой по-силен), та дали не искаме тъкмо това да споделим със света?
     Защото то: гордо, гордо животно, ама: колко гордо? Да не би да е неразумно гордо, а? Тъй като тя, тази неразумна гордост, наречена от руснаците "гордыня", е и един от основните християнски грехове, който е много коварен грях (ако използуваме този вече остарял вариетет на грешката), тъкмо защото той (или тя, грешката, ако така пò Ви харесва) на пръв поглед (че и на втори) не е нещо явно антисоциално, като пожелаването на булката на ближния, примерно казано (което също може и да не е грях, а само удоволствие, ако и тя желае същото, че и мъжа ù, респективно любовника ù, в добавък също няма нищо против да си смените за малко сексуалните партньори, та поне на фона на разнообразието да си почине и той за известно време от нея). Във връзка с гордынята можем да цитираме и удачната руска поговорка: "Чем уже лоб, тем шире самомнение!" (т.е.: колкото на някой му е по-тясно челото, толкова му е по-широко мнението за себе си). И този психологичен феномен си има простото обяснение, че в своята дейност човек се нуждае преди всичко от мотивировка за действията си, а тя може да се осъществи основно по два начина: или чрез разумна оценка на ситуацията, или чрез ... подценяване на всички и всичко останало. С други думи: или чрез осъзнаване на своето незначително положение в кръговрата на нещата в природата (което дава сили, не защото е незначително, а защото познанието и реалната оценка носят, сами по себе си, задоволство и убеденост), или чрез отричане на правото на живот на другите, както и отричане на всякакви други разумни доводи освен личното (и неразумно) желание.
     Накратко: колкото е по-дребен един народ, толкова и по-горд той се чувствува, с което, по силата на казаното по-горе, той и подчертава своята незначителност! А ние я подчертахме, дето се вика, с две черти, защото не ни стигна едно лъвче (което е стигало на Левски и Ботев на времето, но не и на днешните ни управници), ами си тропосахме цели три лъва на знамето — нещо като християнската света троица: лъв-отец (отляво, навярно), лъв-син (отдясно), и лъв-дух (в средата), заграден в нещо като щит, но това е по-скоро някакво мехурче или делва, понеже не може един дух да стои свободно, тъй като ще се разпълзи и разтвори във всичко, и като така няма да се вижда на герба. Е, и отгоре, разбира се, има корона, не непременно царска, защото тогава царя ни беше още в Мадрид, но все пак някаква тежка държавна корона. Така де, ясно беше, че (защото сме малка страна, и прочее) трябва да сме много горди и да си сложим лъв на герба, ясно беше, че един лъв вече не ни стига, но пък две неща (цветя, примерно) се слагат само на умрели, значи стигаме до цифрата три, а четири и повече вече щяха да предизвикат международен прецедент, и като така това би било неудачно. Та, ето как се раждат великите български (чети и балкански) решения.

     A propos, за българите,

където името, очевидно, се разлага на бълг- /bulg- + -ари, само че -ар била популярна наставка за образуване на мн. число във ... татарския език (примерно: ага — агалар). Но следи от това -ар има и в други езици, като немския, например, където -er често се използува тъкмо за мн. число (Kind — Kinder, Wort — Wörter, и пр.), и в холандския, където специално думата хълм била точно същата — holm — и множественото ù число било тъкмо holmar (а за хълма няма смисъл да се съмнявате и да търсите по речниците, защото те, хората, си имат един много централен хълм, който е станал и на град — Стокхолм). А намесата на татарския език хич не е случайна, защото тезата за татарския ни произход все повече си пробива път в научните среди. Е, не е речено, че ние сме наследници на (предшествениците на) Чингиз хан, но сме тръгнали (т.е. старите българи) някъде от района на Памир и Алтай, около Хималаите и Хиндукуш, подкачили сме нещо и от киргизи, болхари, татари, монголци, авганци, и прочее, че и даже — направо да не повярва човек — фразата "обичам те" на монголски звучала като "бич-хам-те"!
     А сега да си дойдем на "булг"-а, защото "ъ"-то е хубав звук за нас и за Изтока, но на Запад той става на латинско "u", ама то пък е дошло от гръцкото ипсилон (υ), което е много завъртян звук и най-често служи за модификация на предишната буква, като те дори нямат нашето "у" и го пишат чрез омикрон + ипсилон (ου), наричайки ни днес "вулгарос" (а преди "булгарос", ама ако ни е имало тогава). Този ер-голям-ипсилон е налице и в руския при тяхното еры ("ы"), което е нещо между "ъ" и "и", но пък в турския "ъ"-то се пише на латиница като "i", така че по-добре е да се придържаме към близкото кирилско "ъ" /латинско "u". Та тогава: какво ще рече това бълг- /bulg-?
     Е, изглежда че и етимолозите не са съвсем наясно по въпроса, но подражателно погледнато това е някакво думкане, бумкане или надуване, като можем да приведем сродно звучащите думи: булгур, буламач, които са турцизми, руското балагур (смешник, веселяк, панаирджия), още балаган (панаир, т.е. шумна врява, бърборене), немския der Balg (мехур, тулум, или дете-кресльо), der или die Buhle (което сега се дава като любим /-а, но в миналото е било нещо като нашия, с извинение, "чукач", т.е. човека дето "бъхти"), и други. Но тук е и топката-bol, което е световен корен, защото и руснаците казват большой (голям), и турците bol (много), и немците der Ball (топка), ала това е и бала (като място за въртене на двойките като топки), че и ... балкана (като нещо щръкнало или надуто, или поне твърдо и право като балка, или палка според руснаците), още френския balcone, или пък немската die Burg (крепост), понеже, поне за Запада, r-l често мутират едно в друго. От друга страна, торбата или надутия мехур не изчезва, защото от там пък е волвата или вулвата, която е дала и вулгарното или просто наплодено нещо, което е точно гръцкото звучене на българите. Така че, харесва ли ни или не, но ние сме или някакво бързо плодящо се и вулгарно племе, или балканджии, или ... ха, ха, празни мехури или гола вода (aqua nuda по латински, by the way)! То не че ние не се знаем що за стока сме, но думата ни беше за това какво казваме на света, нали? Е, нищо хубаво не му казваме, за съжаление.
     Или пък да вземем

     националното ни знаме.

     Това, че е трикольор е ясно, но какво значат тези цветове, защото ние, нали, обичаме всичко наше да има, и то дълбок, смисъл. Ами, бялото е хубав и чист цвят, зеленото е росна млада тревица (или че сме едни ... "ливади", а?), а пък червеното — е, там е работата, че то още трябва да е пролятата кръв в различните ни битки за свободата на България, но в никакъв случай не трябва да има нещо общо с комунизма и борбата против фашизма, защото комунизма вече го отрекохме, направо го задраскахме от нашата история и откъснахме тази позорна страница от нея. Да де, но тук, според автора, не бяхме достатъчно последователни в тоталното отричане, не постъпихме съвсем по СДС-арски. Трябваше изобщо да махнем този червен "баш" от знамето ни и basta! Само че, виждате ли, не го направихме, защото, освен че тогава щяхме да имаме двукольор, което е опростяване на символите и един вид декаденство, но и като махнем бялото, което само по себе си има друг смисъл, остава само цвета на ливадата; или пък, ако махнем "ливадата" остава само белия цвят на предаването, което, не че не е вярно — то целия ни народ вече го разбра — но не е "гот" така да го афишираме. А според автора, трябваше първо да махнем и зеления цвят и тогава, като се изправим пред едно бяло знаме, да се усетим, че трябва да му сложим и други цветове.
     А какви цветове, ли? Ами задължително поне една синя ивица, защото тя е цвета на небето, на морето, на синята кръв (е, няма да правим разлика между синьо и сиво, защото те от естетична, а и политическа, гледна точка не си хармонират добре), още на свободата, демокрацията, Обединената Европа, и прочее, или, както се пееше едно време в една песничка: всичко хубаво на този цвят е синьо, че даже и твоите очи. И сега, като тръгнем от синия цвят, е още по-ясно, че червения вече не може да присъствува в знамето ни, защото пак ще вземем да се доближим до руснаците, а пък то, сакън, не бива! Е, и кои цветове остават тогава? Ами, зеленото и жълтото, други няма. И то светло жълто, едно такова, малко патешко, ама да не вземем да го избием на към тоалетния цвят хаки /каки, защото тогава света ще си помисли, че сме се "накъкали", пак с извинение. Освен това жълтото и зеленото са цветове-братя, те и фонетично са такива, защото ние казваме жълт, но златен (а не "жлатен"), а така е и в полския, и в други славянски езици. Та, едно добро предложение за национален трикольор е: синьо, зелено, жълто.
     Но може да подходим и по друг начин, като хем акцентираме на демократично-аристократичния цвят, хем надхвърлим ограниченията на трикольора. Идеята е проста (както всичко гениално) и тя е: една синя ивица отгоре (символизираща небето), втора синя ивица отдолу (този път това е морето), а по средата, със същата ширина, но вече във вертикална посока да поставим един трикольор в жълтеникавата гама, като почнем от ляво на дясно със светло жълто (до пръчката на знамето), после оранжево, и накрая ярко червено, което вече ще символизира не пролятата кръв, а изгряващото (демократично) слънце, което постепенно ще ни огрее всички. Това ще бъде хем трикольор, хем тетракольор, хем пентакольор, хем никой няма да има такова знаме, докато трикольора ни е масово използуван по света, с известни пермутации в ивиците. А небето-море внася и друг, по-дълбок, нюанс, понеже ... ами, понеже света е морето, т.е. света е зад моретата, което е не само географски вярно (2/3 от земната повърхност са морета), и не само етимологично вярно (на руски мир значи и свят и мир, и свързващата идея на двете понятия се крие в морето или мърморещото латинско mare, тъй като ... е, причината е в името Владимир, защото то на руски значи "владыка мира", но на полски е Waldemar, където морето е очевидно), но освен това предложението е и съвсем в духа на ... ех, на НАТО (което пък е абревиатура от North Atlantic Treaty Organisation, но nato като глагол в латинския значи плувам, преплувам, и идеята е пределно ясна)!
     Прочее, щом вече взехме да

     правим предложения,

то нека се върнем на герба ни, защото лъвовете, както вече дискутирахме, не са наш национален елемент, и да се опитаме да намерим нещо уникално (хем "уни", хем за нас и "кално", а?), и подходящо за една, както много ни се иска, "балканска Швейцария", т.е. мирна балканска страна с хубава природа. Ако трябва да е някакъв "звяр", то защо непременно да е хищник, а не нещо кротко и мирно. Първо предложение: ... гергьовско агне, което ще е бяло, на зелен фон (за да ни напомня, че е ранна пролет или Гергьовден), и с червени ботушчета и рогца — хем блее тихичко, хем може и да боцка като порасне, пък е и вкусна "ранùца", тъй като агнето сигурно е свързано със ... хм, ами с огъня! Но пък огъня е още от санскрита, където Agni (=Wahni) бил бога на огъня, така че сега вече и огъня влезе в символиката ни, и тогава червения цвят ще е този на огъня, а че този цвят е хубав (въпреки мнението на СДС-арите) няма смисъл да се убеждаваме, защото ние още казваме красив (освен типично българското хубав, което може и да не е точно татарско, но го има и при немците — hübsch) и което, очевидно, идва от красный или червен по руски; пък и има ли някоя жена, която да не иска да си начерви устните, за да стане "красная красавица"? И връзката на огъня с агнето е доста богата на идеи, понеже този санскритски корен го има, все пак, и на Запад, тъй като ignition ("игнишън") на английски значи запалване, пламване, което идва пряко от латинското ignis (огън) или igneus (пламенен); а агнето на руски е ягнëнок (ягньонок), но и на латински точно agnus е агне, и тук става дума за самия процес на обагване или пораждане на нещо ново, т.е. това е идеята на ... птицата феникс, която се поражда от огъня! С други думи, това е вечното обновяване, чрез изгаряне на старото. Добра идея и подходяща също и за известната "анти"-политическа сила (т.е. тази дето издаваше в-к "Анти").
     Друго предложение: хубава трудолюбива ... мравчица, изправила предните си крака като един същи кентавър! Или, за любителите на многото еднакви образи — три мравки преплели предните си крачета и разположени по емблемата на Мерцедес; или (за комунистите-социалисти): пет мравки по същия начин, формиращи само лъчите на петолъчката; или пък (нова фигура): шест мравки, разположени по дължината по стените на правилен шестоъгълник, с още една по-едра мравка в центъра, изправена "кентавъровидно" и гледаща на дясно (в никакъв случай на ляво!), с крила и корона (щом това се налага).
     Но кой е казал, че по гербовете трябва да има само животни? Някои страни си рисуват дървета, други листа от тях, трети цветя, и прочее, че може и само един кръг в средата — важното е да е нещо уникално, нали? Е, то червената ни розичка е един много хубав и уникален (който в случая, според автора, дори и не изглежда "кален") за нас символ, и цветово тя добре се връзва със сегашния ни трикольор, но по известни политически съображения и тя и социализма, че и Българията, вече станаха causa perduta. Така че да измислим нещо друго, и ето Ви проект за един уникален герб: два кръстосани на буквата "Х" ... шиша, с нанизани мръвки по тях, измесени с парченца чушки и лук — всичко може да е в един цвят, или пък: месото да е червено (желателно и телешко, защото "крави" на санскрит значи месо), лука да е бял, а чушките (сигурно люти, макар че това не може да се види) да са зелени. Но може и нещо по-просто — една вилица с набучено кебапче (респ., наденица), леко закривено надолу в двата края! Може да се добавят и капки мазнина, а може да се комбинират шишовете и вилицата с кебапчето по средата. Тогава нашето послание към света ще е съвсем ясно — елате да си хапнете (като си оставите "мъните" при нас, защото много ни трябват).
     Обаче ние имаме, поне имаХме, и други символи. Става дума за

     петолъчката.

     Ей Богу, не е ясно какво ни накара да я свалим от бившия Партиен Дом, който спокойно можеше да е пак център на всички партии (или поне на представените в Парламента), и който сега е част от Народното Събрание (поне като собственост). Е, самата сграда е част от комплекса в центъра на София и никой не е мислел да я събаря (като Мавзолея, да речем, но пък да я поподпалим не се отказахме — сигурно с идеята за Райхстага, идваща, между другото, поне от Древна Гърция, защото: как най-добре да се "прослави" някой, освен ако не подпали някой храм или символ, или не го оскверни по друг начин — примерно с боя или неприлични надписи?), но петолъчката просто я откачихме и вдигнахме с въртолет. Да, ама òти? Ако ни пречеше червения цвят, то най-простото нещо беше да я пребоядисаме на синя. Или на жълта, защото това, обикновено, е цвета на звездите, или пък неоново-блестяща, примерно. Можеше да е и с различни цветове на лъчите — например, от ляво долу и по часовниковата стрелка да се редуват: червено, жълто, зелено (най-отгоре), синьо, виолетово; това хем щеше да е аналог на дъгата, хем червеникавите цветове щяха да са отдолу, хем щеше да е и по-шарено. Ако ни пречеше, че това бил символ на друга държава, то такава държава тогава вече нямаше, защото руснаците махнаха петолъчката още по-рано, а и на тяхното знаме беше сърпа и чука, не петолъчката.
     Е, май че ни пречеха петте лъча, ама що поне не се бяхме първо огледали по света, та да видим какви са там звездите. Американците си имат, не една, а петдесет звезди на знамето и не само, че "не им пука" от това, ами и се гордеят с този факт. Доста звезди има и на знамето на Обединена Европа, а и все повече ще стават. А който не вярва, че те са петолъчни, да пита в Американското посолство, или да вземе една десетачка "лъвове" и да ходи да си ги смени за пет евро, па да си ги разгледа после на спокойствие с лупа. То и Пентагона е по същество петолъчка с отрязани лъчи, т.е. петоъгълник или пентаграм и този символ, служещ за предпазване от злите сили, идва от много дълбока древност, минава през Гърция и Древен Рим, и е известен по целия Запад. Ако случайно не сте наясно защо това е така, то да Ви напомним колко пръста имат хората на крайниците си, което важи и за сумата животни (ако някои пръсти не са рудиментирали), че и за цветните листчета на повечето цветя. То и бройната ни система би била петична (а не десетична), ако това не увеличаваше доста цифрите, и ако хората нямаха по две ръце-звезди. И това е символ на силата, понеже човешката ръка (евентуално юмрук, а?) е символ за силата и могъществото на човека, но това са азбучни истини. А и колко лъча е мислимо да има една звезда? Един, два, или три е невъзможно, четири (квадрат или ромб) е много грубо и това има друго смислово напълнение, после идва пет, шестицата е еврейско число, и стигаме до седем, което е по-сложно за рисуване от петолъчка, а за повече да не говорим, защото това могат да бъдат само детински драсканици. Така че петолъчката е толкова хубав символ, че просто няма накъде повече! А-а, ако не ни харесваше това, че беше само една петолъчка, то можехме да наслагаме по прословутия Дом още сумата петолъчки по бордюра на сградата, или поне още две по-малки отстрани, но само не и да я махаме. Е, те тъкмо затова ние я махнахме — защото беше глупаво да го сторим!?
     Ама барем, като я махнахме, да бяхме помислили как да завършим кулата на зданието — я с някоя конска опашка от Аспарухово време, я с някой ветропоказател (защото ние това и правим, нали, въртим се според това откъде и накъде духа вятъра), я с някаква спирала или друга композиция, символизираща демокрацията — два V-образно разтворени пръста, примерно, щяха добре да пасват на ъгловото положение на сградата (че и два, хъм, свити пръста, с още един между тях, също щяха добре да пасват — този път на нашия трънлив път към благоденствието, но баш "у пъпа" на София такъв знак, все пак, според автора, не би бил удачен). Но дори и дузина години след еуфористичното опиянение от свободата (на ... порнографията, престъпността, корупцията, възможността да си спреш парното през зимата, или дори да си купиш хляб и сирене, или пък да не си купиш, защото нямаш с какво, или да си платиш или не зъбо- и прочее лечението, или образованието за децата, и прочее), та дори и след идването на удачно наречената от народа ни слободия, или на АНТИнародната демокрация (защото, ако тя не е съществувала по-рано, и не съществува и сега, то комунистите нямаше да измислят епитета "народна", което не е руска измишльотина, защото на английски се пише Peoples Republic, и Китай, примерно, не се кланя нито на руснаци, нито на американци), та, дори и днес на върха на тази кула се вее само едно знаме и ясно личи, че нещо липсва в архитектурната композиция. Ами, сигурно това и искаме да кажем на света — че и на нас нещо ни липсва и просто ни харесват осакатените работи?
     Или пък

     Мавзолея.

     Хубаво, махнахме "мумията" — то и днес още оскверняването на починалите по всякакъв възможен начин е любимо народно "развлечение", особено в Близкия Изток, та с какво ние сме по-добри като народ от хората там? — но повече от пет години Мавзолея стоя изподраскан, без да се използува за нищо. А можеше да се направи там една дискотека, да речем ("При бай Гошо", примерно), или пък една хубава (и скъпа) ... тоалетна, която добре щеше да се окупи, и всеки СДС-арин щеше да "ýмре" от кеф да си го извади долу и да си го размаха; че и СДС-арките с кеф щяха да си свалят там слиповете, нали? Изобщо, щом най-добрия начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш (поради което и медиите бълват сумата, очевидно неприлични, но приходоносни неща) то това би било добро решение, поне от естетична гледна точка (а пък това, че на не малко хора гаврата с падналия им доставя удоволствие — е, това си е техен проблем, ако го осъзнават, разбира се). Но нищо не се направи, и чак като се зададе царя, то чак тогава му разчистиха гледката пред прозореца (макар че той, човека, не спи там, защото ... ами, паркета му скърцал много и по този начин го отвличал от мисли за народното благоденствие).
     Аналогични са нещата и със

     комунистите и техните обръщения,

защото е вярно, че комунистите ни омръзнаха, преди всичко, с техните крайности по редица въпроси, но е вярно също така, че ние направихме всичко друго, само не и отричане от крайностите като такива! Ние, дето се вика, щяхме и движението по улиците да сменим на ляво ориентирано, ако почти по целия свят не беше масово прието това, което беше и при социализма, наречен комунизъм. Ние и смъртното наказание отрекохме, и данъците върху цигарите, алкохола и другите акцизни стоки, и безплатното (в момента на нужда) медицинско обслужване, и какво ли още не, а сега, малко по малко, се връщаме към доброто старо и изпитано (àко и да е било комунистическо) виждане по редица въпроси. Но какво да се прави, народа винаги е залитал (а и ще залита) от едната крайност на другата, защото тя тази "златна" среда е много трудно достижимо понятие, пък и как да търси човек средата, когато единствения начин да направи кариера, или просто да изпъкне и се отличи с нещо, е да намери някаква (по възможност нова, или поне добре забравена стара) крайност?
     Тъй де, ама, ще рече някой, къде бяха нашите политически и прочее лидери, та не ни казаха къде е средата, а ни оставиха да се лутаме като слепци и да чукаме с бастуна, докато не чукнем някоя стена, бордюр или дърво (или не си чукнем яко "кратуните")? Е, вярно, и политиците залитаха, ама не е като да нямахме разни леви фракции (тръгвайки с АСО-то), или социалдемократи, ама в условията на демокрацията, т.е. когато основно народа трябва да си избира пастирите, ние просто не избирахме никои от умерените в Парламента (или "Говорилнята", ако преведем тази италианска дума на татарски, ах, пардон, на български). Тъй че: не че политиците ни са стока, но — каквото повикало, такова се и обадило, или още: какъвто демоса — такава и -крацията!
     Комунистите определено залитаха към крайности, и затова хората на Запад не ги обичаха, но ... ами, a la guerre, comme a la guerre, а те дойдоха тъкмо в обстановка на война, така че грубостта, най-меко казано, е била един вид необходимост. Докато демокрацията ни дойде в съвсем мирна и тиха обстановка и ние, слава Богу, нямахме граждански размирици, каквито имаше в "Сърбославия", Русия, а и другаде. Е, много етнически турци първо забегнаха в Турция, а после се "повърнаха" у нас, но то беше най-вече, защото те (също както и ние) си познават техните хора и знаят как в Турция се процедира с разни малцинства, включая българи, гърци, арменци, и прочее християни, и решиха, че и ние ще направим като тях (още повече на фона на петте века османско робство). Е, ама ние не направихме така и тогава те се върнаха, в основни линии, у нас (за сметка на което пък настъпи селективна емиграция на интелектуален или елитарен принцип, но това е, както се казва, "от друга опера").
     Както и да е, авторът не пее дитирамби на комунистите, но при тях поне беше налице смекчаващата вината идея за социална справедливост, която сега у нас я няма (ама по света, да речем: в Германия, Австрия, или Франция, или Англия, че и в богатите Щати, я има, àко и да не я наричат социализъм). Докато при нашата демокрация, хъм, ами че тя е реалност още от 1991 година (е, трябваше ни известно време да се отучим да ... избождаме очите на кандидатите по плакатите, или да им дорисуваме някои нещица в устата — sorry, значи — но това бързо ни омръзна и се отучихме), и като така при нея не може да става дума за идеи /идеали, защото в капитализма (или постиндустриалното общество, ако така повече Ви харесва) няма никаква идея за справедливост, той е груб и жесток като ... ами, като живота!
     Нашата демокрация боксува НЕ защото тя е лоша демокрация — то, разбира се, че винаги можем да желаем нещо повече от съществуващото и щом то не е на лице да казваме, че това не е демокрация, но истината е, че това Е демокрация (-та), и ако тя не ни харесва то постъпваме така наивно, както едно дете, когато майка му го натупа по ... (е, знаете къде), и то ревне: "А-а, ти не си ми майка-а!", ама тя си му е майка, и въпреки това е лоша, в случая. Та, нашата демокрация е лоша не защото не е такава, а тъкмо защото е такава, както и по редица, предимно икономически, причини, но тук пак минахме към друга опера. Горчивата истина е, че колкото и да бяха лоши комунистите (т.е. свикнали само да размахват "камшика"), то, все пак, ако ги бяхме оставили те да дърпат колата (е, след като в 1991-2 година ги свалихме от върха, защото, ако наистина обичаш и милееш за някого — футболен тим, партия, или пък "мацка" — то трябва да го оставиш за известно време в немилост и ако той /тя /то е положително явление, то това ще му е само от полза, а ако не е — е, то тогава така му се и пада), та ако ги бяхме оставили те да се дореформират вътрешно и пак да поемат юздите на управлението, сигурно нямаше да сложат "каруцата пред коня" (както направи СДС-то, че трябваше после да се молим и на царя, дето и не е баш цар, да ни извади от калта, ама и той се озорва много, както виждате).
     Ала комунизма не беше изолирано явление само за нас, той засягаше (а и още засяга) сумата страни, и някои от тях се справиха лесно (т.е. не по-трудно отколкото с поредната икономическа криза на поредния етап в развитието на всяка капиталистическа страна), докато ние още не можем да се оправим, и ще се оправим чак (е, не чак когато, дето казва народа, ни "цъфнат налъмите", но чак) след едно-две поколения (от по 25 години горе-долу) от смяната на "бай Тошо". Това е така, защото едно поколение — то вече се вижда — ни трябва за да стигнем средното жизнено равнище от 1988 година (за да сме сигурни, че тази година не е била повлияна от хаоса на промяната, а само от кризата на социализма — защото и той доказа, че може да има кризи), а още едно ще ни трябва за да стигнем нивото, до което бихме били след 2 поколения, ако продължавахме да вървим по пътя на социал-комунизма (или комунал-социализма — кой знае кое е по-правилно?), но това нямаше да е същия социализъм /комунизъм, който беше в 90-те години, така както тогава той не беше същия, както в 70-те, или 50-те години, да речем, защото колкото и да беше централизирано тромав, той, все пак, се развиваше (и то към по-доброто).
     Само че куриозното в случая е, че от всички бивши социалистически страни ние "кярехме" най-много от комунизма, и от Социалистическия Лагер (хубава дума "лагер", а?), защото ... ами, просто защото бяхме (а и още сме, и кой знае кога няма да сме) бедна и изостанала балканска (е, не чак азиатска, като Русията) страна, и, както от всички кончета в един впряг най-много печели най-слабото конче (понеже колата я теглят силните коне), така и ние си бяхме най-добре! Е, имаше и други бедни страни, но те не бяха славяни — Румъния, например, които са ромАнци или римляни, макар че това е същото и като роми /ромале, сиреч цигани, но след като ние пък сме татари (а tatari на румънски значи ... ха, ха, значи псувам, т.е. държа се като татарин, и подобен е смисъла и на руския араП, или ерепениться — противя се, опъвам се, но сигурно като арабин), то и няма смисъл да се обиждаме на национални теми. Имаше и други славяни (Чехия, Полша), но те пък не бяха така слаби като нас (защото не са на Балканите). Така че ние печелехме най-много от "лагера" и от "братята" и тъкмо затова бяхме първите, които "върло" се отрекоха от комунизма. Да ни пита човек защо, трудно можем да му отговорим мотивирано.
     А има и още нещо, чисто терминологично или етимологично — стандартното комунистическо обръщение. Ако не сте мислили по този въпрос, то е интересно да направим един световен паралел. Руският товарищ (четено "таваричш") значи, всъщност ... ха сега де, ами, значи хамалин! Защото руската дума "товар" значи тежест, стока, или товар за нас. И сигурно да кажеш на някого: "О, здрасти бе хамалине, какво правиш? Как е хамалката? А малките хамалчета? Хамалуват ли, а? Да хамалуват, това да се чува!" — е, това е не само смешно, а и малко, хм, перверзничко, не намирате ли? Но не си мислете, че руснаците са неповторимо перверзни, защото (да напомним) комунизма не е тръгнал от Русия, а от "пъпа" на Европа, и буквалния превод на западното camerad (на испански, респ. camerade на френски, и Kamerad на немски) значи затворник (каторжник по руски), или човек с когото сме заедно, но не в стая, а в някаква малка камера, т.е. това са все "робите на труда".
     Докато ... ами там е работата, я, че нашия "другар", или сръбското "друже", са просто синоними на приятел — това е немския ander (друг), което е и гръцкия "антропос" (онова животно гдето "тропа" по "дромоса", а?), и да имаш приятели на този свят е най-доброто нещо (стига те да са ти истински приятели). Коренът на другаря идва от доста отдавна, тъй като в санскрита, според будистката митология, имало една Дурга, която била съпругата на бог Шива (която била известна с това, че имала много лица, които сменяла алтернативно), и ако една съпруга не е (т.е. би трябвало да е) най-добрия приятел на един, било то мъж, било то бог, то кой друг ще е? Това е и идеята, която стои зад руския "дорогой", или английския dear, значещи все: мил, скъп, любим. Нещо подобно на тази връзка на нашето комунистическо обръщение с нещо мило и скъпо намираме още само при немците, където наред със "съкамерника" битува и тяхното der Genosse със същото значение, където корена на последната дума е в ... гена, т.е. това е човек с добри гени (dieser Genosse — той добри гени носи!), човек с когото можеш само да се наслаждаваш (geniessen, genoss, genossen), да беседваш и прочее (където идеята е като тази на латинската casta — добър дар от боговете, защото cast и на английски е разпределение на ролите в дадена пиеса). Тъй че пак излиза, че ние се оказахме най-, sorry значи, ама най-тъпичките!
     И тъй нататък, като можем да продължим и с анализ на нашите неуспехи на демократичното поприще (при което много яко се постарахме да компрометираме тази държавна форма на управление, която по идея, а и психологично погледнато, е добре издържана и работи в сумата страни, само не и у нас), но тук думата ни беше за това, какво искаме ние да внушим на света. Ами, сигурно, известния и през тоталитарно време лаф: "тъпичко, но родно"! Да можеш така добре да опорочиш хубави идеи, да можеш така да оплетеш конците, че и Господ, дето се вика, да не може да ти помогне, да можеш да се хванеш на толкова плитки уловки (че, примерно, като дойде демокрацията и ще заживеем като в Америка, ама в Америка стандарта е висок не заради демокрацията, а въпреки нея, понеже САЩ е била и робовладелческа страна, и то поне векове след като по света това е било отречено; е, сега ние, наистина, сме като в Америката, ама като в тази от преди век, или поне половин, и то в Чикаго, да речем), и прочее — е, за това, наистина, се изискват големи усилия (макар и не в нужната посока).
     Дали за това е виновна татарската ни жилка, или това е общ балкански синдром, няма да прецизираме тук, но фактите са налице и света вече ни познава. Дето има една християнска поговорка: когато "дядо Господ" искал да накаже някого, той първо му вземал акъла — та така и сега при нас. Е, вярно, че тя тази "чавка", дето ни "изпи акъля", имаше явно синьо оперение, но пък що ù се дадохме, а не ù рекохме: "Къш, бре, пущина!", пак си остава отворен въпрос. Изобщо, ние сме един много хубав народ, само дето някой трябва да ни пуска на малки порции в цивилизования свят, да се огледаме там, па като видим "къде зимуват раците", т.е. каква е официалната пропаганда на властимащите, както и какво мисли народа, и тогава лесно ще се оправим; ама като си седим у нас, колкото и специалисти да идват от Запада да ни оправят, нещата все няма да вървят както трябва, защото ние сме ... ами, като сярната киселина: можеш да я разредиш, но като капваш по малко от киселината във водата, а не обратното! И явно, че младите натам са се ориентирали, и си се "разреждат" със Запада колкото си искат. Е, хайде, нейсе, поне подобряваме западняците със свеж генетичен материал (защото то, ако не беше така, никой и нямаше да ни "бръсне" там), така че пак ще дадем някакъв принос в световната цивилизация (и популация).

     Написа Христо Мирски в лето (и посред лето) 2003-то от Христа.
 

В БЪЛГАРИЯ ВСИЧКО Е СПОКОЙНО


     1. Значи, аз цяла дузина години мълчах, мълчах, па взех че отново се обаждам, така че е редно първо да обясня защо толкова време не писах публицистика. Е, причините са няколко, но те са свързани. От една страна на границата на века, грубо казано, или с идването на власт на царската партия,
 

нещата почнаха по малко да се стабилизират


и у нас взе да става така, както е и на Запад, с тази разлика, разбира се, че все по-ясно се вижда, че ние сме ужасяващо бедни. А защо почнаха, а? Ами, защото първо бяхме стигнали вече дъното, така че нямаше накъде повече да потъваме, което стана с идването на Валутния Борд, който и ни фиксира към дъното, но и защото най-после се отказахме от двуполюсния модел, при който едните винаги плюят другите, и обратното, като и едните, и другите са колкото прави, толкова и криви — зависи от времето и гледната точка. Но това е практически ясно, и по-интересния въпрос е: защо баш царя започна да ни оправя?
     Не че той не искаше, но неговата партия беше просто сбиротак от всички по-умерени десни (защото неумерените си отидоха, а и се появи един "хайдук Сидер", който обра десните ... лумпени, разбира се, или най-вече младоците, както на времето е имало "Хитлер-югенд"), т.е. от конюнктурни политици, които нямаше къде другаде да отидат и десетина година си кротуваха. Но той не беше стръвно нито ляв, нито десен (е, повече десен, очевидно, защото е силен, цар, все пак, макар и некоронован). А и идваше от Запада, а там хората отдавна не обичат екстремистите в политиката, пък и годините му не бяха такива, че да прави разни ексцеси, което беше ясно на народа, макар че ние наивно си мислехме, че той го прави защото е цар. Е, ама той, човека, дойде да си вземе имотите, както съвсем ясно се видя, и взе "да си развява байрака" както си иска, щом има болшинство от местата в Парламента, а е и роден като цар, че и на години, и скоро народа започна да не го тачи особено. А и партията му беше сформирана на юруш, за два месеца, че и името не успяха да си оправят хората, ами така и си остана като "Втора Симеоновска" Платформа, т.е. с работно название, единственото движение тогава, на което не стигаха три думи (а и сега, защото "Герб" е една дума).
     Това, което искам да кажа, е че човека, а и всичките му хора, не се е старал особено, те просто искаха да "намажат" от властта, без някакви особени идеи, ама ето, че той даде тласъка на оправянето, най-вече с умереността си. Така или иначе, получи се, че тези които много искаха да ни оправят, и десни и леви, само забатачваха положението, колкото повече искаха, а тези, които много не "напиняха", взеха че ни тласнаха в правилната посока, нали така? Това си е чист парадокс (макар че често се случва и другаде), но ние, като страна на парадоксите, само така можем, а? Тоест "номера" тук е, че не политиката може да ни оправи, а, както съм изтъквал и на други места (без да претендирам, че с това "откривам Америка"), икономиката, обикновената рутинна, а често и егоистична, работа. Хубаво е това да се разбира, защото тази партия, ако се беше сформирала като партия с някаква платформа и име — примерно "Партия Западен Модел", или "Сдружение за Нормален Капитализъм", или, ако щете, "Партия на Умерените Действия" —, можеше да продължи да съществува (имам пред вид и да има влияние, защото с под 5 процента гласове, това просто не се брои).
     От друга страна аз престанах да пиша защото не виждах особен смисъл, след като вече (към края на века, след 10-тина години бурни промени)
 

не останаха неманипулирани вестници,


или наистина свободна преса, а само няколко спонсорирани от крупни бизнес групировки (не се интересувам точно от какви, но това е очевидно, защото всички други, включително и партийните вестници, "Дума" и "Демокрация", престанаха да съществуват — ама на Запад всяка партия си има свой вестник, нали?). Е, то се манипулират хора, които ... могат да бъдат манипулирани (защото мен, примерно, никой не ме манипулира, понеже не може), т.е. хората получиха това, което искаха, както е и на Запад — нали тъкмо за това говорим, че и у нас става както и на Запад —, така че групировките са си по своему прави. След като хората искат някой да ги залъгва с нещо (което казано на латински звучи като: Mundus vult decipi, т.е. "Светът иска да бъде лъган"), то винаги се намира такъв, примерно: рекламите, политиците, PR-овците или "връзките с масите", лекарите, учителите, и т.н., които манипулират по някакъв начин съответните хора. Е да, ама аз не съм от тези дето лъжат или манипулират, така че се отказах да се намесвам.
     Обаче като мина една декада се оказа, че Интернета дава някаква възможност да се казват някои неща на хората, ако не точно на български, то на други езици (а аз владея няколко), така че реших и да се обаждам "чат-пат", защото друга работа си нямам, т.е. аз никаква работа си нямам (понеже много съм учил, да Ви кажа).
     Та у нас всичко е спокойно, в общи линии, няма промени в генералната политическа линия — на минаване към все по-твърд или десен капитализъм, и то дори от тъй наречените леви партии (защото, примерно, плоския данък си е едно възможно най-дясно икономическо решение, по-дясно от това няма накъде, никой не би приел от бедните да се взема повече като данъци, отколкото от богатите, ама той беше негласно приет от левите и чак към 2010 те се обадиха, ама не толкова защото той не им харесва, а защото искаха да намерят някой кусур на "Дуче Бойко"). А и в икономиката няма особена промяна, силните западни икономики продължават да ни мачкат, и продължаваме да не се съюзяваме с по-слаби икономически държави (понеже вече и не можем, след като сме в Европейския Съюз). А че в морала, искам да кажа в отсъствието му, също няма никаква промяна, е повече от очевидно, а и не се предвижда такава (защото, примерно, няма интересен филмов сериал, или въобще гледано предаване по медиите, където да не се псува, да няма секс, или да не се разглеждат някои хомосексуалисти, като че ли нормални хора в това отношение вече и не останаха, или да не съществува насилие — да Ви припомня за всеки случай, че по времето на Оскар Уайлд израза to make love или "правя любов" е означавал просто проявявам интерес към лице от другия пол, приказвам със, "свалям", а пък за "псувня" или грубиянство се е считало да кажеш ... "По дяволите", понеже така не уважаваш името Господне). Та, искам да кажа, че "нормализацията" ни съвсем не е действително нормална, но терминологично, а и аз считам така, едно общоприето или средно положение се приема за норма, àко това и да не е хубаво (примерно, нормално е да има корупция, нормално е да има войни, и прочее).

     2. Така, до тук добре, остава сега да си изясним кои политически сили са за нормализация или умереност или центриране — защото, мене ако ме питате, или дори древните гърци ако гледате, умереността е въпрос на здрав разум —, и после да видим дали може да се движим в тази насока и какво е бъдещето ни, политически и икономически.
     Кои партии са центристки, ли? Ами, ако не броим "Атака", комай всички, защото вече и СДС-то отдавна (след като загуби популярност, де, към края на века) не е ултра дясно, а пък последния истински убеден социалист (или комунист) от висок ранг беше Жан Виденов, след него хората само запазват името "социалисти", един вид като trade mark. Е, "Атаката" са си фашисти, което поне на Запад не буди у никого съмнение, и те така биват наричани в чужди, английски, текстове, но у нас малко неща се наричат с истинските им имена, нали така? Това, че такава партия съществува, от една страна е страшно, а от друга изобщо не е, че дори може би е необходимо, защото канализира протестите им (както разни фенове на разни звезди си развяват разни лозунги). Не бих искал да се разпростирам тук по въпроса, защото това ни отвлича от темата за спокойствието, но като негов антипод е редно да кажа няколко думи и за тях. Значи, преди всичко това са малко хора, те тръгнаха с около 8% а сега са някъде към 5, което, естествено е малко, т.е. те могат да си приказват всякакви глупости — защото е ясно, че техните планове са абсолютни утопии, или по-скоро дистопии, както казват англичаните —, защото ако нещо от техните предложения вземе да се претвори в реалност ще бъде поредната катастрофа! Ама това няма как да стане, понеже те никога не могат да вземат властта. Те могат да "лаят", това да, но не и да "хапят". И затова и Запада ги остави да си "лаят". Освен това те са партия на, да ги наречем, пост-тиинейджъри, тоест някъде от 18 до към 25 максимум, на комсомолска възраст, както по-рано се казваше, и тези "дечурлига" имат нужда от някои политически "екшъни", нали така? Те са неумерени просто защото са млади, а и като няма морал няма кой да им каже, че правят лошо (то, дето се вика, и когато е имало морал, и в една съвсем морална страна като Германия, и след като са им казвали, че е лошо, те пак са го правили, така че да им се обяснява нещо е безнадеждно!). Това е поредната "детска болест" на нашата демокрация.
     Истинската центристка партия, и то от край време, от своята поява, е само етническата ни партия, ДПС-то. И тук пак има парадокси, така че нека малко разнищим нещата. Защото малцина могат да си отговорят добре на въпроса:
 

защо (или кога) една етническа партия е центристка,


понеже те са етническа партия, каквото и да приказват те самите (защото никой няма да признае официално, че върши нещо незаконно), а и са центристи (ако не за друго, то защото всички правителства прибягват до тях, когато имат нужда, т.е. с тях могат да се постигат компромисни решения, те не са фанатици на някаква идея — примерно, "великия" СДС-арски лозунг: "Компромиси със всеки, само не и с комунистите!"). Значи вижте, преди всичко те не са етническа партия на болшинството, за да могат да вършат "зулуми", нека сме наясно по този въпрос. Те са партия на едно малцинство, и защо то да не се опита да стане малко по-силно? Ето, примерно, хората искаха да се казват Асановци, вместо Асеновци, и вече могат. Аз лично не виждам какво му е толкова хубавото на Асана, но, може би, те го свързват с техния aslan или arslan, което значи лъв (това трябва да е някакъв вид ръмжене, както при мечките, които на латински са ursa), така че е тяхно право, в крайна сметка, да се наричат както искат (и защо някой да може да се нарече ... Уй Мин, да речем, а да не може да е Асан, а?).
     Обаче, защо, все пак те са центристи? Аз не знам дали хората са наясно по въпроса, но отговора, за мен, е очевиден — ами именно защото са етническа партия, т.е. те не се делят по имуществен, или интелектуален, или професионален, или друг принцип! Те правят една пропорционална извадка на народа — е, вярно, на турския етнос, ама турците са като българите (или немците, руснаците, евреите, и прочее), т.е. там има всякакви, и една партия, която иска да угоди на всички тях, е длъжна да бъде центристка, иначе ще трябват поне две такива партии, каквото и е положението с другите прослойки-parts (защото това значи думата "партия", страна). Ама една малцинствена партия, която не може да събере и 10% гласове, няма право да се дели на две, нали? Камо ли на повече части. That's the point. Там е номера, така че излиза, че етническа партия, поне за нас, е нещо много положително (защото за мен е очевидно, че центъра е винаги нещо положително, поне защото трудно се постига, всеки се стреми към крайности). Виж, ако вземе да се появи и етническа циганска — ах, sorry, ромска, — партия, то тогава може и да възникнат търкания, но иначе няма опасност, освен със "Сидер-югенд", ама нали всички сме били някога млади (и глупави, разбира се).
     То и царя беше, доколкото може, център, понеже е "цар" на всички българи, и е редно да напомня, или цитирам, понеже не съм убеден, че хората у нас са в течение на нещата, че социални мероприятия могат да се предлагат еднакво добре от аристократи или монарси, като за типичен, при все че рядко използуван пример, мога да приведа факта, че социалните осигуровки били въведени за пръв път в Германия (а разбирай и Европа, и в света, предполагам) от един Ото, ама фон и Бисмарк, който сигурно не е бил ляв, нали? И затова възникна и направо "извънземната" коалиция на бившите комунисти, царя, и турската партия, защото беше възможна, а и нямаше други що годе центристки партии.
     Това което на мен още не ми харесва в нашето движение към центъра — тъй като, както вече казах, и десните и левите се центрират —, е това, че
 

няма борба в лявото политическо пространство,


то е единно и монолитно, всички опити за отцепване от него са обречени на неуспех по простата причина, че левите като цяло не са толкова силни като десните, за да могат да си позволят да се разцепват, или пък са по-разумни. А десните се цепят още от 20-тина години, то цялото СДС се отлюспи като една истинска лукова глава, а че наскоро породи и "Дуче Бойко", както казах, който "сви сармите" на "Хайдук Сидер", защото двама "дучета" (точно duce, четено "дуче", на италиански, което значи водач) не могат да съществуват по едно и също време и на едно и също място. Та, хм, ако милеете за центъра, или станèте съмишленици на левите, за да им позволите да се поразцепят малко (а не заради самите сегашни леви) и да започне и там борба, или подкрепете ДПС (което, мисля, е бая трудно за действителните българи), или сформирайте някаква нова центристка партия (примерно, на транспортните работници, ама на всичките, или на учителите, или на хомосексуалистите — те също са всякакви, т.е. представителна извадка). Има и друг вариант, който е почти фантастичен, но не е изключен в някакво бъдеще, обаче до него ще стигна на края.

     3. Да се заемем сега известно време и със водеща партия в момента, за да бъде нашето разглеждане по-актуално. Това, което може да се каже е, че
 

"Герб" може да просъществува още пет до 10 години,


но не повече, след което го чака съдбата на НДСВ, т.е. някои успели да се пробутат нагоре негови членове да останат, или да си сменят партията, респективно да сформират техни партии, но "дучето" ще си остане сам-самичък с 2-3% електорат. Е, един генерал не е "лукова глава", но и той ще се изчерпа, или най-малкото ще омръзне на хората, защото това, в което демокрацията е най-добра, е не избора, а смяната на партиите, и ако няма платформа, която да остане и след личността, то партията скоро ще завехне. А че неговите приказки за имиджа на България не са нищо повече от вариант на (предизборна) реклама, мисля че би трябвало да е ясно на всеки. Понеже, от една страна, имиджа ни, все едно, е лош, от друга страна той не се изгражда за една петилетка, а поне за една петдесет-летка, и от трета — корупция винаги е имало и ще има, съответно и борба с нея.
     Да поясним малко тези неща. Имиджа на България е лош от край време, някъде още от средните векове, ако не и от по-рано, а и на всичките славяни, които за Запада се асимилират със ... роби — сравнете английското slav (славянин) със slave (роб), но тъй като ние сме по-близо до тях от руснаци или украинци, примерно, то това се отнася основно за нас. Аз лично си мисля, че западняците просто бъркат българите със ... сърбите — очевидно —, защото те доста наскоро за пореден път доказаха, че и да няма особено важна причина, стига да имат възможност, все ще намерят за какво да се бият, понеже тях, хъм, ги сърбят ръцете! Това може да е спорна теза, и етимологично тук става въпрос не толкова за сърбене, колкото за сърпове, т.е. за криви саби, чиито названия някъде още от санскрита звучат подобно ("крпанас", или нещо такова), но това е със същия смисъл. Прочее, нека не се разпростирам особено, но всички ние, или помним, или сме чували, или пък сме учили, и за случая с Георги Димитров (защото: къде по-добър пример за подпалвач, от един "бугарин"?), и за случая Антонов (защото, кой друг може да реши да "пушка" Папата, освен "бугарин"?), или пък кой друг ще се съгласи да убива невръстни дечица в Либия за дребни парици, освен някой гяур като българите. Това, разбира се, са изсмукани от пръстите, или, по-точно, от подсъзнанието, с нищо неоправдани инсинуации за нас, но пък не е като да не е вярно, че още с идването на демокрацията сумата българи "щъкнаха" на към Запада, и до Америка стигнаха, ама и цяла Европа е пропищяла от нас, и затова след като събориха Берлинската стена се наложи да се издигне Шенгенската (àко и тя да не е стена в прекия смисъл; или пък да не сме само ние, защото в Европата има и румънци, да речем).
     Така че имиджа ни очевидно е лош, това не е хубаво, но той не се оправя за няколко години, на юруш. За това трябват много усилия, и от върховете (спомнете си за една "царица", Людмила, която по едно време обикаляше целия свят с разни изложби, но какво друго да прави една царица?) и от низовете (примерно, с някои хубави родопски песни, или нестинарски танци, или щангисти, ако щете, и прочее). Но
 

за да се оправи имиджа трябва преди всичко морал,


нещо, което е доста трудно за народ, който не е много религиозен, а и времето, в което вече живеем, е съвсем аморално. Ние може да сме много хубави хора (в смисъл на генетични дадености), но сме си бая дивички, някой трябва да ни научи на правилно поведение, а това става най-вече ... с камшика. По-рано, в тоталитарно време, имаше кой да го размахва и нашата дивотия много не избиваше навън, ама като дойде демокрацията това беше първото, а все още и основното, нещо, което най-напред бие на очи в България. И мръсотията то улиците, а и сред природата, и отсъствието на елементарни социални мерки (примерно, откакто Централната баня в София се приватизира тя престана да съществува; или пък не ми е известно да имаме някакви публични перални, "ландромати" според Запада, ама хората ги имат, и на Изток и на Запад; или автобусите нагоре по Витоша спряха да вървят; и сумата други примери), и кърпенето на жилищните кооперации наречено саниране (защото такова нещо на Запад не се прави — или се измазва целия блок, или не се пипа нищо), и "дивите" цени на транспорта, или млякото, и прочее, са все неща, които в нормалните страни не съществуват; там хората не считат, че едни трябва да ровят из кофите за боклук, а други могат да викат "Да живее демокрацията". Като няма морал и религия е доста трудно, но ние и нямаме единна визия, както се казва, за това кое е добре за страната и кое е зле; всяко поредно правителство провежда своя линия на поведение, която се свежда до това поне половината от усилията му да отиват за отричане и унищожаване на всичко направено от предишните (примерно: да задраскаме комунизма тотално, или за разкрием досиетата, или да раздадем селскостопанските земи в реални граници, без значение дали те се използуват или не, и прочее неща, които не стават в нормални западни страни). Не се ли морализира страната ни отгоре, да се чака това да стане отдолу в страна като нашата е почти безнадеждно. Българина "функционира" добре на Запад, защото там той е малцинство и се учи от болшинството, но у нас той "дава тон за песен", и тя, естествено, излиза фалшива.
     Освен това борбата с разни негативни моменти на развитието не е платформа на една партия, а задължение на всяка, така че когато Запада казва, че ние сме зле в борбата с тези страни на управлението, т.е. че сме доста диви и варварски хора, това е за да намери някакво оправдание (така както през турското робство тогавашните управници са говорели за "диш-хък" или зъбен данък, понеже: какво можеш да отговориш на човек, който задава излишни въпроси? — те са искали пари от богатите, защото последните са можели да им ги дадат, няма да вземат да искат от бедните, я, както, примерно, става сега у нас). А и борбата с корупцията не може да бъде цел на една партия, защото
 

корупцията е въпрос на ... степен на зрялост на обществото


(теза която застъпвам и в други свои материали), и, примерно, капиталистическото общество, повече от очевидно, поне за мен, но и за сумата хора по света, е корумпирано (най-малкото защото се управлява от парите). Корупция съществува ако тя може да се появи, ако системата я изисква, иначе сама си изчезва. Казано по малко по-друг начин, тя е едно допълнение към управлението, защото управлението не може да представи това, което много хора искат — примерно, проституция, наркотици, организирана престъпност (защото системата на правосъдие, съвсем ясно, не върши работа в голямо болшинство от случаите). Аз не казвам, че трябва да има корупция, но, примерно, какво ни пречи да искаме всички държавници от висок ранг (за да не кажа "държавни мъже", понеже вече има и много "държавни жени"), да бъдат на държавна издръжка и да не получават заплати изобщо (или, хайде, нейсе, да получават три минимални заплати, или една средна, нещо такова), като остават под финансов контрол и в следващите поне 5, а то и 10, години след напускане на постовете им, както и на техните преки роднини, с оглед откриване на злоупотреби с обществено положение? Та тези хора са не повече от 500 души, а и едно стотина само да се контролират пак би вършило добра работа. Ама ние не сме на ясно по принцип, че хората от висок ранг трябва да работят заради работата, а не заради парите, а и на Запад не са на ясно, но там, в редица страни, в Щатите поне, съществува имуществен ценз и хората си плащат за да управляват.
     Народа, обаче, не разбира това и, примерно, когато в Италия някой-си от политиците бил медиен магнат, казват че това било лошо, но той поне не печели от властта, нали така? И не само там. Цялата бъркотия идва от факта, че заплащането, съвсем естествено, трябва да бъде само средство за осигуряване на нормален живот, а не за управление, за власт над масите, но целия капитализъм се крепи на парите; отричайки парите стигаме до комунизъм, който не се харесва поради лошата му досегашна реализация, но пък приемайки парите стигаме до капитализъм, комерциализация, корупция, и прочее, които също не се харесват на народа като цяло, защото това са неморални неща. Там където религията "преде" хората се успокояват с това, че който сега живее добре на "оня свят" ще си получи заслуженото, и обратно, но при нас с какво да се успокояваме? При един приличен жизнен стандарт също може някак-си да не се вълнуваме, че "големите риби" изяждали по-малките, защото дребните "рибки" могат да си живуркат прилично, стига да искат, но в страна като нашата, най-бедната в Европейския Съюз, и с надеждата да станем втора по бедност само ако и Албания влезе в него, хората стават още по-аморални, далеч по-зле отколкото в тоталитарно време, когато не можеше да има особена корупция понеже всичко се следеше, а и парите нямаха тази власт, тогава само властта имаше власт, тъй да се каже.
     Накратко, нека сме на ясно, че "Герб" нищо особено важно не може да оправи, той е партия на "добрия бияч", и това известно време върши работа, но положително ще омръзне на народа. И той не е особено умерен или центриран; е, не е като старото СДС, но и не е като ДПС, или като (поне едно идеално) БСП. Той, обаче, "успокоява духовете", защото, мине се не мине време, и "плющят камшици", и нашия народ, като едно добро конче, тегли каручката. Засега. Но куриозният момент тук — то у нас само куриози, както вече изтъкнах — е, че въпреки икономическата криза ние сме като че ли по-спокойни и стабилни, отколкото редица други западни, т.е. предишни капиталистически, страни (примерно: Гърция, ама и Испания, Италия, и други), а че и от някои източни (да речем Украйна, или Полша), или че
 

у нас кризата почти не създава проблеми,


по простата причина, че ние сме толкова зле, че по-зле почти няма на къде! Т.е. при нас, действително, всичко, в общи линии, е спокойно. Поради това "дучето" практически няма как да "оплете конците". Той не прави нищо особено разумно, ту приема, ту отрича някои стари положения (било то за АЕЦ, било за нефтопроводи, или магистрали, или някакви шистови газове, или данъци, и прочее), но говори винаги с убеденост и твърдост и хората го харесват, най-вече жените, но и мъжете, поне около столицата. Той почти няма платформа, но е все пак генерал (не фелдфебел, като някой-си Адолф), не е глупав, владее масите, и нещата вървят. Че сме зле, зле сме, но тъй като ние сме си все така, то сегашното положение донякъде ни успокоява и си работим по малко, т.е., по-скоро, работим (които имат работа, де) доста, но за малко (пари). Все чакаме кризата да свърши, тя все не свършва, и сме си като добичета, които карат ... на заколение. Нито се опитваме нещо да оправим, нито се замисляме, а само си кротуваме (и който може забягва навън). Изобщо — оазис на стабилност в Европа. И това, току виж, че взело по малко да оправя имиджа ни (но пак не защото го искаме, а като страничен ефект от отчайващата ни бедност).

     4. Бъдещето, разбира се, не може да се прогнозира точно, но все пак да се опитаме да поразсъждаваме малко за това, какво би могло да ни очаква след "Герб", и в политическо и в икономическо отношение. Е, тя икономиката е ясна, ние ще сме си все на опашката на Европа, горе-долу на едно ниво с Румъния, и съвсем леко над Албания, въпреки че сме способен и самобитен народ. Това е така защото, нито имаме вече какво да приватизираме (та да очакваме да влязат капитали от Запад), нито самите ние имаме капитали (защото сме бедни като просяци), нито имаме някаква генерална линия за развитие на своя индустрия (каквато имаше в тоталитарно време). След като всяко правителство отрича успехите на предишното, то ние си буксуваме (в тинята) и "не ни пука" особено. Морал също нямаме, не сме религиозни, така че тук сме оставени на самотек. Е, то в природата всичко е обвързано, така че не е изключено
 

именно отсъствието на морал да ни накара да го "заимаме",


малко по малко, подобни наченки вече се забелязват (примерно при някои форми на благотворителност), но това е много бавен процес, и на фона на днешното разложение на капиталистическото общество (защото то затова е толкова добро в редица страни, защото вече е презряло) ще ни трябва доста време, но може Европата някак-си да успее да ни интегрира, след като не се бием един с друг, както правят в други страни (т.е. да изразходват средства, вместо за усмиряване, за вдигане на жизнения ни стандарт).
     По-интересно е да погадаем за политиката. То ясно, че социалистите, колкото и да не са такива, ще идват от време на време на власт, но не вярвам да могат сами да управляват, защото — пак парадокс, да Ви кажа — колкото по-добре живее един народ (а ние все ще изплуваме по малко, за едно още 10-20 години и ще стигнем нивото на жизнен стандарт от ... времето на "бай Тошо"), толкова по на дясно той залита.
 

Левите, като правило не ги обичат,


и — поредния етимологичен екскурс — в италианския (т.е. в латинския) думата sinister означава ляв, но тя, съвсем ясно за тези, които знаят някакъв западен език (примерно английски), значи и лош, зъл, див. Ако не сте се замисляли защо това е така то аз мога да Ви споделя: левите, или тези които мислят за другите, а не за себе си (или поне считат, че трябва да е така, и поради това, или по други причини, живеят зле), не са много обичани, защото всички знаят, че такова поведение е правилно, обаче те самите не могат така (защото човек, каквото и да говорим, си е егоист, а е и длъжен да бъде такъв в природата), така че просто се чувстват засрамени, че другите, бедните, скромните, нищожните, и т.н., ги превъзхождат с нещо! Това е номера. Разбира се, налице е и момента, че по-бедните са и по-коварни и прочее, но те са принудени да бъдат такива, защото иначе няма да успеят в този живот, докато на богатите и успелите им е лесно да говорят за човешко достойнство и морал, след като всичко им идва на готово. С други думи, "лошите" са такива, защото са принудени от живота, и обществото, естествено, а "добрите" пък мислят само за себе си и си мислят, че затова са добре и че така трябва, но дълбоко в себе си знаят, че това не е така (и че няма, примерно, да си намерят добро място на "оня свят", с това, че на този са живели добре).
     Но аз говорех за това, че левите надали ще могат да вземат изцяло властта, освен ако не почне борба в лявото политическо пространство, което пък в дива страна като нашата не става, поне засега. Десните, обаче, се изпоразцепиха, и не се вижда какво друго може да се измисли (понеже изразходвахме идеите и за царя, и за НАТО, и за бизнесмените, и за селяните — не че те са били някаква силна идея —, и за силните хора въобще). Център пък трудно се прави, и когато ние го направим, или той ни бъде сервиран на тепсия, ние започваме да не го харесваме (защото искаме екшъни). Засега аз виждам временен изход още само във ... жените! В смисъл, че още не сме се опитвали да направим някоя
 

силна дамска, феминистка, партия,


защото всички жени са хем като всички турци, представляват целия народ, хем по-хрисими и кротки, някак-си, хем и по-посредствени и всички ще ги разберат (защото, ако се замислите, философи не ни управляват, и няма да ни управляват, при все че Платон от преди 25 века, грубо казано, е стигнал до извода, че това е най-правилното решение). Ако това не стане, може да се надяваме само на чужди управници (не само дошли от чужбина, а и с чуждо гражданство и етнос, примерно: немци, англичани, французи, японци), или на коалиционни правителства и то на слабите партии (което ми се вижда доста коварно управление, но може да доживеем и такова), или на служебни правителства, или (което много не го вярвам, но не е съвсем изключено) на някакво тоталитарно управление (примерно на династия "Бойковци", ако има такава).

     09.2012

     П.П. Е, както се видя след няма половин година, то не всичко у нас вече е спокойно, но (понеже не е възможно автора да греши, нали?) то това дори е по-добре, защото — ами разсъдете сами, целия свят вече 10-тина години е в криза и навсякъде народа роптае, а ние, при това най-бедните в Европейския Съюз, си мълчим като добичета. Така че аз съм доволен, че показахме, че не сме съвсем овчици, а и продължавам да съм прав за изложените в статията моменти. Тъй като, обаче, има много неща да се кажат за 2013 година, то аз ще посветя друг материал на това — защото тя, годината, излиза, че ни била, преди всичко, виновна.

     04.2013
 

ПАРТИИТЕ В БЪЛГАРИЯ

(политически анализ)


     Такива анализи обикновено се правят само за една партия, но аз се наемам тук да отделя по малко време на всяка една (или като група подобни) от партиите у нас в годините на демокрация, т.е. от 1990 и до 2012), което си има и предимства и недостатъци. Недостатъците са, че няма да бъда особено подробен (понеже иначе може и цяла книга да не стигне, а и аз не съм специалист политолог), а предимствата, които (нормално е да се предположи) са свързани с недостатъците, са, че след като по принуда няма да бъда толкова подробен, то мога да си позволя да се интересувам само от общия дух на партиите, от идеите с които те идваха на (и си отиваха от) власт, и така материала да стане достатъчно популярен. За сметка на това моето разглеждане ще бъде в един по-скоро философски план, нетрадиционно, не привързано (където това е възможно) към конкретни личности, и към задълбочени анализи (които, най-често, излизат "сметки без кръчмаря"). Ами, да започваме, с надеждата пръстите на ръцете да ни стигнат.

     1. БСП. Бившите комунисти, казано с две думи, се опитаха да се оправят, т.е. реформират, но не успяха особено, освен по някои обективни причини, най-вече поради лошото влияние на антипода им, СДС-то. На някои това може да се покаже пристрастно, но то е така (както и обратното влияние, този път вече по-скоро положително, от страна на БСП върху СДС), защото политическата среда е една, и народа ни е един, и особено при нашия двуполюсен модел няма как двата полюса да не си влияят. При това, обаче, както положително знаете, лошия пример е заразен, т.е. хората, искат или не, но най-напред копират най-лошото (както и ние с капитализма, разбира се, защото започнахме с легализиране на проституцията, с навлизането на наркоманията, със засилване на престъпността, и прочее), така че и соц-комунистите (или ком-социалистите), щат не щат, започнаха и да "измладяват", и да прибързват, и да се инатят на исканията на СДС — както и става почти във всяко семейство, където всеки гледа да се покаже по-голям "ербап" и прави много неща просто "на пук" на другия.
     За възрастта, която, ей Богу, не може да не е мерило за жизнен опит, е съвсем ясно, че за висшия ешелон тя спадна почти с едно 30 години, понеже предишното Политбюро имаше средна възраст към 60, и мнозина бяха и над 70, а новите демократични комунисти бяха на средна възраст от 30 до 40 (рядко) години. Това не може да не е било причина за много грешки, макар че и беше донякъде необходимо, защото старите пък не приемат новото, по принцип, така че една смяна на ешелоните беше нужна, но сигурно не с толкова много години, сигурно не от единия полюс та чак на другия. Но такива бяха СДС-арите, основно, защото те бяха просто неуспели комунисти, и най-вече на комсомолска възраст.
     Прибързаността също би трябвало да е ясна, ако си спомните (които могат, де, но пък четете стари вестници — ако си нямате друга работа), че имаше поне едно АСО, Алтернативно Социалистическо Обединение, а и други партии, да не говорим за 3-4 комунистически партии (към 1992 година), както и Социал-Демократическата партия, но се получи така, че всички те не успяха, т.е. всички извън БСП се оказаха обречени на гибел. А в Русия още има Комунистическа партия, и то с влияние, и 20 години след промяната тя участвува в изборите (да не говорим за Китай или Куба). А и соц-демократите не успяха да се лансират (при все че те не бяха крайни като комунистите), въпреки че веднъж не им стигнаха някакви 5 стотни от процента (ако не греша) за да прескочат прага (от 4%) в Парламента. Имаше и други леви партии (аз не съм се интересувал, защото никога не съм бил комунист — а и никога няма да бъда, както се пее в една песничка), но никоя не успя да "влезе в играта". Докато ако не беше СДС-то — аз поне съм убеден в това, макар че то не може да се докаже обективно — за едно 3-4 години, най-много за една петилетка, БСП-то щеше да се реформира и да забрави, евентуално да се раздели на две-три основни партии, и да продължава да ръководи, или пряко, или като опозиция. Но то нямаше това време, десните го ръчкаха, един вид.
     А за правенето на инат мисля, че нещата са очевидни. Почти сигурно комунистите (е, социалистите, де) щяха да "кандисат" на някои приватизации по-рано, може би и на един разумен Валутен Борд, докато долара беше още поне 200 - 300 лева, а не когато стана 1800 лв., и други подобни мерки. Но как да се водят нормални разговори с хора които, според точните им приказки, казваха: "Компромиси с всекиго, само не и с комунистите!", или пък "45 години стигат" (дайте сега да ги задраскаме и се върнем с толкова назад във времето, както, действително, и стана, поне по отношение на стандарта на живота ни).
     Но има и обективни причини, те са основно в това, че народа не обича много левите, защото те му проповядват морал, а никой не иска да го учат как да живее. По същата причина хората не обичат много и свещениците, но ако има силна религия, то поне ги слушат. А аз ще Ви приведа и едно ... етимологично доказателство, думата ляв на латински (а и в днешния италиански), т.е. sinister, е същата както и лош, зъл, порочен! Какво по-ясно потвърждение от това за тезата, че левите, слабите, бедните (защото лявата ръка е по-слабата, нали?), са порочни и лоши? И в такъв случай гледайте десните или силните, те са образец за поведение — и то не защото силните така им казват, а защото всеки сам иска да бъде от тях. Така че от това не може да се избяга, и това до голяма степен обяснява (може би не оправдава, но обяснява) строгата дисциплина при комунизма. Докато милиони хора направо се радват, че могат, примерно, да имат своя частна бензиностанция, или верига магазини, банка, космическа совалка, ако щете, и прочее, при все че и един на милион няма да имат никога тази възможност, че и самите те знаят това много добре, ама се надяват и си викат "Ами ако ...". Така че аз обяснявам популярно заразителността на десните идеи (в които, иначе, ако се замислите, няма смисъл — силния не е прав, той е просто силен), докато справедливостта на левите се доказва от живота (затова са се появили още в първобитните общества, че и сред животните, т.е. живота на стада), но те като правило не се харесват на хората, особено на младите.
     Е, положително могат да се изтъкнат и грешки на самите БСП-исти, но нека не задълбаваме в подробности. Техните грешки биха били такива, за да се противопоставят на изтъкнатото по-горе, а не като принципни грешки (защото не е имало нито терор — "танковете не дойдоха", както инсинуираха СДС-арите с една предизборна реклама —, нито дори желание за продължение на старата линия — защото промяната започна от самия връх, свалиха бай Тошо, нали така?).

     2. СДС. Новото демократично обединение, не успя да направи нищо хубаво, защото те се оказаха основно хора без идеи, само екзалтирани викачи, считащи, че пазара сам ще се оправи и демокрацията ще изцери всичко като чудотворен мехлем. Е, то в дясната идея почти ... няма идеи, защото, както казахме, силните не са прави, те са силни, но има някакъв резон да се слуша силния, защото това създава спокойствие в страната. Обаче десните си мислеха, че само с викове "У-уу!" и "Долу!", т.е. само с разрушение (и не си мислете, че пресилвам, защото аз лично бях веднъж на митинг на СДС-то), всичко ще цъфне и ще върже, ама то така държавна колесница не се кара. И не само че не направиха нищо добро, но и направиха лошо, защото разградиха работещи структури (примерно, раздадоха земеделска земя, без да искат хората да я обработват; или въведоха Валутен Борд, когато той беше абсолютно излишен, лева започна да се стабилизира и тръгна нагоре, но те го заковаха на дъното; и други неща, като сигурност, морал, и прочее пострадаха заради прекалени свободи). И което е още по-тъпо — да ме прощават хората, ама си е така — направиха лошо и на самите себе си, защото комунистите, sorry, социалистите, мине се не мине време, и вземат властта, àко ще да е в "извънземни" коалиции, а те от десетина година стоят на нивото на само 2-3% от гласовете. Освен това може да се каже, че "отлюспиха" дори фашистите от себе си (защото е ясно, че последните никога не са споделяли комунистически идеи), но, нейсе, да не им прибавяме още грехове, те са пълни с такива.
     Ясно е, че, по идея, имаше някакъв резон в това да се създаде силна опозиция срещу комунистите, за да им се помогне да се реформират (понеже те, все пак, са ни управлявали почти половин век, и не бяха "гола вода" политици — което значи, мен ако питате, че умееха да лъжат народа, но в негов интерес), но лошото дойде когато те веднъж успяха да вземат властта, че и още веднъж-дваж. Тоест, след като те възникнаха като партия (е, коалиция, но това не е съществено, като политическа сила), която да руши, то да си стоеше само в опозиция, но не и да се мъчи да управлява, след като не може. Ала нека не се разпростирам повече тук за една causa perduta, понеже и на други места съм ги критикувал.

     3. ДПС. Движението за права и свободи възникна като политическа сила, която да подкрепи и обедини турското малцинство у нас, но твърде скоро се превърна в един стабилен и постоянен център. Сега, нека не се занимаваме тук с това дали то е етническа партия, защото всички, поне на Запад, са на ясно по този въпрос (ами, вижте в кои райони те печелят гласовете си), а да си отговорим защо те са център (понеже това поне никой не оспорва). Е, те са центристка партия преди всичко защото са етническа партия, но тъй като това не е ясно у нас, и хората разправят, че било лошо да има етнически партии, нека дадем малко пояснения. Бидейки етническа партия на всички турци у нас, те, по принуда, са длъжни да представят еднакво добре, т.е. компромисно, интересите на всички тези хора, без разлика на възраст, пол, имуществено положение, образование, вероизповедание, и прочее, нали така? По този начин те представят една представителна извадка на българското население, защото всички турци, са като всички българи (или евреи, немци, руснаци, и прочее народи по света), с малки разлики (по отношение на имената, примерно), които не са съществени що се отнася до балансиране между дясното и лявото, т.е. между условията за развитие на капитализъм, за обогатяване на едно малцинство, от една страна, и създаването на прилични социални условия за живот на болшинството, от друга. И те правят това вече повече от 20 години, критикувани и оплювани от мнозина.
     Така излиза, че, въпреки възраженията на общественото мнение (не само у нас, но и на Запад), една етническа партия може, определено, да играе положителна роля за нас (защото за мен е очевидно, че една умерена центристка платформа е винаги нещо положително, ако не за друго, то защото това трудно се отдава на хората — те искат екшъни и трилъри, нали?). Защо това е така, а? Ами много просто, защото те са етническа партия на малцинството, а не на болшинството (както "господин" Адолф на времето си в Германия, или, ако щете, както "Хайдук Сидер" сега у нас). Малцинството по начало е слабо, то няма да започне да прави "зулуми" (та те дори — примерно казано — не са се опитвали да "пребоядисват" паметници, или да чупят прозорци на Народното Събрание, или да пречат на службата в християнски църкви, ама други партии са правили тези неща), така че известно тяхно засилване много не пречи. Освен това, нека сме на ясно, те изобщо не желаят отцепване от България и присъединяване към Турция (както мнозина си мислеха по-рано); те не желаят такива неща защото България е в Европа, а Турция не е, а сега ние сме и в Европейския Съюз, така че — за какъв дявол да бягат от там? Те искат да си се казват Ахмедовци и Мехмедовци (все мъже като, хм ... "мед"!), или пък Асановци (като турския лъв aslan /arslan), или Гюловки (рози), Седефки (бисери), Севди (любови), или, може би, дори Айшета (което е циганско име, но идва от санскрита, и значи око, "акша", т.е. гледана като зеницата на окото), и прочее. В крайна сметка — тяхна воля; това не би трябвало да става политически въпрос, но след като комунистите в тоталитарно време бяха объркали нещата, то така ни се пада.

     4. Социал-демократи и други леви. Тези сили просто не могат да вземат властта у нас (макар че се опитаха веднъж и аха да успеят, ама "номера" не стана), а това е доста лошо, според мен. То е лошо защото, както сте чували, без борба няма победа, а борба в лявото политическо пространство у нас няма; ама в дясното има, и още как. Това, най-малкото, не балансира добре лявото и дясното, но то и пречи на лявото да се развие добре. По мнението на мнозина, към което и аз се присъединявам, левите са такива основно про форма, като запазена марка, но далеч не са наистина такива (след последния "мохикан", Жан Виденов). Но спокойно би могло да има няколко леви партии с влияние, които по време на избори могат да си се коалират, ако искат, ала иначе да са отделни партии. Нищо не пречи да имаме и една комунистическа партия с влияние (както, примерно, в Русия имат), защото идеите на комунизма са си верни — те идеите са дори ... божествени, ако питате древните гърци (idea = i + dea, където второто, очевидно, е богиня) —, само реализацията им куца, ама пък то реализацията на капитализма у нас е въобще "в инвалидна количка", тъй да се каже. За мен липсата на някаква "важеща" социал-демократическа партия е голям пропуск, който, положително, може да се поправи, но соц-комунистите, по стар навик, считат, че трябва да има само една сила, за да бъде тя сила. Е, този въпрос го засегнахме, но нещо трябва да се направи в това отношение, и това е работа на масите (щом върховете не искат), т.е. те трябва да "заискат" някаква друга лява партия. Хайде, от мен да мине, ще Ви предложа няколко имена (с подразбиращи се платформи): Нова левица, Умерена лява партия, Капиталистическа левица, Народна лява партия, Партия на левите идеи, Партия на труда (демек Лейбъристка партия, както в Англия), Партия на социалния капитализъм, че и партия СОЦИ, ако искате, която да се разшифрова като партия за "Социални Отношения и Цивилизовани Инстанции".

     5. Селски партии. Появата на такива партии беше едно недоразумение, но те се появиха и бая размътиха политическите "води" по едно време, но добре че не стигнаха до Парламента. Значи вижте, от една страна селяните не са, и никога не са били, единна сила, а от друга страна, сега те много намаляха като прослойка (имам предвид фермерите, тези които произвеждат селско-стопанска продукция, а не просто живеят по селата), като средно за Европа те са около 10% от населението, но в някои страни, като Щатите, примерно, са дори 4-5%. Е, бихме могли да имаме една-две такива партийки за асортимент (примерно, Партия на фермерите), но не и да се надяваме на някакви успехи с тях. Те се появиха, може би, поради наличието на БЗНС още от тоталитарните години, но тази партия си беше, повече от очевидно, подразделение на комунистическата партия, с функции на параван, за да не каже някой, че у нас има едно-партийна система. То, виждате ли, не само селяните станаха вече (ама и от почти половин век) много малко, но и работниците като такива, т.е. работещите в заводите, също са доста малко (пак около 10-тина, може би до към 15%, ако правилно се замерват, от работещото население). Основната част от трудово заетите, по мнение на автора, съставляват хора от сферата на услугите, ако в тях влизат, действително, всички, които ни обслужват, т.е.: транспорт, образование, полиция, сумата учреждения (примерно, телефонни оператори и/или интернет и/ или кабелно телевизия), класическото обслужване (като магазини, хотели, ресторанти), здравно обслужване, а навярно и други. Всички ние се обслужваме един друг. Работническата класа беше едно моментно явление (от около половин век), когато капитализма беше още доста зелен, и имаше нужда от много работници (както по-рано е било със селяните, или занаятчиите, или, ако щете, с шофьорите или предишните каруцари). Можем да се делим на сфери на работа, но не и на работници и чиновници, защото тогава основната част ще са чиновниците (тъй като те служат "чинно" на някой началник, а не работят за себе си, на своя сметка). Но това беше известно отклонение от политиката.

     6. Бизнесмени. Такива партии у нас също се появиха, но прибързано и от конюнктурни съображения, а не като действителни партии на бизнесмените, и поради това една такава партия (БББ — Български Бизнес Блок) едва влязла в Парламента се разпадна и излезе от него. Разбира се, че бизнесмените са още по-малко от селяните и работниците. Може да се говори за партия на дребния бизнес, примерно, но се боя, че и с такава партия няма да излезе нещо по-различно от историята със селските ни партии. Те няма да бъдат единни, и не може да имат някакви особени политически идеи, които да не може да представлява всяка друга уважаваща себе си политическа сила. Истинското съсловие на крупните бизнесмени, дори в развити западни страни, не наброява повече от 3% от населението, а камо ли в най-бедната страна в Европейския Съюз. Това е "хвърляне на прах в очите" на хората.

     7. Фашисти. Тук нещата са доста двузначни, така че си струва да им обърнем внимание. От една страна е ясно, че от фашизма по-лоша идея в днешното общество трудно може да се намери (комунизма, въпреки труда на господин "Йелю Йелев" или "Зелю Зелев" или "Зхелию Зхелиев" и прочее, зависи от транскрипцията, не е същото като фашизма, да ме извинява човека; той не е същото, ако не за друго, то поне защото никой евреин не може да стане ариец, не може да си промени гена или етноса, докато всеки богаташ може да стане пролетарий — просто му се отнема имуществото, нали така?). По този въпрос света, поне Европа, отдавна не спори, най-малкото след като 9-ти юни е ден на Европа (деня на победата над фашизма). Но от друга страна нашите фашисти изобщо не бива да се вземат на сериозно! Та това са хлапаци, пост-пуберитети, "Сидер-югенд". Те имат наглостта (не виждам защо да се извинявам, за нещо вярно) да скандират понякога дори — показаха го по телевизията, и се чу добре — "Циганите на сапун!", но те изобщо не мислят това, което приказват! Те са ошашавени от медиите, и рекламите, и интернета, до такава степен, че приемат всяка възможна измислица за действителност, както и обратното — не вярват на очевидни, проверени, и безспорни факти (аз лично съм имам случай при разговор с едно относително интелигентно момиче, около 15-те години, да ми казва, че тя това за фашистките лагери, газовите камери и евреите, не го вярвала!).
     Тоест те са един вид болни, шизофреници, или нещо подобно, не могат да различават фактите от измислиците, не живеят в този свят, не са адекватни. Не мога да ги оправдая, очевидно, но пък и трябва да проявяваме известно разбиране към такива недоразвити личности, защото всички някога сме били млади, и като минат 5-10 години сами ще се излекуват (така както вече надали ще срещнете човек, който да си признае, че някога е бил СДС-ист, ама те печелеха над половината от гласовете, при към 90% избирателна активност, и бяха основно все млади хора, така че и не е като да кажеш, че са си отишли от този свят). Стига да не правят особени "зулуми" е редно да ги търпим. И тук идва другата гледна точка: че след като те са легализирани, то поне нещата са някак-си канализирани, знае се кои са, не им се пречи да си въобразяват каквото си искат, и по този начин донякъде се намалява опасността от тях (защото човек се заинатява да прави разни "белù" именно когато му противоречиш). Навярно поради това и шума около тях (който първоначално беше бая голям), не само у нас, но и от страна на Европа, постихна, защото — нали? — едно от психологическите предимства на демокрацията е това, че човек може да се "изòка" и да му олекне. Така няма да промени нищо около себе си, но ще промени нещо в себе си.
     Но тук има и един друг момент, на който ми се иска да обърна внимание, на почвата за фашизъм у нас. Преди тяхната поява аз лично бях убеден, че у нас няма почва за фашизъм (при все че по-рано е имало фашистко време, т.е. те са били на власт), по простата причина, че фашистите твърдят, грубо казано, следното: ние сме хубав народ, способен, имали сме империи, ето, вижте какво сме направили, единни и сплотени сме и можем още много неща на постигнем, ама ни пречат вътре в страната лоши елементи, чужди тела, и затова сме зле; дайте да ги махнем и да видите как всичко ще цъфне и ще върже! Докато комунистите твърдят, примерно: всички работливи и способни хора се зле защото им пречат богатите, дайте да махнем богатите, да освободим робите на труда, и нещата ще разцъфнат. Тоест фашистите сочат като корен на злото някакво етническо малцинство, докато комунистите сочат икономическо малцинство за виновно; фашистите изхождат от един работлив и сплотен народ, когото експлоатират в собствената му страна чужди "кръвопийци", но който е имал примери за световно господство, докато комунистите тръгват от идеята, че простия и трудолюбив народ е зле поради ограбването от страна на богатите, но той още не се е разгърнал, не е показал какво може. Така че разлика има.
     И, действително, погледнете къде "покълна" фашизма през Втората световна война: Германия е очевидно една супер дисциплинирана страна (дето се вика, и да ме извинят хората, ама на тях ако не им разрешиш да ... отидат до тоалетната, те може и да се накъкат на поста си), японците са фанатици на идеята за тяхно господство, защото са принудени поради прекалена пренаселеност (може би най-гъстонаселените и днес, и то в явно сеизмичен район), а италианците, е, те са католици, това, в някои случаи, обединява повече от комунизма (аз мога да приведа като интересен пример, че четох няколко италиански юношески книжки от жанра ... "религиозна фантастика", каквито не бях срещал никъде до тогава). Но във всеки от тези случаи това са страни с доказани успехи в производството, или каквото и да било, имали в миналото могъщи империи, а и днес също демонстриращи "чудеса" в развитието си, и изключително сплотени (поне немците и японците се възродиха направо като птицата феникс след поражението във Втората световна война). Докато ние, българите, сме си една дивичка и варварска страна, каквото и да твърдим, и ако сме имали някога "царство и государство" то и другите народи около нас са имали не по-малко, но ние сме, очевидно, съвсем разединени и можем да се избием един друг, ако няма кой да ни озапти (спомнете си, който може, как избождахме първите две-три години след идването на демокрацията очите на кандидатите, или как им дорисувахме "нещо" към устата). От което следва, че у нас няма почва за естествено възникване (по време на война, общо взето, не се брои, то ни е наложено) на фашизма.
     Обаче ето, дойде "Хайдук Сидер" и организира фашистка партия и излиза, че аз съм сгрешил. Но не е така (ами че може ли аз да сгреша, а? — риторичен въпрос, отговора е ясен), защото тази партия събира съвсем малко хорица, средно около 5%, и то предимно съвсем млади и глупави, така че това трябва да е налице, навярно, и във всяка една страна. Условия за действен фашизъм у нас няма, и не е имало, ние може и да не се обичаме особено много едни други (примерно, аз лично, не бих казал, че чак "преливам от любов" към циганите, или евреите, или негрите, или ... американците, при все че такива у нас няма), но не бихме се надигнали да вършим груби физически актове на разправа с тях (докато имаме примери тъкмо за обратното — за спасяване на евреите у нас през фашизма, или за приютяване на много арменски бежанци още по-рано). Ние сме дивички, но хрисими, а това, че младоците напинят с нещо да се изявят — защото сега просто няма къде да си покажат "бабаитлъка" си, няма войни, няма революционна ситуация, няма дори и особен интерес за живот, защото той е доста по-лесен от преди едно половин-един век — е, човещинка, както казах, младежки болести, нещо като акнето (което, да Ви "открехна" ще рече ... "акани" работи!).

     8. Царската партия. Тя дойде почти като гръм от ясно небе, както се казва, бе организирана за едно 2-3 месеца и ако не беше твърде хитрия Соломон (който ни "пасна" на към Атлантиката, защото такова му беше на човека името, Пасù), нямаше да има възможност да види бял свят (а имаше сумата повече или по-малко десни политици, които усетиха òвреме, че СДС-то ще "оплете конците" и "се чупиха" отдавна от него, така че просто чакаха някъде да влязат). Та тази партия беше съвсем конюнктурна, практически без идеи (както и всичко дясно, това го споменах), ако не броим подсъзнателното схващане на всеки, че щом нещо идва от Запада, то трябва да е хубаво, пък и щом Симеонът е роден за цар, може и да си заслужава, т.е. да пробваме и с царя. Е да, ама човекът дойде, взе си имотеца, държа се като цар, т.е. правеше каквото си иска (след като спечели болшинството от гласовете) и, понеже беше и на години, се оттегли. А на всичкото отгоре (и аз мисля, но може и само да си мисля така, че съм се опитвал да им го кажа на хората — ама коя видна личност си чете цялата кореспонденция, която получава?), те дори не успяха да си оправят името, а останаха с "работното название" НДСВ, т.е. само на тях не им стигат три букви за съкращение (защото "Герб" не е съкращение, това е една дума); когато най-после решиха да си променят името, то вече нямаше за какво, царя се оттегли. А можеше да се нарекат примерно (да им дам пост-фактум малко акъл на хората — аз, за разлика от мнозина, акъл имам, пари нямам): Умерена западна партия, или Партия на умерения капитализъм, или За завой на Запад, Здрава десница, или каквото там си изберяха, само не и това незавършено название за криене под една (старческа) "шапка".
     Не си мислете, обаче, че аз съм недоволен от тях; аз по принцип не харесвам никоя партия, защото тя защитава свои частни (part), а не някакви общи за страната, интереси, но ми е някак-си обидно, че те имаха много добри шансове, и направо ги пропиляха. Имаха шансове, най-малкото, защото не бяха твърде десни, като СДС-то, но и още защото ... хм, ами защото нямаха особени идеи за управление, те просто искаха да "намажат" от управлението. Тук мнозина биха си помислили, че аз нещо се оплетох в разсъжденията си, но не е така — защото живота е оплетен, диалектиката го изисква, разбрахте ли? Значи, те бяха умерени, поне защото иначе БСП-то, колкото и да е социалистическо основно на думи, нямаше с кого други да се съюзява, освен с близки до центъра партии, и това бяха само ДПС и НДСВ, и те го направиха — направо да им се чуди човек! Но думата ни тук е за царската партия, която постигна — вярно, като страничен ефект, поне аз така си мисля, но го постигна — едно разбиване на двуполюсния модел, който само изтощаваше страната ни, и положи началото на измъкването ни от блатото, едно бавно, трудно, но измъкване и движение към Запада. Вярно е, че този западен модел не е съвсем добър за нашата бедна страна (най-бедната в Европейския Съюз), но пък народа ни го искаше този западен модел, не искаше да гледаме Изтока, т.е. Русията, така че те му (ни) дадоха това, което той (ние, като цяло) искаше (-хме).
     А за тези, които още не разбират как така хора без особени идеи, плюс това и опортюнисти и кариеристи, могат да постигнат достатъчно добри успехи, нека добавя, че то доста често тъкмо така и се получава сред "сапиенсните хомовци". Тоест тези, които много активно защищават някои идеи и са готови да се бият за тях, те обикновено ... ами, налитат на бой, нали така? А тези, които гледат своя интерес и са сравнително умерени в желанията си, те и се проявяват като добри професионалисти и постигат успехи в живота, защото средата е изключително важно нещо на този свят (а може би и на "оня", не знам). Така че тази конюнктурна партия, по принцип, успя да започне да ни оправя, тя, тъй да се каже, положи началото на пътя ни към истинска демокрация — с 10 години закъснение, поради улюлюкащото и некадърно СДС.

     9. Партия "Герб". Тази партия също беше изненада, дори за соц-комунистите (и най-вече за тях), също дясна и конюнктурна, също без особени идеи, но — как да го кажа? — брилянтно залагаща на подсъзнателното у човека! Добре ли се изразих? Искам да кажа, че те дойдоха на власт с едни, ама напълно изсмукани от пръстите, разбирания, че "добрия бияч", или "Дуче Бойко", на когото и самото име е едно такова бойко, ще победи корупцията и ще издигне имиджа ни пред света, който страда поне от векове, но особено откакто дойде демокрацията у нас. А това, че имиджа на един народ не се оправя за няколко години, а поне за половин-един век, че не се оправя с плющене на камшици а с морал (който, особено в страна практически без религия като нашата, и в безморално време на разпад на цивилизацията, като това, в което живеем, не е ясно откъде може да се вземе — още повече след като отрекохме прекаления морал на комунистите), и че корупция винаги е имало и ще има, защото тя е въпрос на допълнение към официалното управление, защото то не е достатъчно ... узряло, и прочее — на тези въпроси народа ни нито можеше, нито искаше, да си отговаря, той просто искаше да избяга от "извънземната" коалиция, както споменах по-рано.
     Но той заложи брилянтно на подсъзнанието на хората благодарение на добрите му PR-овци, или защото той самия е доста хитър — генерал, все пак, не е "лукова глава" — тъй като в продължение на комай 5 години го показваха навсякъде en gros, и с голяма глава. Казано по друг начин, това беше една ... хм, фалическа реклама! Но ако култа към фалуса не беше скрит дълбоко в подсъзнанието на хората, то той и нямаше да се появи преди хилядолетия (защото не сте чували за култ към антипода му, към латинската putta, или френската putain, нали?). Майтап или не, но човека положително се харесва на основната част от жените (аз лично съм чувал как едно младо момиче, когато ставаше дума за въпросния Бойко, казваше с щастлива усмивка, "а-а, Бойчо"), а сигурно се приема охотно (е, не чак да се харесва, де) и от мнозина от мъжете, особено в областта около София. Силният бияч винаги се ползува с популярност и той много добре си е знаел това и е залагал на него.
     Иначе идеите му — а че какви идеи? Корупцията, и самата латинска дума, значи разлагане (навярно някакво трошене и свиване, корумпция), но това е нагаждане към средата, ще Ви кажа аз, защото много добре знаете, че доматите се ядат узрели, а краставиците зелени, или че капитализма е като мушмулата и е хубав когато започне да се разлага (както сега, а не какъвто е бил преди един век). И тя е допълнение към системата, така както и проституцията, и организираната престъпност, и прочее (защото, ако от тях нямаше нужда, те нямаше и да съществуват, понеже всички, и курвите — да ме прощават жените, а вече, навярно, и мъжете, — знаят, че вършат нещо неморално, но го вършат, защото то се търси). Така че, ако системата е добра, тя няма да има нужда от такива допълнения, но след като целия капитализъм се крепи на парите, които според всяка религия са нещо лошо, т.е. на аморални неща, то няма как да няма корупция. Това, което може да се направи в случая, а и се прави, е ... хм, държавата да се корумпира вместо хората и фирмите, т.е. тя да събира данъци за нещо, което, така или иначе, си е аморално!
     Обаче има нещо друго — особено в политиката често има и нещо друго, друг поглед на нещата — лош или не, бияч или не, със или без идеи, само приказващ и често противоречащ си или не, но той усмирява масите, защото ние (а и всички народи) сме като кончетата, искаме да чуваме да плющи камшика и тогава си теглим каручката, ама иначе се опъваме. В този смисъл той е и олицетворение на силното начало в управлението, което нито е нова идея, нито важи само за нашата страна, нито пък някога ще изчезне (но на това почива и дясното управление, както споменах). И обърнете внимание на прецизното (за да не използувам пак същия епитет) напасване на другите крупни политически фигури около него: кметицата на София е една съвсем скромна и много мека на вид жена; почти всички останали хора от управлението (с изключение, май, на външния министър) са също скучни, неприятни, и/или безлични; че и новия ни Президент е от "същия дол дренки", абсолютно безличен, àко и да е мъж и Президент. Защото — нали така? — "дучето" (да не споменавам пак онази дума) може да бъде само един, а останалите трябва да слушат и изпълняват. Е, аз не казвам, че на човека му е лесно, "тежка е царската корона", както казва народа (а и той, действително, в последно време изглежда някак-си уморен и отегчен от властта — освен ако не разиграва това, ама и така да е), но пък и не е лесно само с голи приказки — е, почти, де — да се държи цял народ в подчинение.
     ( Мога да добавя още две-три изречения за сегашния ни Президент, "росен-пресен" дето се вика, и, или е от Плевен, или пра-пра дядо му е имал някъде плевня — нали? —, но понякога, зависи от ракурса, има малко, хм, дебилен вид. Да ме прощава човека, защото нямам никакво намерение да го обиждам, но той е така объркан от новия си пост, и както е свикнал досега само да стои "слуш", като кученцата, а сега изведнъж може и да командва, то просто се обърква; той би бил добър като "chef de salle", както казва "хайдук Сидер", но Президент му идва множко в началото. Но не е хич глупав, защото добре е научил науката да говори много и да не казва нищо. Това изобщо не е лесно, ще Ви кажа, защото аз, примерно, колкото и да се мъча да приказвам празни приказки, все ще сбъркам да изтърся нещо разумно. Изобщо, той е един добър пример за латинската поговорка "Ars est celare artem.", което значи "Изкуството е в това да криеш изкуството.". Е, той поне не третира всички останали като бавноразвиващи се, какъвто маниер на говорене имаше предишния ни Президент "Георг Първи". Така че човека е объркан, изобщо няма вид за поста, но ... ще оправдае доверието, почти сигурно, и навярно не по-зле от предишните ни Президенти. )
     Но куриозите не свършват с това, защото хората му са добри управници, вършат си работата, поне за кметицата нищо лошо не може да се каже и хората пак си я избраха, а и Правителството върши работа, защото, независимо от протестите на опозицията (особено на станалия и вече почти детрониран шеф, Станишефски, както аз го наричам), и при това, обърнете внимание, в условия на криза! Получава се, едва ли не, че ние "функционираме" дори по-добре в условията на криза, отколкото при нормални условия, защото цяла западна Европа пострада, да не говорим за вечно недоволната Гърция, или за класическите (вече) недоволни от бившите соц-страни, Полша и Украйна. Вярно е, за това си има обективни причини: ние сме толкова зле, че по-зле няма на къде (поне в Евро-съюза), така че това, че вече и други са зле, някак-си като че ли ни успокоява и ние си "теглим каручката" мирно и тихо, но кой знае колко тихи щяхме да сме ако управляваше пак същата коалиция (както хората не обичат социалистите, и както те не правят почти нищо в социалистически дух)? На всичкото отгоре този истински "дуче" като че ли "сви сармите" на самозвания "Хайдук Сидер" защото неговите акции спаднаха доста.
     Така че аз лично може и да не уважавам "фалическа" политика, но у нас тя върши работа и аз я приемам. Въпреки трескавото му и некомпетентно на пръв поглед управление той е, както се казва, най-добрия за времето и мястото политик у нас. Привлича от тук от там средства, строи пътища за да се прави, все пак, нещо, да се намали безработицата, и на Запад никой не го критикува, и по всичко личи, че пак ще го изберат. Е, ама толкоз, не повече. Аз му давам на човека още 5 до 10 години царство, и след това — адио гербе, адио дуче! Защото няма как партия без идеи (практически, както казах), изградена зад една личност, да просъществува дълго време; личността, рано или късно, се изчерпва. Ще останат само някои пробутали се нагоре негови хора (за да не кажа антиподи на фалуса, де; нали не го казах?), както стана с НДСВ-то. Това не е, примерно, либерална, или християнска, или консервативна, и прочее, партия, няма какво друго да остане след нея (освен ако не вземе да формира някоя династия, но май няма такива изгледи).

     10. Други нови партии. Е, ето че пръстите на ръцете свършиха, ама пък и ние няма какво друго да добавяме. Тук, очевидно, може само да се гадае, така че да го направим за кратко време. Хубавото би било да има борба в лявото политическо пространство, както споменах, но у нас я няма, така че аз почти се разуверих тя някога да се появи. Не знам дали именно в това не се състои основния недостатък на левите, че не допускат чужди мнения, особено леко отличаващи се от техните, може и да е така; и ако е така, то е твърде възможно те, рано или късно, да го проумеят и да се коригират. Да се надяваме. Но новите партии, които възникват са все повече или по-малко десни (май повече "повече"). Обаче не проумявам какво още ново нещо може да се появи, след "Бойчо", на политическата сцена, понеже използувахме идеите и за: бизнеса, селяните, царя, силната личност, влиянието от Запада, имиджа ни, и прочее. Не сме използували до край религиозната идея, но пък ние не сме религиозни. Значи, аз лично виждам две възможни насоки: едната е към създаване на някаква центристка партия, и това е правилната линия, но ще видим каква може да бъде тя, а другата е към възникване на поредната "задънена улица" като "Атака" (примерно, някоя друга етническа партия, я турска, я циганска, я македонска). Задънените улици няма да ни оправят, така че да ги оставим. Центристка партия, обаче, трудно се прави (хората искат екшъни и трилъри, нали?), така че тя може да възникне основно като съпътствуващ елемент (вземете за пример ДПС-то, а донякъде и царя). Може да предполагаме, че ще възникне някаква партия на дребния бизнес, примерно, и то с някакво влияние, така че да може да влезе в Парламента, или на някои професионални групи (примерно на транспортните работници, или на строителите, или на учителите — знам ли, то СДС-то тръгна начело с естрадни певци, така че нищо не може да се каже със сигурност), но такива примери по света като че ли няма.
     Е, хрумва ми нещо почти фантастично, но, както се казва, "сигурно, кой знай". Ами, не сме използували докрай идеята за ... еманципацията. Тоест още нямаме някоя феминистическа партия! Такава би имала своите преимущества понеже, от една страна, жените са посредствения пол (нека не задълбаваме тук в подобни дискусии, аз ги правя на други места, но те лежат в основата на всяка религия, а пък религиите почиват на житейския опит на цялото човечество), и като така ще бъдат тъкмо центристи, от друга страна те са по-меки, по "софт", тъй да се каже (а в "софията", гръцката и латинска sofia, лежи мъдростта, да Ви напомня тези лингвистични моменти), и като така с тях по-лесно ще се работи, те ще са по-отстъпчиви, по-компромисни, а от трета страна жените са една представителна извадка на населението, и то тъкмо на по-средната му част, така че те просто няма как да не бъдат добър център. Това е гениалната ми идея, която споделям с Вас на изпроводяк. Дал Господ тя да даде някакъв полезен кълн, защото света отдавна се а напатил от "мачовщина", както се казва, още от времето на Христос (което ще рече, че и преди него, за да може той да издигне подобна идея). Иначе, ако не са жените, то, май, ще се наложи да пробягваме до услугите на ... хомосексуалистите, а? Е, аз лично предпочитам, ако това се налага, жени да ме командуват, отколкото ..., нали разбирате?

     9.2012

     П.П. Е, оказва се, че бая съм му завишил на "Дуче Бойко" властването, но в общи линии съм прав в анализа си. Прочее, ще има друг материал за фаталната ни 13-та (поне след ... Бин Ладен, а?) година.
     04.2013
 

ЗА РАЗЛОЖЕНИЕТО НА МОРАЛА


     Идеята, която ще развия в този материал е проста и почерпана от древната източна философия, както и от древно-гръцката диалектика, и тя се свежда основно до това, че като се разложи морала, ама колкото може (че и още толкоз, както се казва), то той някак-си ще се появи наново, видоизменен. Това по принцип е така, но разликата е в социалната цена, която плащаме, така че нещата не са толкова прости, не е като да кажем: "ами да си се разлага тогава". Само хаоса, който на старо-гръцки се пишел и само с две букви, χα (или това е корена му), представлявал една голяма уста (буквата "х" обикновено в много езици не се чете, а италианците, примерно, въобще я махат, и там хигиената е igiene, хармонията е armonia, и прочее), и това се свежда всъщност до едно "а-а", и като така той изяждал всичко, но после то излизало пак отнякъде другаде, и под друга форма, ала този метод води до много сътресения. А говоря за източната философия, понеже в санскрита се твърдяло, че нашия свят е три пъти "не": не е постоянен, не е съвършен, и не е независим! С други думи, той не само непрекъснато се променя, но и не е завършен (противно на твърдението на християнската религия), а и е така преплетен (с диалектически връзки), че това, което трябва да стане, все едно си става, само че като се разместят някои неща и станат някои катаклизми, които да ги наместят.
     Но да започнем по-конкретно, като първо се убедим дали тези неща трябва да станат.

     1. Разлагането на морала е практически очевидно за всички. То е нещо в което не си съмняват и тези, които го приветствуват, и си казват "Уха-а, лудо ч###не пада, не е като по-рано!". И дори не е нужно да сравняваме с ориенталските страни и преди два-три века, когато жените не са излизали извън дома си без фередже, не, даже и на Запад, че и у нас, приличните жени са ходели с воалетки, на лицата, да не говорим да си покажат нещо повече от глезена, докато днес си показват спокойно и гърдите (стига да са за показване, ама и да не са много такива), че направо и гениталиите, а по Интернета вече и пеленачетата могат да си гледат такива неща колкото си искат и да се кефят. Докато по времето на Оскар Уайлд, в края на 19 век, като се е кажело "to make love" (т.е. правя любов, буквално) се е разбирало че приказвам с лице от другия пол, ухажвам, или "свалям", а сега същата фраза, съвсем ясно, значи hard sex.
     Тази сексуална разпуснатост, съвсем естествено, поне за мен, води и до разлагане на семействата, защото жените, като се оженят (ако се оженят) и като родят едно две деца, и си казват "че за какво ми е повече мъжа (освен да ми ... опикава дъската в тоалетната, а)?" и решават да се отърват от него. Така че въпроса не е в това дали се разрешава свободен секс — нека си се разрешава, стига да не пречи на семействата, и от там на обществото — а в последствията от това. Защото сега надали някой, мъж или жена, ще се сети да си зададе въпроса: защо жените по-рано е трябвало да сключват брак девствени, след като сношението е един вид "познание", и в славянските езици, а и в латинските (и сигурно и в древните), и като така не е ясно защо едно познание в повече трябва да пречи на жената? Да ама то пречи, за жената това познание (а може би и всякакво друго?) не е от полза, то само я разюздава или развързва, увеличава и без това неумерените ù желания, и се оказва, че от това нито тя печели (защото тръгва още от рано да си търси вибратор), нито семейството, нито обществото като цяло. Тези въпроси съм ги разглеждам на други места, но идеята е, че свободата в секса разгражда семействата, а жената е тази, която иска да има деца и семейство (да хване някой мъж по-здраво).
     По този начин жените не само "режат клона на който седят", по този начин страдат и децата, очевидно, макар че те, след като нямат база за сравнение, не могат да преценят дали е добре да имат двама родители, или един. Ама то не е работа едно момче да се възпитава от майката и като стане голямо (та тя, да ме прощават жените, но не може да го научи дори как да се ... изпикае, нали?), нито пък само от бащата, особено ако са момичета (по същата "тоалетна" причина, ако щете). Ако Дядо Господ е искал да има един родител, той е нямало да прави двата пола, или е щял да остави и при бозайниците размножението с яйца, при което положение децата може и въобще да не познават родителите си. Ама то не е така, и това е ясно на всеки. То е ясно и на жените, само че те са прекалено пристрастни, и по тази причина неспособни да вземат правилно решение, а не защото са "природно тъпички". Ако хората можеха, както французите, поне според мълвата, да приемат спокойно съществуването и на жена и на любовница (респективно, на мъж и на любовник), то проблеми нямаше да има, обаче те, като правило, не могат.
     Е, да не се отвличам повече в тази насока, защото секса, както и да го въртим, е една досадна пречка в живота, която носи някои наслади, положително, но е пречка, и с нея всеки си се справя както може. Та въпросът не е в секса, той е страничен елемент на морала, въпросът е в морала! А морала, според една моя стара, наречете я работна (но тя е достатъчно вярна, и в същото време не е ограничаваща) дефиниция, е съвкупност от правила, целящи обединението на хората във времето и пространството. Обединение в пространството значи да сме на ясно, че не живеем сами, че има други около нас, и над нас, и под нас, ако щете, и не можем да мислим само за себе си, защото (поне според взаимо-обвързаността на нещата, но ако толкова настоявате, то мислете си и, че защото има някакъв Бог) това рефлектира върху нас самите; казано по друг начин, който много гледа себе си, най-често излиза че не гледа себе си (защото не знае как), а който мисли за другите, най-често излиза, че мисли и за себе си. Такова пространствено обединение е възможно да се постигне и без морал (чийто основен носител, досега, са били религиите), по пътя на силата и принудата — на някой цар, или "дуче", или друг началник — защото силния, ако не е прекалено глупав, мислейки за себе си, всъщност, се грижи и за другите, той иска хората да го почитат, да го запомнят с нещо хубаво.
     Обединението във времето, обаче, не може да се постигне без морал, а това е навързването на поколенията, връзката между деца и родители. Защо не може, ли? Ами защото ако няма семейства, няма, или почти няма родители. А ако няма род, то най-често няма и нация, а оттам няма и общество в световен мащаб. Докато — за да не си мислите, че само преливам от пусто в празно — според последното преброяване на населението у нас в 2010 година 55% (повече от половината!) от новородените са извънбрачни деца, на които доскоро се казваше незаконно-родени (сега са законни, защото промениха закона), а простонародно им се казваше ... копелета! Е, след като основната част от децата са копелета, то това не им пречи, разбира се, но то все някога на някого ще "запречи", щото така и морала е доста по-слаб.
     А не забравяйте също така и че сега наркоманията, а вече и тероризма, значително нараснаха, далеч, може би десетки пъти повече, отколкото по времето на О. Уайлд (или Маркс, или освобождението ни от османско робство, и прочее близки по време моменти), и тези неща очевидно също са свързани с липсата на морал, защото хората търсят нещо заради което да живеят! Тези, които започват от рано да търсят наркотиците, са такива, защото, при разрешено всичко в секса (садо-, мазо-, и прочее, както се пише по рекламите за проститутки), а и при липсата на силна бащина ръка в отсъствуващото семейство (която да ги наложи с колана щом друго не помага), не знаят какво още да искат, пък и след като храната, подслона, и дрехите са им осигурени, какво да искат дечурлигата или младежите, освен нещо с което да избягат от този безсмислен реален свят? А тези, които опасват около кръста си динамитните шашки, си мислят, че така поне ще отидат на оня свят с някаква цел — защото те не са садисти, не са луди, те са хора с идея-фикс, но тя тръгва от някакви морални разбирания! На всичкото отгоре такива хора и не можеш да ги накажеш, защото те не живеят заради удобствата на този свят, те живеят заради ... вечността, тъй да се каже. Така че като няма достоен морал, то хората търсят някакъв негов заместител, понеже далеч не всички са като ... "телетата" или мороните или дебилите или олигофрените (изберете си подходящата дума), които се задоволяват само с рекламите и приказките за хубавия живот (пълен с усмивки — както по рекламите), има неспокойни, търсещи хора, хора, които при други обстоятелства, тласкат обществото напред.
     Прочее, да не коментираме повече очевидни неща, а да преминем към следващата точка, която донякъде обяснява защо си мислим, че можем да минем без морал.

     2. Много морал не води до морални действия. Това може да е бая странно, но при хората, които, за разлика от животните, са твърде далеч от преките нужди на живота, или "превъртели" ако така повече Ви харесва, от много морал най-често се стига точно до обратното. Това не е нов момент и всички сигурно са чували фразата, че "Пътя към ада е осеян с благи намерения", т.е. само с намерения до никъде не може да стигне, но и от много силно желание за нещо хората започват да налагат своите виждания на другите, на които, обаче, това не им се харесва и те започват да се противопоставят, но първите, мислейки си, че вършат нещо в техен интерес, особено ако става въпрос за "вечността", т.е. за "оня свят", т.е. по религиозни въпроси, продължават да настояват, и в своите настоявания стигат до войни и кръвопролития. Аз лично не знам да има религия, която да може да се похвали, че в името на религията не е стигала до човешки жертви, но като че ли с най-голям "актив" в това отношение се слави християнската религия. Нещо повече, тя дава твърде лош пример на сравнително толерантните източни религии, на исляма например, за това как да защитават убежденията си.
     Това, действително е така, защото по-рано, преди християнството, а и до към 5-ти век от новата ера, в Леванта, т.е. в източната част на Средиземноморието, или в арабския свят, е съществувала достатъчно добра поносимост към другите религии, ако не за друго, то понеже такива религии е имало много и различни, и хората са били принудени да се понасят. Но ето че започват християнските кръстоносни походи, и дори доста по-късно, някъде в 19 век, Турция, като една достатъчно цивилизована арабска страна, която много иска да влезе в Европата, и да бъде като европейците, и въвежда фамилии (тъй като по-рано се е казвало: Асан, син на Осман, син на Пишман, примерно), решава по едно време да започне "прочутото" клане срещу арменците — защото така правят на Запад (и ха сега кажете, че на Запад не правят така!). Също и в Древен Рим около новата ера било гъмжало от разни култове, но никой не ги вземал толкова на сериозно, докато не дошли християните и не дали своя отрицателен принос в развитието на морала.
     Но по същия начин можем да "плюем" и разбиранията на обикновения човек, който не би приел булката му да има други любовници, при все че всеки мъж си позволява да прави това, когато може (и има пари, де), но само не и жена му. Значи, вижте, има една много хубава дефиниция (според мен) на харесването, или любовта към нещо или някого, тя се състои в това да считаш, че обекта на чувствата ти е ... съвършен, което значи, че не може нищо, нито да му се отнеме, нито да му се добави! Просто седиш и се кефиш, а? Да, ама когато двама души се обичат, и то истински, аз не говоря за случаите на преструване, то първото нещо, което всеки един от тях иска да направи, е да промени другия според собственото си виждане, а това е точно обратното на правилната любов. Тоест, ние пак превъртаме, дори без да ни кара някаква религия, просто от само себе си, защото сме си такива.
     Можем да продължим в този дух като намесим и католицизма, за който автора няма особени впечатления, но е чел разни книжки, и някъде към 15-ти век в редица западни страни хората са викали "По-добре при турците, отколкото при Папата!" Защото католиците са ти се завирали в личния живот в някои отношения по-зле и от комунистите (и то от бурното революционно време, а тези не от 70-те или 80-те години на 20-ти век). Е, в днешно време Папата може да прави "четки" на всички народи, като казва "Слава Исусе Христе" на всички възможни езици, и вече да не насъсква към войни (защото то, американците, човек и няма нужда да ги насъсква, те са готови по всяко време да се бият срещу всеки, особено когато трябва да защитят техните разбирания за "демокрация"), но по времето на Колумб, например, той не е бил толкова миролюбив.
     Така че ние, хората като цяло, действително вземаме много присърце всякакви възможни заблуди, и сме готови да се бием за тях, като си вярваме, че ако някой е готов да защищава с оръжие своето виждане, то значи то може да е право — и ако победи, то значи е право — докато ако не иска да се бие, то по този начин той признава слабостта на своята теза. Не е ли така и днес? Е, ама, ако човек малко се почеше по главата, то може би ще "изчеше" мисълта, че верността на една теза няма нищо общо със силата, която стои зад нея или я защитава! Силата доказва само силата, а не верността на това, за което хората се бият. Обаче такъв е нашия морал. Нещо повече, ние считаме, че дуела е нещо хубаво, което е залегнало в латинския, но да използуваме съвременния италиански, където bello значи хубав, но bellico значи военен. Също така и милитаристите, т.е. военните са ... мили хора, етимологично (корена "мили-" или "мели-" е много древен, и той значи нещо хубаво, сладко, като мед или медовина)!
     Значи вижте, по идея, и поне до преди откриването на барута, в едно такова виждане е имало резон, защото важен е двубоя, дуела, който определя кой индивид е по-силен, това работи за селекцията на по-добрия, така процедират всички животни, и това е едно подчинение на "божите заповеди". Обаче не и в съвременните бойни условия, когато човек може да си стои на някакво безопасно място и да си хвърля "бомбички", това не са дуели, това е унищожение, това е касапница. Така че нашия морал пак пасува, той е безнадеждно, поне с пет века, остарял, той трябва да се промени, а ако не може, то да се разложи. Време е да дойде някакъв нов морал, а дали това ще стане като минимизираме кръвопролитията, или "загубата на белтъчна материя", или по някакъв груб и хаотичен начин, зависи от нас. Затова нека преминем към следващата точка и видим какъв трябва да е той и дали можем да го постигнем без да се самоунищожаваме защитавайки "пердути" каузи.

     3. Новият морал трябва да е преди всичко толерантен! В днешно време вече не е нужно да селекционираме по-добри личности, нито да се борим за оцеляване, камо ли на най-добрите, не, в днешно време е важно да не проливаме излишно човешка (а и животинска, ако щете) кръв, защото тя не допринася за нищо. Трябва просто да се научим да се търпим и да приемаме другия до нас, àко и той (или тя) да прави нещо, което на нас, ама абсолютно, не ни импонира. Трябва някак-си да се умерим, щом от много "морал" превъртаме. Казано по друг начин, то ние трябва да вземем да заобичаме хората, както е говорил и Христос (ако се вярва на измислиците за него), но и в духа да даденото по-горе определение за обич, а и както са проповядвали древните източни религии, твърдейки, че този свят не е добър или лош, той е просто най-добрия от възможните, но той е справедлив (разбирай за всички — примерно, и за вълка, и за заека).
     Това би могло да се изкаже и в по-друг вид, сексуално ориентиран, т.е. като мъжко или женско поведение, а оттам и морал. Имам предвид не с мачовизъм и налагане над другите, а с мек подход и с приемане на чуждото, което е женския начин да се наложи. В известна степен, ще трябва да обърнем гръб на цялата досегашна еволюция на по-силния, и да търсим не налагане, а омесване на морала, на "моралните гени", ако мога така да се изразя, което да осигури разнообразие на вижданията и безкръвна борба на идеи, а не преки физически битки! Защото човек винаги иска да наложи своето виждане, но приемайки и виждането на другите (не като одобрение, а просто като допускане и на чуждия вариант), се дава също възможност за борба, но "по женски"; значи, вместо да се бием за една кауза, нека да оставим всеки да си защитава своите позиции, и по този начин да видим кой ще излезе прав след време, или пък да постигнем някакво усредняване на вижданията. Или мирно съвместно съществуване на различни морали, нещо в този дух, като подхождаме по-фино и нежно, не грубо и по мъжки. ( Аз излагам на редица други места своите виждания за мястото на жената, и сега и в бъдеще, така че да не се отвличам тук, но идеята в случая е, че налагането може да бъде не само активно и борбено, а пасивно, по женски, но не по-малко настойчиво, и че това е другата страна на "медала", и ако искаме да търсим някаква среда, то трябва да погледнем и от другата страна, те затова са две, за да използуваме която трябва, когато трябва. )
     Но да се върнем на толерантността. Да речем, ако жената (евентуално съпругата) толкова иска да прави понякога секс не с постоянния си партньор — и, разбира се, същото и от гледна точка на жената за мъжа — то защо да не го прави, но това да не нарушава постоянната връзка, особено ако става дума за семейство, защото децата искат и примери в живота, и наказания, и грижи, и то не само материални. Децата, между другото, не слушат най-често не защото са лоши или невъзпитани, не — колкото това и да не се разбира масово от хората —, те искат да разберат кое е добро и кое не е, а това се научава най-лесно, ако можеш да останеш ненаказан (защото думите са втора сигнална система, нали, но има и първа)! Тоест, наказанието за подрастващите има целебно въздействие, то е част от възпитанието, и когато функциите на семейството са занемарени, то децата не научават сумата важни неща и продължават, примерно, да се "учат" и като пораснат, и искат да видят дали ще ги хванат ако извършат някой обир, или пробват някой наркотик, а и други примери. Така че ако няма семейства трябва да засилим обществените функции, да даваме децата в седмични интернати, които като че ли зачезнаха нещо в последно време, и децата, оставени без контрол, въпреки сложните науки, които изучават, остават необразовани в смисъл на ежедневния морал.
     А вземете и съвременния капитализъм — та той е аморален от своите основи, той е корумпиран, той се крепи на парите, а пари дори в животинското царство няма, т.е. по този начин ние, в определен смисъл, слизаме едно стъпало по-долу и от животните (защото при тях само по-силния побеждава, вместо да е по-смирения, или работливия, и прочее, а при хората и по-богатия, и по-нахалния, и т.н.)! Но в същото време всички религии отричат властта на парите, тя не минава и не може да мине в отвъдното, Бог не съди по богатството, и прочее, а религиите са базирани на вижданията на масите и, общо взето, са в техен интерес (дори и когато насъскват към кръвопролития те го правят защото хората сами ги искат). Така че е ясно, обществото ни е лошо, неморално.
     Значи вижте, аз защитавам морала не от морални съображения, а от разумни такива! Надали повече от 2-3% от населението е стигнало до идеята да тръгне от такива позиции, но по-умните неминуемо трябва да стигнат до това становище, защото изводите от него не са особено различни от тези на различните религии, само подходите са различни. В лингвистично отношение, аз мисля, че е добре да напомним значението на английската дума moral, която значи поука (докато морален е morale), така че морала е един вид свод от правила, поуки в живота (а лингвистично това са просто обичаи, нрави, защото в латинския mores e мн. число от обичаи — спомнете си фразата "O tempore o mores!"). Тези правила са това, което младите искат да научат. Но ... не е като те да не ги предполагат. Тоест, аз считам, че хората, а и животните, имат вродено чувство за справедливост, за моралност, защото всички те искат да се харесват на другите (малките деца и животни, освен да се нахранят, искат и да има с кого да си играят, значи да дружат, а не да се карат). Така че хората по рождение са добри (т.е. те се опитват, доколкото могат, да мислят за другите), обществото е това, което ги прави лоши (като ги кара да мислят само за себе си)! Запомнете това, ако обичате, защото в това се състои призванието на новия морал: той трябва да направи обществото справедливо към хората, трябва да задоволява техните очаквания (лошия да бъде наказан, а добрия да бъде похвален, а не обратното).
     Докато в съвременното общество, както споменах, се прави всичко друго, само не и това да се осигури някакво очаквано справедливо наказание на тези, които го заслужават. Нещо повече, в наше време се настоява за успех в бизнеса, кариерата, и прочее, което са все преходни (според религиите) неща, а не в селекциониране на по-морални личности (и забравете секса, той не е съществен). Разбира се, на този свят нищо не е изолирано, както споменах в началото, и човек не може да не бъде егоист, но няма право и да се стреми само към надмощие над другите (ако не за друго, защото той, все едно, към това се стреми, т.е. тъкмо затова морала трябва да му се противопостави, да го накара да се отклони в другата посока). Докато е имало родове, семейства, борби между различните племена и народи, е имало основания за селекция и установяване на надмощие, но в днешно време най-ценното е ..., ами, запазването на разнообразието (че и създаването на нови разнообразия), което е друг начин да изкажа пак съображението за толерантност. Поради тази причина се счита за правилно всякакво измесване между народите, между бедните и богатите, ако щете, между умните и по-посредствените, и в това е новия морал.
     Най-близко до това виждане, като че ли, стои ... спорта, защото там личностното изявяване не е свързано с идеята за господство, макар че и там има различни начини за заплащане на победителите. Там няма преки цели, а има някакви абстракции, да се спечели някой медал. Все пак това, както казах, ми се вижда хубаво, но ... Но лошото е, че това не е масово явление, това касае някакви 1-2% от населението (ако не и по-малко), а и е твърде специализирано, т.е. то не толкова развива тялото, колкото го деформира, в някакъв аспект, така че и спорта не е образец.
     Обаче нещо трябва да се направи, трябва да има някакви семейства (аз имам идеи по този въпрос разглеждани на други места), някакви националности, някакви правила за добро държане, но различни от тясно националните или расови, или кастови, семейни, или някакви други, интереси. И трябва да се отчитат намеренията на хората (това е морала, а не само резултатите). И трябва да има яко следене на (почти) всичко и всички, защото вече станахме много силни, за да си позволим да оставим нещата на самотек (т.е. не е интересно кой с кого е спал, а кой срещу кого "има зъб" за нещо, и защо го има, какво може да се направи този, и други подобни нему хора, да нямат такива "зъби"). И трябва всеки да има условия за развитие, за по-пълно разгръщане на даденото му от Бога /боговете (или Природата), още повече че, като няма, или почти няма, семейства, и като гениалността, както е многократно проверено, не се предава по наследство, трябва да ù дадем възможност тя, все пак, да се проявява от време на време. Ама то така ако продължаваме ще стигнем, май, до идеите на комунизма, а и на Платон още от преди 25 века, а?
     Ами, там е работата, че то така и ще трябва да стане, защото не може да има морал в интерес на всички хора, и да не изхождаме от някакви общи, т.е. common интереси. Не може да искаме хората да се развиват пълноценно, ако едни се раждат в богата среда (да не казваме непременно семейство), а други в бедна, и ако за здравето и за обучението трябва да се плаща, т.е. ако те не са общодостъпни. Така че новият морал, по всичко личи, ще излезе бая стар, морала на всяка една религия. Да де, но аз имам предвид именно морала на всяка една религия, т.е. на всичките религии, т.е. на (казано на математически език) сечението на всички религии! Това сечение, ако можем да го постигнем с нашите егоистични наклонности, ще бъде тъкмо квинтесенцията на морала през вековете. Остава ни само да го постигнем. Защото ако не можем, то ще има "малко" хаос, после още "малко", навярно, и след това ... пак ще трябва да го постигнем.
     Нека сме наясно по тези въпроси, когато критикуваме или приемаме разложението на нравите. Младите се опитват някак-си да оцелеят, това е тяхно право. Затова излиза, че когато хората имат всичко, то те нямат най-вече морал. И го търсят.

     09.2012
 

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е УМЕРЕН КОМУНИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ?


     Или в която и да е друга "-ария", ако става въпрос, но от една страна аз живея в тази държава и е нормално да говоря за нея, а е и хубаво да има някои конкретни примери, които да са привързани към по-конкретни цифри, за съответната страна. Самата идея за това възникна в мен, може би, преди 10-тина години, и аз съм я излагал схематично и на други места, но тук ще се постарая да бъда по-точен, да говоря с цифри, което може да прозвучи по-убедително, защото това, което е редно да стане, то, рано или късно, пак става — както съм изтъквам многократно — но разликата е в социалната цена! Освен всичко останало един пример с България, като най-бедната страна в Европейския Съюз, което, по принцип (но не у нас, разбира се — у нас нищо не е нормално) е основание за едно движение наляво, е доста показателен за най-лошия случай, и ще рече, че във всяка друга страна това ще стане още по-лесно. Но не е без значение и факта, че ние не сме голяма страна (вече под 8 милиона, с тенденция към намаляване; макар че се намират и по-дребни от нас — Естония, примерно, или Люксембург, Монако, някой остров), а и сме на края на Европата, т.е. в ъгъла на Балканския полуостров, и като така сме и доста изолирани, така че условията у нас са идеални за подобни експерименти (стига те да се осъзнаят и приемат благосклонно и от богатите страни, които може дори да решат да ни помогнат).
     Но да започваме изложението.

     1. Какво разбира авторът под умерен комунизъм?

     Ами, най-краткото определение би било следното: умерения комунизъм е това, което може да се нарече и умерен капитализъм! Стана ли ясно? Е, надали, затова нека поясня. Първо, що е това комунизъм (според автора, защото всеки може да има различно виждане по въпроса, някои, примерно, могат да си мислят, че това значи концентрационни лагери за богатите)? Ами това е грижа за общността, за комуната, разбира се, за ... комуналните разходи, ако щете, защото това е което казва думата; докато социализма е грижа за "социото" или "сока" на обществото, т.е. за основните маси, а не за върхушката; от което излиза, както и можеше да се очаква, че това са практически синоними. Тук, обаче, предпочитам да използувам думата комунизъм, защото тя започва със същата буква както капитализма, и по този начин тези крайности някак-си по-естествено се сближават. А капитализъм, очевидно, означава власт на капиталите, т.е. че командува "парада" този, който държи парата (така както е било и от дълбока древност, но няма друга сила, която да попречи на парата — нито аристокрация, нито жреци, нито интелекти, и тъй нататък). Е, с известни уговорки, защото има и държави, но пък при капитализма, или демокрацията като съвременен капитализъм, при управлението на държавите се намесват, в общи линии, пак богатите (или поне подкрепяните от богатите — изборите са си избори, но милионите, че и милиардите долари, които отиват за предизборни и следизборни обработки на съзнанието на хората се плащат от финансовите кръгове).
     Казано малко по-подробно, моето виждане за умерен комунизъм в една страна е задължението на държавата да се грижи еднакво за всички на някакво минимално ниво, според жизнения стандарт в момента. Но след като това е и умерен капитализъм, то парите си съществуват, имущественото неравенство също, има си богати и бедни, но ако човек, по една или друга причина — и причината не е важна, обърнете внимание на това —, няма достатъчно доходи в момента (който може да продължава и цял живот, за някои), то държавата му (или ù, очевидно) ги осигурява, и при това — пак обърнете внимание — без той да трябва да се унижава и ходи да проси, като подава заявления и обикаля разни инстанции. Това осигуряване на бедните, или издръжка, се осъществява съобразно възможностите на страната в момента, които аз считам, че могат съвсем спокойно да се приемат за половин минимална месечна заплата на месец!
     Значи, виждате ли, няма смисъл да говорим за пари, защото така цифрите доста бързо остаряват (при един нормален банков процент от 4% годишно, за 20-тина година, при сложна лихва, се получава двукратно обезценяване на парите, а ако аз правех предложение за нещо, което няма да важи след 20 години, то и не бих го правил, не и аз). Минималната месечна заплата (МРЗ) е понятие, което вече съществува във всички страни, тя се коригира според момента, и е мерило за това, на какво човек има право ако работи каквото и да е цял месец; е, ама ако не работи, то на него му се полага поне, а и за кръгло, половин минимална работна заплата, и точка по въпроса. Човекът може да се учи, да е стар, да е болен, да иска да стане естраден певец, или каквото и да е (дори и наркоман да е, или престъпник), но той трябва да може да се храни и подслони някъде, да се движи из страната, и прочее. С това грижите за мнозина може да не се изчерпват, и е напълно възможно да има и съответни общежития, евтини столови, и прочее, за хора, които не могат да си позволят да плащат "нормални" цени, но поне половин МРЗ на месец той трябва да получава просто защото се е родил. (Примерно, чувах, че всеки жител на Кувейт получавал годишно няколко хиляди долара само защото е жител на страната, без да работи.) Наречете тези грижи едно социално слънце, ако щете, но те трябва да съществуват!
     Тези грижи трябва да съществуват, първо, защото вече можем да си ги позволим — щом можем да изхвърляме сумата здрави неща, то значи произвеждаме повече от нужното, ergo достатъчно сме богати за да се грижим за бедните в момента. Но не само заради това, още и защото като се грижим за тях имаме (т.е. държавата има) повече основания да иска всякакви данъци от хората, които имат достатъчно, а и основания да следи или контролира по-строго хората. Защото, да сме на ясно, в днешно време не може хората да се оставят всеки да си прави каквото си иска, защото някои искат и "бомбички" да правят, да се взривяват, и прочее, следенето на всички и навсякъде, малко по малко, започва да става реалност (и по улиците, и на изпити, и пред банки, и къде ли не — всичко се записва, и после някой може да го прегледа ако потрябва). А когато всеки получава пари от държавата, чрез някаква инстанция (ще стигнем до това), то някой рано или късно ще може да се заинтересува и да погледне кой колко време живее за сметка на държавата, защо, дали може да му се помогне по-добре (социални помощи съществуват откакто свят светува), или пък да се следи по-добре, защото е здрав и прав и нищо не прави. Всеки трябва да може да живее и цял живот, ако иска, на тази половин МРЗ, но идеята е, че малцина са тези, които ще се съгласят на това, освен ако нямат по-сериозни основания или причини (както казах, може да учат нещо, а никой не знае дали някакво знание в повече няма да се окаже полезно за другите, то трябва да се акумулира и да се провери за какво става); така че ако хората не се занимават с нещо оправдано, то те, може би, се занимават с нещо "неоправдано" (примерно, пласират наркотици, или се занимават с проституция, и прочее; най-малкото може да укриват данъци като работят нещо нерегистрирани официално). Тоест, тези грижи за хората ще бъдат и основание за засилен контрол от страна на финансовите органи.
     По този начин и самия капитализъм ще печели защото ще се знае по-добре с какви трудови ресурси се разполага, а и като се плаща нещо на хората, то те се въздържат от бурни прояви — очевидно, поради което и се плащат всякакви помощи (не заради "божите заповеди", си мисля аз). С други думи, умереният комунизъм ще бъде и умерен капитализъм, защото ще предлага повече спокойствие в страната. Освен всичко казано тази инстанция, която ще осъществява тези грижи, тя основно ще дирижира средствата от други съществуващи в момента инстанции (пенсии, болнични, и прочее), и ще осигури един общ поглед на нещата, нещо с което капитализма рядко може да се похвали, т.е. в условията на конкуренция има сумата конкуриращи се организации изпълняващи разни функции, но няма общ контрол, а той в редица случаи е много важен.

     2. Какви суми ще трябват за реализиране на идеята?

     Тук вече се привързваме към България и ще говорим за нейното население от 7,365,000 души според преброяването в 2011 година. От тях, според официални данни работната сила (пак за 2011) е 3,322,000, което като процент от цялото население дава 45, което изглежда доста малко (примерно, в Русия за юли 2012 година икономически активното население се дава 54% от общото), но за това си има някакви методи за изчисляване (сигурно се вадят непълнолетни, учащи се, пенсионери, и прочее), така че ще го приемем за вярно; освен това се дава някакъв коефициент на икономическа активност към 52%, което изглежда още по-добре. Е, губят се 6-7% при смятане на икономическата активност, но това не би трябвало да е съществено за нашите сметки, защото тези проценти в повече нещо отнякъде получават, а ние се интересуваме от тези, които нищо не получават.
     Но работната сила е едно, а заетото население и безработицата е друго. Средно заетите лица в 2012 се дават като 2,150,000, което в процент от цялото население е само 29%! За тях, съответно, средната работна заплата (за юни 2012) е средно 755 лв. (или 2.6 МРЗ, при 1 МРЗ след май месец равна на 290 лв., което е горе-долу правилно, според мен; по-рано беше по-зле, излизаше към 3 МРЗ, което не е нормално за повечето страни). В това отношение, именно на наистина заетите лица (при все че има и временна заетост и други изключения) ние сме в абсолютен "рекорд"; аз съм сравнявал с данни още от 1998 година, и там процента на заетите лица към цялото население у нас излизаше 31.5%, но за Полша, примерно, той беше 55, за Русия 71.3, за Унгария 60, и тъй нататък, все големи цифри, като под 50% беше, освен при нас, само в Чехия 44.4, и в Румъния 35.2, при средно за 12 бивши соц. страни, включая и Прибалтийските, 56.7. Ето тук е номера, това е, поне според мен, скритата безработица, тези хора, които нито работят, нито се водят за безработни! Понеже в 2012 се дава че у нас безработните са 372,000, с коефициент на безработица от 11.2% (но това е отнесено към 3.322 млн. трудоспособни, а не към заетите 2.15 млн.). Искам да кажа, че скрити са тези които остават като от 3.322 извадим 2.150 млн., което прави 1.172 млн., докато, ако извадим от тях регистрираните 0.372 млн. безработни, остават още точно 0.8 млн явно безработни (а не само 0.372, т.е 2.15 пъти повече от официално дадените), което вече дава 10.86% от цялото население (а иначе 0.372 / 7.365 = 0.0486, т.е. няма и 5%).
     Е, аз не твърдя, че всичките тези 800,000 души не работят никъде, не, основната част от тях някъде по нещо получават, но се крият и по този начин не плащат никакви осигуровки, като печелят и работодателите, и самите полу-работещи лица. Сега, тези 0.372 млн. официално регистрирани безработни получават нещо, то може да е по-малко от моето предложение, но може да е и повече, нека не се занимаваме с тях. От останалите 0.8 млн. може би половината също нещо получават, то, почти сигурно, е по-малко от 1 МРЗ, така че те особени доходи и не укриват, те работят само от време на време тук-там (работодателите укриват каквото могат), така че нека приемем че най-бедните са само 5% от цялото населението, което ще даде пак почти колкото официално регистрираните, т.е. 0.368 млн., да умножим това по 0.5 от МРЗ или 145 лв. вече, и още по 12 за да стигнем до цяла година — това прави 640 млн. лева.
     Това, положително, не е малко, защото, за сравнение, в бюджета на страната за 2012 година се дава (всичко в млн. лв.), примерно: бюджет на съдилищата 260, на Народно Събрание 50, на държавни ВУЗ-ове 345, за цялото здравно осигуряване 946, и тъй нататък. Така че 640 млн. са много пари, обаче ... Ами вижте, това са само пари които трябва да може да се гарантират, за известно време, те не е задължително да се плащат, защото като започнат да се плащат ще трябва да може да се хванат още сумата хора, които нещо получават, нещо, което може да е по-малко от 1 МРЗ, за да се плащат данъци, но и 0.3 МРЗ на месец да е, то ще се извади от тези 0.5 МРЗ, които са му били дадени. Ако се окаже, че парите не стигат — а то след 2-3 месеца ще се види добре —, то може и сумата малко да се занижи.
     Защото може да се правят доста сметки (които, току виж, че излезли "без кръчмаря", но нека ги направим), например, може да приемем, че истинската безработица е 0.5 млн. (или 15% от работната сила, или 6.8% от населението, което изглежда съвсем приемливо дори за България), а не официалните 0.372 млн, и тогава тези които не получават нищо, или скритата безработица, ще са само разликата на тези цифри или 0.128 млн (или 1.74% от населението), и ако помощите са само по 100 лв. (т.е. 50 евро) месечно — това не е много, но за една България хич не е малко, да Ви кажа, всеки месец, без човек и пръста си да мръдне —, то тогава ще трябват 0.128*100*12 = 153 млн лева; дори и при 0.6 млн. безработни (18% от работната сила), и при същите 0.372 млн. официално регистрирани, ще останат 0.228 млн. (3% от населението), които не получават нищо, и ако на тях се дават пак по 100 лв. /мес. това ще прави 273 млн лева. Така че сумата вече намаля от 2 до 3 пъти.
     Нека вземем едно 250 млн. (което, да напомня, е за около 17% истинска безработица, доста над официалните 11%), и да погледнем това по сравнение с приходите. Ами, всичките приходи от данъци се дават на 17,000 млн., така че 250 е само 1.47%, дори ако сравняваме само с приходите от акцизи, които се дават като 4,130, то това ще даде 6%. Е, аз лично считам, че суми от порядъка на 1-2% от всичките ни приходи, или към 5% от акцизите ни, са направо нищо по сравнение със социалното значение на този експеримент — във всички случаи това ще е къде-къде по добре от една нова ... революция, нали? Освен това аз изобщо не пледирам за експериментиране в рамките на цяла България (както на времето Ленин е решил да експериментира в цяла Русия, плюс още дузина републики, нали?), не, аз считам, че може и трябва да се проведе експеримент в рамките на един средно голям, по-скоро малък, град, с около 50 хиляди, максимум до 100,000 души, и тогава сумите ще намалеят поне 20 пъти (т.е. те ще намалеят над сто пъти, но ще трябва да се гарантират и всички други суми за социални плащания, като пенсии, стипендии, пособия за всички безработни, и прочее, които ще се изискват от традиционните инстанции, ама те може да се бавят, опъват, и прочее, така че нека се презастраховаме в твърденията).

     3. Как да се реализира този умерен комунизъм?

     Ами първо трябва да се основе нужната инстанция, която ще се заеме с този контрол, изплащане на помощите, събиране на всичко, което така или иначе се плаща, съответно и всички заплати трябва да минават през нея, и приспадането на дадените минимални помощи в началото. Това, очевидно, трябва да бъде банкова институция, и аз предлагам да я наречем Банка за Умерен Комунизъм (а, както споменах още в началото, то някои хора може да си я наричат Банка за Умерен Капитализъм). Това е направо идеално название! Сетихте ли се защо? Ами защото оттук можем да получим съкращението БУМКО (като Банка за УМерен КОмунизъм) или по-краткото БУМ (като Банка за УМереност)! То, реално погледнато, не е бум, ами направо фурор, но хайде да не усложняваме името (примерно, Формация за Управление на Ресурсите От Работещи, да речем).
     Това, което трябва да се направи, след като се намери кой да спонсорира БУМ-а — вижте, при приходи само от помощи и дарения изчислявани на 41 млн. лева в бюджета ни за същата 2012 година, и като намалим 250-те милиона стотина пъти (пропорционално на отношението на над 7 милиона за страната към 50,000 души), ще останат действително нужни само към 2 млн. лева —, то след това трябва да се узакони, че всички, ама наистина всички, срещу големи глоби, видове плащания към лицата от този регион — не е проблем да се изготвят подредени списъци по ЕГН-та за всички — трябва да минават през нея. Тогава тя ще плаща всеки месец, да речем на 15-то число, на всеки пълнолетен гражданин (няма особени проблеми тук да влизат и деца, ако те получават нещо, т.е. ако родителите им получават нещо за тях, но нека на първо време включваме само пълнолетните лица), сумата от, нека, все пак, тя бъде точно 0.5 МРЗ (съгласно стойността ù в дадения момент), като в края на месеца тя изважда от тях всичко получено през месеца. Сега, може да се оперира според парите дължими за конкретния месец, но това ще задържа системата, ще остават неплатени стари плащания за месеци назад, положително (поне в България), така че аз мисля, че е по-добре да се работи на база текущ месец и получено и изразходвано през него.
     В течение на месеца, обаче, БУМ ще знае много добре кой работи и кой не — защото ако не знае, то ще го научи, то е в неин интерес, тя трябва да го прави — и като така ще контролира (това го казахме и преди, тя ще бъде една единна контролна финансова инстанция) за всеки лично, дали са получени дължимите суми, откъдето трябва да се получат (пенсии, заплати, болнични, и прочее), и ако те не се получат на време (такава проверка, естествено, ще може да се прави всеки работен ден) ще ги изисква от нужните инстанции. Ама на някого не му плащали заплатата, или стипендията, то БУМ ще бъде първата, която ще научи това и ще сигнализира, ако трябва, и в по-висши инстанции; аналогично, ако някой получава повече от 1 МРЗ на месец, а не се води официално на работа, то тя ще информира Осигурителния Институт за това, че лицето се опитва да укрива доходи.
     БУМ няма да е лесно да се подмине, защото за всяка фирма ще може да се провери къде са преведени възнаграждения за всяко едно лице, работещо при нея (временно, постоянно, няма значение, нали има ведомости). Това ще става лесно, защото за всяко лице ще има един номер, например, БУМ_ЕГН_?, по който ще трябва да се плащат сумите за него, така че фирмите дори няма да извършвам плащания на заплати в банкноти, ще им бъде забранено, защото всичко трябва да минава през БУМ. Това ще опрости финансовите операции във всяка една фирма, и лесно ще може да се контролира. А лицата ще си имат карти за тези текущи сметки, и ще могат да си ги теглят винаги щом има нещо за теглене. Ето защо аз говоря и за умерен капитализъм, или, въобще, развитие, защото от това ще печелят и фирмите, бизнеса, а и държавата, да си получава по-сигурно вземанията.
     Е, докато се работи на ниво един град, нещата ще са малко по-сложни, ще има приходящи отвън, ще трябва да се правят някои изключения, но после, на ниво цялата страна, всичко ще бъде съвсем ясно. А и в рамките на града няма проблеми, на всеки чужд гражданин, който работи за фирми в този град, всички плащания да се правят също през тази банка (защото БУМ е банка, както всяка друга), само че няма да му се плаща половината МРЗ всеки месец и няма да го контролират, т.е. той ще бъде на облекчен режим на контрол; оттам той ще може да си ги тегли когато поиска. Тази банка ще може да праща сведения и за годишни декларации за доходите на всеки, независимо дали той е от обикновените граждани или "върти милиони". Ето как комунизмът може да се изравни, доколкото може, и по което може, с капитализма. Но това не е контрол на влоговете, а само на доходите; в крайна сметка финансовите институции в държавата, все едно, трябва да знаят кой какво печели (за да "намажат" и те от него, разбира се), но дали той си харчи парите, или ги спестява, или върти бизнес с тях, си е негова лична работа.

     Ами в общи линии мисля, че нещата станаха ясни: ще трябват някакви не малки суми първоначално, но ако това, което се плаща като минимум, е на такова ниво, че всеки, хм, нормален сноб да не се задоволява с него, то няма опасност някои хора да вземат да разчитат на тези пари и да се откажат да работят, т.е. тези, които се откажат, ще го направят заради някакви важни цели, които и ще могат да се проверят (примерно, един истински интелигент трябва спокойно да може да живее на тези пари и да слави комунизма в страната ни, която все някак-си ще печели от акъла му). Това е мярка изгодна и за бедните, и за държавата, а и фирмите, до голяма степен, ще имат някаква полза от това, защото техните финансови задължения ще се облекчат (засега няма да плащат заплати, но за в бъдеще може да се иска и разпределението на всички данъци за даденото лице да се извършва от тази банка; за съвременните автоматизирани системи това изобщо не е натоварване).
     Доколкото, обаче, изложените тук идеи, въпреки революционния им смисъл, не са нещо съвсем ново и неизползувано някъде на локално ниво, то е твърде възможно и по други пътища да се стигне до тях, или до някой техен вариант. Да напомня нещо, което съвсем малко хора знаят, но аз съм го срещал неколкократно в западни списания, а именно факта, че пенсионното осигуряване в Германия, оттам и в Европа (а сигурно и в света) е въведено от Ото фон Бисмарк, който, очевидно, не е бил комунист, и е защитавал интересите, преди всичко, на спокойствието в страната. Е, аз предлагам едно всеобщо антимизерно осигуряване, валидно за всяка страна и за всяко време, а наред с това и възможности за централизиран държавен контрол върху приходите на гражданите. Обаче вземайки нещо трябва първо да се даде нещо друго, иначе хората ще възроптаят, и с пълно право. Така че помислете добре, преди да счетете това предложение за поредната утопия.

     10.2012
 

ЕСЕ ЗА ЗДРАВИЯ РАЗУМ — ІІ


     Както се вижда от заглавието темата на този материал е такова обществено устройство, което противоречи, в известен смисъл, на здравия разум на съгражданите си, само че този път това не е комунистическия социализъм, а съвременната демокрация. Аз дълго време се колебаех дали да пиша тази статия или не, защото, очевидно, а и аз самият съм подчертавал това много пъти, написал съм цели книги, или, ако се брои по статии или глави от книги, то повече от 50 (по-скоро към стотина) неща, където разяснявам, че, изразявайки се афористично: демокрацията е най-въпиющото противоречие на здравия разум, и тъкмо затова тя е най-великото постижение на човечеството в социалната област! Иначе казано, щом като хората искат да се лъжат един друг, то ето Ви я и демокрацията. Вашите управници ще Ви лъжат така дръзко, че това даже ще Ви харесва. Така че от тази гледна точка няма смисъл повече да ... "бъркаме с пръчка гуаното" (за да не използуваме тук неприлични думи на нашия си език, докато чужди, може).
     Така, но моите читатели по Интернета продължават да проявяват по-голям интерес към това есе (с подразбиращ се вече номер първи), вместо към други къде по-интересни мои статии, така че аз започнах да се замислям дали да не напиша наистина продължение на тази тема. Тъй като там въпросът е поставен доста наивно, ние тогава искахме обществото да е хуманно, защото то е длъжно да се грижи за хората, докато сега то, ако понякога и да се грижи, то е само заради защита на джобовете на богатите по света, по простата причина, че гладните и недоволни хора (но и домашни животни, ситуацията е аналогична) по-лошо изпълняват своите задължения, т.е. няма добри възможности за пълноценна експлоатация! Но и това също, поне за мене, е очевидно, и не си струва да "копаем дупка в морето". Обаче когато с 25 години закъснение започнах да се превеждам на английски, то стигнах до извода, че си струва да напиша това второ есе, с цел не само да констатирам, че капитализма, тоест демокрацията от западен тип, демокрацията на силните на този свят, е нехуманна, корумпирана, и прочее, но и да се опитам да посоча възможните пътища за нейното подобрение, които са значително по-трудни отколкото по времето на тоталитаризма (когато беше достатъчно човек да се добере някак-си до ръководството — не че това беше лесно, но понякога се случваше — и да започне да върши промени с голям замах, както, да речем, постъпи Горби на времето си).
     И въобще, 25 години не са малък срок, за да може човек да си позволи да повдига стари въпроси, при нови обстоятелства. Така че аз ще напиша това разглеждане, използувайки най-напред същите точки от предишния материал, а после ще добавя някои неща. Но трябва да Ви предупредя, че това, към което ще Ви водя, е ... ами, да оправдая комунизма, разбира се, защото в него имаше хубави идеи, само реализацията му куцаше (ама при демокрацията въобще няма полезна идея или морал — ако не броим изкусното мамене на простолюдието). Което и не е за чудене, защото всички тоталитарни форми на управление (като, да речем, църковната държава, султанското управление, идеята за аристокрация, и прочее, фараоните, ако искате) изхождат от това, че народа е прост и трябва да се учи, а не че трябва да слагаме "каруцата" преди "коня", както прави демокрацията, разпространявайки заблуждението, че тъкмо народните маси ще учат своите управници какво да правят, или, казано с думите на поговорките, че телето ще учи мама си. Така че аз ще подбелвам комунизма и ще очерням демокрацията, а на когото това не му харесва да не чете по-нататък.
     Но нека да започваме

     1. За ненужните забрани. Боже господи, ами че те изобщо не намаляват, сега те станаха повече. По-рано имаше основно такива, където дребни служители, прикривайки се зад своя пост, проявяваха излишно усърдие, за да може, ако не да ги уважават, то поне да се боят от тях (ние даже си имаме поговорката "Царят дава, пъдаря не дава"), а сега е фрашкано с такива когато юристи "си мият ръцете", а "раята" страда. Защото, да речем, когато си откриваш сметка в банката трябва да подпишеш документ от 20-тина, обикновено, страници, и да потвърдиш, че си съгласен с условията, и такова е положението и с охраната на правата на дадени продукти, която е съвсем смешно да се прилага и за някои софтуерни продукти или на сайтове, където никой не може да провери дали е наистина така (примерно, потвърдете че сте пълнолетен — ами, може да се хванете на бас, че всеки пубертет с удоволствие ще потвърди, че е такъв какъвто трябва), но това се прави и хората са принудени да лъжат (че са прочели това), ако искат нещата да се задвижат. Това е абсолютно неясно за ума възпитание на честност, чрез приучаване от ранни години да се лъже, но то съществува, защото така е "демократично".
     Или още, че цигарите увреждат здравето, а че даже и водят до смърт — ами, кажете ми, моля Ви се, как трябва да живее човек че да избегне смъртта, мен, на моите години, този въпрос силно ме вълнува — но независимо от това те се продават навсякъде; същото и по отношение на проституцията (е, не е съвсем същото, там не те предупреждават, че тя е аморална, там всеки сам прекрасно знае как стоят нещата, но тя си съществува съвсем легално, така че несъответствието между казаното и съществуващото е съвсем очевидно); същото и когато ти рекламират някакво лекарство и те карат, за всеки случай, да прочетеш листовката преди употреба; или когато ти казват, че купуването и продаването на гласове е престъпление (особено когато то и не съществува, защото всеки може да обещае че ще гласува както го карат, но после да си гласува както той си иска, та нали всичко това става анонимно). Тоест тук не просто има забрани които са безсмислени, които никой и не съблюдава, но даже те предупреждават да не правиш нещо, което ти и не се каниш да правиш, само и само някой друг да спечели от това. А виж, това, което е необходимо, да речем, след всяка реклама да ги карат да казват, че рекламата е измама, или нещо от този род, това го няма, разбира се.
     И така нататък. Например мен в последно време започна даже да ме "вбесява", когато в магазините и други публични места направо ти "продават" учтивост, повтаряйки без абсолютно никаква нужда "благодаря предварително" или нещо подобно, когато това е просто поредната ... реклама, разбира се, че, виждате ли ни нас какви сме учтиви, да ни се не нарадва човек, така че хайде, идвайте при нас. По-рано казвахме, че нищо не струва така евтино и не се цени така скъпо както учтивостта, но тогава цените почти нямаха значение, а виж сега, когато те имат, този лозунг се използува с пълна сила, защото учтивостта, наистина, нищо не струва (но залъгва хората, както и усмивките, между впрочем). Затова аз и стигнах в моята "Конституция на Циникландия" до извода, че ако искаме всичко да е честно и откровено, то трябва да е записано направо в Конституцията правото на всеки да лъже, че то е основно и неотменимо право на всяко цивилизовано общество! И нима не е така? Е, хората не обичат циниците и е очевидно, че радикален начин за борба с излишните забрани и прочее досадни елементи в живота — сега най-досадния елемент са рекламите — просто не съществува и не може да съществува, защото това се свежда до умерен начин на живот, а неумереността е основно качество на всичко живо, особено на младите (хора или животни), така че се налага да се примиряваме, това е така, но може нещо и да се направи, ако поискаме. Както примерно предложих по-горе да се предупреждава при рекламите, че те са измама; или пък да се възроди морала и да се опитаме да го поставим по-високо от закона, защото закона може елементарно да се измени, а морала е по-инертен.
     Моралът, очевидно, е силно размито понятие, но при желание той може и да се конкретизира с някаква процедура, аз съм намеквал за това тук-таме: да речем, може да се поддържа някакъв Съвет на Моралистите или Старейшините (какъвто е смисълът на латинския Сенат, и на съровете и прочее аристократични титли), но така че в него да влиза голямо число независими мислители, и по оценка на народа, т.е. там трябва да е демокрацията, в определянето на това кое е морално и кое не, а не при управлението, където съществуват някакви процедури, стандарти, изисквания. Най-простият вариант на такъв Съвет е някаква конгрегация от всички вероизповедания в страната, плюс независими кандидати, плюс хора завоювали публичност. Това не е лесно да се направи, но аз и не предлагам неща, които да бъдат едни и същи в течение на хиляди години (както фашисткия хилядо-годишен мир, до който те, така или иначе, не стигнаха), аз предлагам динамично поддържани структури. И този Съвет може елементарно да обръща внимание и на всякакви ненужни забрани и усложнения на живота — та нали съществува Съвет (или Комисия) за защита на правата на клиентите /потребителите /гражданите, но той се занимава само със случаи когато здравето на хората се поставя под заплаха, а че някого го лъжели, ами че тя затова е демокрацията.

     2. Инициативност и паричен механизъм. Е, тук не разсъждавах много правилно по-рано, но аз просто исках да поставя въпроса за това, че освен ценови таблици трябва да съществуват и някакви начини за обвързване с търсенето, т.е. да не стоим само на единия край, и в този смисъл аз съм прав. Аз съм прав, както Вие самите виждате, защото сега ние просто отидохме от единия полюс на другия, но нещата пак не са умерени, не са правилно обвързани, защото съществуват задължителни неща в момента, а съществуват и такива където може да се реагира на търсенето; сега всичко е пак така, само че в дуален смисъл, от гледна точка на другата страна! Сега при нас, поне в периода на първоначалното ограбване (е, хайде, тъй да е, натрупване) на капиталите, всичко се подчинява на търсенето, и ако, примерно, няма особено търсене на интелигенция (ако тя не предлага екшъни, трилъри, садо, мазо, вазо — може би? — и прочее форми на заблуда, или просто нещо неморално), то тогава ако щат хората и да мрат от глад. Така е ставало и при други революции, тази интелигенция, която е била свързана в някаква степен с управляващите, при свалянето на тези управляващи също е била сваляна. Да, но интелигенцията се учи и формира дълго време, докато излиза от строя доста бързо (приблизително за две години, съгласно западни виждания при търсене на работа), губи формата си. В нормалните западни страни обществото се старае някак-си да се грижи за всички, особено за интелигентите, но при нас не е така. Ние унищожихме нашата про-комунистическа интелигенция и създадохме само про-комерческа такава, което, според мен, е определено по-лошо.
     Но хайде по-конкретно. Аз говорих по-рано за лекарите, че те не получават добро заплащане; сега те горе-долу си го осигуряват, но чрез реклами и заблуди, където също се забелязват несъответствия. Например, за да отиде сега на лекар човек който си плаща здравно-осигурителните вноски (аз не говоря за неосигурени) трябва все едно да заплати на участъковия си лекар (JP, general practitioner) за направление към друг лекар сума равно на един процент от минималната работна заплата (МРЗ) за месец (което прави приблизително ... 20 яйца, което хич не е малко), за обикновена бумащина. И въобще всички вноски за необходими разходи, като здравеопазване, образование, а и други, не изхождат от личните доходи, но това е официално признато социално обслужване без което в днешно време не може; единственото, което у нас се прави в това отношение, е да се очертаят някакви групи от крайно нуждаещи се (да речем, инвалиди, онко-болни, от ромски етнически произход, и прочее) и за тях да се правят някакви намаления, но няма никакви междинни нива, а така работа не се върши, така може само да се унижават хората задължавайки ги да просят (а в редица случаи и това не помага, защото за циганите, както току-що казах, има някакви помощи, а за българите като цяло такива няма, това налива вода в мелницата на фашистите).
     По отношение на стимулирането на младите като по-инициативна част от обществото, не само че нещата не са се подобрили, ами те определено са се влошили, поне в България. По-рано жилища се предоставяха за заслуги "в строителството на социализма и комунизма", а сега те се закупуват от хора със заслуги "в заблудите и измамите на гражданите", тъй да се каже. Според моя приблизителна оценка у нас населението (за, да речем, 30 години) се е намалило с 15-тина процента, а жилищния фонд се е увеличил с около 25%, което дава реално глобално подобрение в смисъл на жилищна площ с 45% и повече (1.25 / 0.85 = 1.47), но това се е изразило в това, че жилищните домове просто се използуват като капиталовложения, т.е. че около една четвърт от всички жилища са, или закупени като втори жилища, или просто още не са закупени, защото хората нямат пари! С други думи ситуацията с жилищната площ по принцип не се е изменила, младите продължават да нямат къде да живеят, а след като сега и семейства почти не останаха, то хората още по-трудно могат да си осигурят прилично жилище; това се потвърждава от факта, че свободните наеми продължават да достигат почти една МРЗ за прилично жилище, или излизат толкова като се добавят и комуналните разходи, където основните "тежести" са парното отопление и тока, а освен това всички банки от 10-тина години направо се надпреварват да предлагат заеми за купуване на жилища. Добавете към това и платеното образование (в колежите и висшето), както и здравеопазването, и ще видите как кръгозора на младите се е замъглил невъобразимо силно.
     А, по отношение на борбата с монопола на държавата — също нищо не е направено, само се замени монопола на единствената държава с монопола на крупните компании, приблизително половината от които са с чуждо участие; дребния и среден бизнес, обаче, продължава да изпитва големи трудности, а той, поне според мен, е истинския бизнес където конкуренцията е нещо хубаво и необходимо, при големите фирми във всички случаи е нужен някакъв контрол от страна на чужди на бизнеса (т.е. държавни) инстанции, там тези фирми са малко, те могат някак-си да се договарят, да провеждат анализи на клиентите и да постъпват разумно. Плюс всичко останало, както ми се струва (ако нещо не се е изменило в последните години, но надали), фирмите се делят на две естествени категории по отношение на заплащането на ДДС (данъка за добавена стойност), на крупни, които връщат на държавата ДДС от купените суровини и прочее разходи, така че на тях всичко им излиза с около 20% по-евтино), и на дребни рибки, които не се водят на отчет за ДДС и в резултат на това те, или са длъжни да поддържат свои цикли на купуване и продаване с такива като тях фирми, което далеч не винаги е лесно реализуемо, или иначе купуват всичко по-скъпо и тяхната продукция излиза също по-скъпа, освен това те прилагат и по-манифактурни методи на производство, което още повече възпрепятствува конкуренцията им с едрия бизнес.
     Но за комунистите от миналото има някакви оправдания, те защитаваха монопола на държавата, защото при ниските цени на редица стоки и услуги, които се считаха за нужни за населението, без това просто нямаше как, без това тези стоки нямаше и да се предлагат. А сега аз не виждам никакво основание за това хора, които — грубо казано — са съгласни да лижат чужди задници за да получават повече пари, да ги получават наистина и да упражняват монопол върху приличните жилища, цените на наемите, образованието, ако щете, на младите (защото щом като за всичко се плаща, то далеч не всички които искат да се учат го правят, и болшинството отиват направо от ученическия чин в сферата на продажбата), а оттук и на морала на цялото население. Паричният механизъм пак се използува лошо. А как може да се направи така, че той да се използува добре, аз говоря в материалите си за умерения комунизъм, или за социалното министерство, а и на други места тук-там (аз имам хубава идея и за по-добро пенсиониране и частично, така да се каже, излизане в пенсия).

     3. Въпроси свързани със собствеността. Е, от момента на написване на първото есе аз съм мислил не малко по въпроса за собствеността, и възгледите ми са вече изложени на други места, където говоря за бъдещето на собствеността. Те се свеждат основно до това, че тя трябва да се дели не на държавна или не, а на експлоататорска, която служи за експлоатация на другите, и на лична. Ако се подходи така към този въпрос, то тогава няма разлика между капитализъм и комунизъм (само дето при последния имаше един експлоататор, а сега те са много); единствената трудност за масовото прилагане на моя възглед се изразява в психологически план, че хората не искат да приемат наличието на експлоатация, но ако се изхожда от нейната неизбежност във всяко общество, то този възглед е доста удобен, си мисля аз. Така, и в това отношение сега някои неща са направени, формите на собственост са горе-долу изравнени, но това, независимо от всичко, не променя съществено нещата.
     Защо не ги променя ли?, Ами защото съществува едър и дребен бизнес, аз говорих за това малко по-горе. Ако всички форми на собственост са равни, то тогава, повече от очевидно, ще печели крупния собственик, и това че сега във всяка сфера на производство съществуват от порядъка на 10 (в редки случаи повече, в една страна, особено в не много голяма като нашата) а не един универсален собственик-експлоататор не променя съществено нещата. За жилищата аз току-що говорих, че те не се купуват от нуждаещите се от тях, такова е положението и с леките коли, предполагам, защото у нас не е така (както в едни Съединени Щати), че да можеш да си купиш кола на старо за някакви си грошове (примерно, за половин МРЗ) и тя да ти работи и бензина да не ти струва почти нищо. У нас даже факта, че едно билетче за градски транспорт струва колкото един хляб (килограм) зя повечето от хората означава, че при нас транспорта е невероятно поскъпнал (и как няма да е скъп, като цената на билета при нас е само два пъти по-ниска отколкото в Европа, ама там заплатите са от 10 до 20, че и повече, пъти повече отколкото при нас, т.е. ситуацията при нас е 10-тина пъти по-зле). Така че, отново, излиза, че лошото старо положение е било доста по-добро от правилното (от гледна точка на десния капитализъм) положение сега.
     А да, остана въпросът със селскостопанската земя. Но там ние сме, струва ми се, пример за най-лошото решение по сравнение със всички бивши социалистически страни, ние я раздадохме в реалните ù граници след сумата година на безсмислени спорове, и който я е получил така и си я държи (и даже не ù се радва). Днес, цели 25 години по-късно, продължават да я изкупуват (разбира се на безценица, затова хората и не я продават) фирми прекупвачи (като вложение на капитали) и ние сега се каним да образуваме наши нови, демократични, кулаци, когато в световен мащаб отдавна е отречено съществуването на фамилни фирми в селското стопанство (и, за пример, в САЩ процента на всички фермери се дава някъде около 4). Независимо от това далеч не цялата селско-стопанска земя се използува, и аз наскоро споделих с моите читатели, че някъде към 2013 година аз видях най-после да разкопават отново нашите "демократични целини".

     4. Въпроси свързани с образованието. Тук също нещо се промени, но далеч не към по-добро. Тоест ние избрахме най-лесния (и глупав) метод за решаване на проблема и въведохме навсякъде платено обучение, но без добре обмислена система за заплащането му от страни, не от джобовете на родителите, защото този начин, очевидно, означава, че богатите си запазват правото на монопол върху образованието; единственият добър нюанс в това отношение, по сравнение с 18 - 20 век (на Запад, що се касае до 20-ия век), е това че сега, когато семейства почти не останаха, родителите и не плащат за обучение на децата си, те не са в състояние. Това трудно може да се нарече добър момент, но може би затова той ще форсира решението, което, както и предполагам, ще се състои в това, че ще се върнем отново към системата с разпределения след завършването, и цялостно финансиране от страна на държавата или на едрите фирми. Що се касае до нивото на нашето образование в момента аз не бих се наел да твърдя, че сега то е особено ниско, но щом цените при нас за чуждестранни студенти са изравнени (почти, предполагам) с тези в една Германия, да речем, или Франция, и прочее, то надали това ще способствува за наплив на студенти от чужбина (това само малко ще сдържа излизането на наши студенти натам, ала не особено, си мисля). Така че пак няма нищо хубаво; който от младите може да излезе да се учи зад граница той и го прави, селекционираната емиграция от България продължава, това обяснява в силна степен и защо населението у нас е намаляло, както казах по-горе, с 15-тина процента (то даже и аз самият, независимо че имам чифт висши образования, с удоволствие бих отишъл да се уча някъде на Запад, както и бях в течение на една година по-рано, но на 65 години да получавам ново висше образование е най-малкото неетично, нали така?). Единствено въпросът с образователните степени и техните названия сега е разрешен, щом сме част от Европейския Съюз (макар и самите названия да не ми харесват особено).
     А виж, какво трябва да се направи тук, аз мисля, е ясно. Всеки гражданин на страната ни трябва да има възможност (не само едно голо право, но срещу заплащане) да се учи в основните ВУЗ-ове у нас, ако той докаже въз основа на кандидат-студентските изпити, а и по-нататък със своите бележки по време на обучението, че не разходва напразно вложените в него (или нея) средства. Само суми от порядъка на 10 - 20 процента от стойността на обучението може да се искат от родителите и то в съответствие с техните доходи (т.е. от бедните по-малко, а то и нищо), за да може студентите (а и родителите им) да не остават с впечатлението, че образованието е некачествено, щом за него не се плаща нищо. Може също, като изключение (макар че изключенията винаги изобилствуват с разни проблеми), да се иска заплащане и за такива видове образование където съществува голям наплив (предвид на възвращаемостта на средствата по-късно, след завършването му), като, преди всичко, в областта на бизнеса, но и юридическо, а може би и друго; и /или може да съществува платено обучение и в обикновените, народни, тъй да се каже, ВУЗ-ове, за слаби студенти (щом родителите им имат излишни пари, то защо да не им ги вземат?), както и за такива от чужбина. С една дума почти да се върнем към добре изпитаната система от времето на тоталитаризма (която се нуждаеше само от някои дребни реформи, а не от такива революционни).

     5. Въпроси от финансовата политика. По-рано аз говорих тук за това, че парите дават добра едномерна скала на ценностите, за твърдата валута, за данъците и разните такси за държавата, за осъвременяването на пенсиите, за ниските заплати на интелигенцията, за стимулирането на важни промишлени отрасли, и за други ценови дисонанси. Сега много неща се измениха, но, уви, пак не към добро (макар, все пак, и не към лошо — аз съм реалист). Сега си имаме твърда валута, но при условията на Валутния Борд, който аз съм критикувал остро на няколко места, и пак продължавам да го критикувам, защото той ни отне самостоятелността като държава, и то точно в най-неподходящия момент когато нашата валута започна да се стабилизира след изразходването на всичките тоталитарни спестявания на населението. Но във всеки случай сега, повече от 15 години след въвеждането на този Борд, много неща се стабилизираха (на дъното, разбира се), и няма такива бурни промени както в първите, не 2-3, а 7-8 години, след прехода ни към демокрация.
     Въпросите за осъвременяването на пенсиите са постоянно актуални, така че няма смисъл тук да се спираме на тях (уж се актуализират, но това не е радикално решение, аз съм говорил за това, струва ми се, някъде; това което трябва да се направи е да се определят пенсиите не в абсолютни парични единици, а като коефициент към МРЗ, и да се актуализират ако ще всяко тримесечие, или когато тя се променя). Че заплатите на интелигенцията по-рано бяха ниски това е така, но аз никога не съм предполагам, че ние ще стигнем почти до геноцид към интелигенцията! И все пак ние стигнахме, защото се наложи дребния бизнес да я издържа, а това не беше във възможностите му (пък и той не се е канел). Ние имахме, ако не се лъжа, към 30,000 научни работници (включително и професорите и нагоре, което от почти 9 млн. жители дава съвсем нормалните 3-4 про миля), от които, струва ми се, поне 2/3 просто се дисквалифицираха (както Вашия автор), а пък тези нови които се появиха само там, където за това плащаха студентите, не са с това качество, понеже твореца работи за свое удоволствие, не заради парите, като правило (макар и да не отричам, че съществуват изключения, но надали повече от 10%). Как да се подобри положението не само на интелигенцията, а и на цялото население, аз имам предложение (разбира се, какво ли само аз нямам?), и това са разработките ми за умерения комунизъм, които се свеждат грубо казано до това, че хората трябва всеки месец да получават някаква минимална сума, а после, в края на месеца, тя да се възстановява в повечето случаи като се изважда от заплатата, и че ако това се прави чрез някаква банка, то за реализацията на това няма особени проблеми.
     Е, аз засягах още въпроси за стимулирането на важни промишлени отрасли, така както и сумата ценови дисонанси по причина на нашата "мека" валута. Разбира се, че по-рано тези въпроси бяха лошо решени, но затова пък сега те ... изобщо и не се решават! Няма никакъв смисъл да се стимулират отрасли които са нерентабилни, поне в условията на жестока капиталистическа конкуренция това е абсолютно ненужно. А ценовите дисонанси продължават да съществуват, само че сега те са между определяните от пазарни механизми цени (на хранителни стоки, но и на промишлени и прочее), и комуналните разходи (като парно отопление, ток, жилища, транспорт, и т.н.). Не ми се иска да се повтарям, но и тук аз също съм изразявал своето мнение, което се редуцира до това, че ние, българите, изобщо нямаме социално чувство, нямаме разбиране за несправедливостта да се прилагат еднакви цени за комунални разходи за хора чиито лични доходи се различават поне 10 пъти; нещо повече, при нас вече съществува най-дясното по възможност разбиране за данъчно облагане, независимо от факта, че ние сме официално признати за най-бедната в Евросъюза държава (по-рано бяхме на почти едно ниво с Румъния, но сега ми се струва, че останахме сами на "куйрука"). Но, Боже Господи, ами че няма Запада да вземе да ни учи как да живеем е добре организирана държава, социалните мерки са работа на всеки един народ, щом като ние сме безчувствени към ближния никой не ни е виновен, че се спъваме на всяка крачка.

     6. Отношението ни към природата. Ами, тук ставаше въпрос за замърсяването на природата, за лошото планиране на градовете ни, и за еднотипните високи панелни домове. Тук някои неща се измениха, и то към добро, защото и замърсяванията сега са по-малки, и градовете ни изглеждат по-добре, това е така. Само че това възникна като че ли от само себе си, защото взехме да използуваме по-добри транспортни средства, или закрихме нерентабилни производства, макар че и засилихме контрола над замърсяването на околната среда, ама то в днешно време това е просто модно. Аз имам предвид, че по-рано се считаше, че щом става дума за промишленост (индустрия), то там трябва да се вдига пушек (именно dust на английски, което лежи в основата на industry), обаче времената се менят, и ние бихме стигнали до това и под ръководството на "Партията и Правителството". Виж, по отношение на по-добрите домове е ясно, че частната инициатива помага, тя е по-гъвкава от централизираното планиране, това е очевидно, но с течение на времето и тук централизираното ръководство би стигнало да правилното решение, всичко зависи от приоритетите на задачите, така че пак няма никакви особени заслуги на демокрацията.

     7. За политическия живот. Е, многопартийност у нас вече имаме, и легална опозиция, и конкуренция, но това доведе до толкова нови проблеми, че сега, на базата на реалната демокрация, аз не съм сигурен дали "играта си струваше свещите", както се казва. Защото при наличие на опозиция хората (а и партиите) се считат задължени (или, тогава, принудени) да изразяват противното мнение, дори когато няма никаква особена необходимост от това, само и само за да се отличат с нещо, да бъдат различни. Аз, при условията на тоталитарния "парник", не съм и допускал, че хората могат да бъдат до такава степен ... аморални, ли, или нахални, брутални, и т.н. Така че аз продължавам да считам, че тези демократически изисквания са необходимо в една прилична страна, но сега аз просто разбирам защо комунистите не разрешаваха опозицията, защото хората трябва някак-си да се ограничават, те нямат предвидени от природата ограничители, те стигат до невероятни крайности с единствената цел след това да се отрекат от тях и ... пак да отидат на другата крайност! Аз съм разглеждал този човешки феномен на разни места, така че няма да се отвличам тук, но бих искал да подчертая, че наличието на право на глас предполага най-малкото добро възпитание, както и задължението да не се злоупотребява с това право в името на голия егоизъм.
     А, после аз казах нещо оригинално тук, че всяка диктатура е израз на слабост (в управлението), което е така, разбира се, но демокрацията е изобщо слабо управление, за нея няма нужда да изразява това! А за това, че комунизма все пак се реши на такива радикални промени, на перестройка, той заслужава всякакви похвали; перестройката може и да не е успяла навсякъде (както, да речем, в България), но тя беше необходима, за да се предотвратят ненужни кръвопролития, и тя успя в това. Комунистите изобщо не бяха глупаци, както мнозина (особено сред младите) днес може да си мислят, и там където комунистите правеха грешки бяха виновни самите хора, те без комунизма щяха да правят още повече грешки, повярвайте! Нищо няма да ме убеди, че централизираното управление е по-лошо от децентрализираното (към което ще се върнем в края), всичко зависи от правилното поставяне на въпросите и от събирането на обратна информация (обратната връзка) от страна на населението. Насилственият комунизъм, както аз се изразявам, за да го различаваме от прогнозирания от Маркс естествен комунизъм, който отдавна съществува, в определена степен, в редица западни страни (да речем, в Скандинавските), е възникнал като временно управление при военни условия, затова той, бидейки силно управление, не можеше така лесно да слезе от сцената, това трябва да се отчита. А после дойде Втората световна война, която, очевидно, изискваше силно централизирано управление, после дойде студената война, която не позволяваше да "отпуснем колана", надпреварата във въоръжаването, заплахата от ядрена война, и тъй нататък. Ако обичате, не забравяйте тези неща.
     Аз даже се осмелявам да твърдя, че ако капиталистите (предимно американците) не размахваха така упорито бойната томахавка през 50-те и 60-те години (а може би и през 70-те все още), то те щяха да свалят комунизма с 20-тина години по-рано, аз съм намеквал на този момент, така че виновни за дългото съществуване на комунизма са преди всичко развитите западни страни, така както те, в общи линии, са виновни и за неговото възникване изобщо! Вместо това, да проявят усилия да подкрепят с каквото могат и доколкото това е възможно този велик социален експеримент (сигурно не по-малко велик от въвеждането на демокрацията в Древна Гърция, защото той и подобри световния капитализъм — погледнете само колко силно се различава борбата със сегашната икономическа криза от тези "мерки" които бяха приети по време на Първата и Втората световни войни), богатите капиталистически държави се поддадоха на глупавото желание да видят врага повален, или поне молещ ги на колене, а такава наивност аз не съм в състояние да простя на разумни управници. Ама откъде да се вземат разумни управници в условията на демокрация, а? Та те трябва да "танцуват" така както народа ги моли, а на народа (тоест на всички народи) само му дай да злорадствува. А при това на умните хора е отдавна известно (макар че на мен лично това не ми беше известно по-рано) английското правило как да накараш едно конче да върви — или с камшик, или с морков. Ако упорствуваш само с камшик, то нищо няма да постигнеш, така както и само с морковчета (аз и до това ще стигна скоро, макар да съм разглеждал този въпрос и в други материали).

     Така че, както и да го въртим, при тоталитаризма се правеше това, което можеше да се направи, това не беше истинска демокрация, но при конкретните международни условия това беше най-доброто, което можеше да се направи. Аз подбелих комунизма колкото можах, чакам аплодисменти.
     Макар че, почакайте, раничко е още, аз не съм свършил съвсем. Свърших с това, което бях написал преди 25 години в духа на перестройката, а сега следват нови (и по-зрели, бих добавил) моменти.

     8. Всяко управление се поддържа от народните маси. Ако човек се замисли (и не аз първи съм стигнал до извода, че важното е да се постави въпроса, и тогава отговора ще се намери), то това е така, всяко управление, не само демокрацията, се поддържа от масите. Тоест диктатурата се поддържа от самия народ: не обезателно пряко, но косвено, със своето негласно одобрение. Та човечеството води заседнал цивилизован (е-е, доколкото е възможно) живот поне от 10 хиляди години, някои датират към това време развитието на ... винарството (защото не може да се води номадски живот и да се оставя да отлежава вино или бира или медовина, това сигурно е така), и от цялото това време демократическо управление е имало два-три века в Древна Гърция, и два-три века сега, а през останалото време е съществувало някакво централизирано управление, друг вариант не може да има, ergo, народа обича и поддържа силата! Демократични елементи са съществували, казват, още в първобитните общини, където водачите са се избирали от самите бойци, но това са елементи, това не е истински избор, това е борба между конкурентите, най-често истинска, в двубои, както и сред животните. Във всеки случай това е резонно. Но за управление на големи маси от хора са нужни силни управници, като: царе, султани, тирани, императори, фараони, кардинали и папи, или поне главатари на разбойници. Аз мисля, че няма смисъл да се убеждаваме сега в това.
     Така, и след като е така то хората проста се стараят да се приобщят по какъвто могат начин към тази силна централна власт и да служат на силните управници. Така че диктатурата е такава, каквато я направи народа, той или харесва или не харесва даден диктатор, и ако не го харесва то, в крайна сметка, намира начин да го замени. Диктатурата е истинското, силното, мъжкото управление, и по тази причина и днес при първа възможност хората се стараят да изберат силни "юмруци", на това се основава, изобщо, дясната, т.е. на силната ръка, политика. Аналогично и демокрацията се поддържа от народа, което днес за нас е очевидно, но в Древна Гърция, когато са я въвеждали, се оказва, че трябвало да се проявят не малко старания за да се убеди народа че това е (и) в негов интерес (не само на управниците, между другото). Крайностите, те винаги се допират в някакъв друг смисъл, и така и тук се оказва, че и демокрацията и диктатурата си приличат по това, че народа ги одобрява, така както и ... не ги одобрява, разбира се — народа е винаги малко недоволен (както и жените, обикновено, а?). Затова е нужно едновременното присъствие и на двата полюса, което също съществува в известна степен, но и то може да се подобрява по разни начини, за което аз също съм се разпростирал на други места (в моите "Манифести").
     Но полюсите и се различават (преди всичко) и когато хората поддържат диктатурата те често се престарават, прекаляват с усърдието си, което често води до ненужни жестокости, но, обърнете внимание, че по-голямата част от жестокостите по време на силното централизирано управление са резултат от действията на обикновения народ, не на самия диктатор (той и не би могъл да успее навсякъде, но аз подчертавам, че често той и не изисква особени крайности). А в другия случай, при демокрацията, когато хората пак се престарават или "пресоляват манджата", често се стига да обикновен ... хаос, предвид на което при демокрацията изобщо не намалява броя на полицаите. И сега аз лично не мога да кажа кое е по-доброто! Огромното болшинство от хората (да речем, 90%) си мислят (а че и са уверени в това), че диктатурата е по-лошата, но аз си позволявам да се усъмня в това. Хората си мислят, че диктатурата е по-лошата защото там има конкретен човек, той стои пред всички и всички го виждат, който винаги (като че ли тук няма, или почти няма, изключения) след това става изкупителна жертва, докато "демоса" е безличен. Разбира се, партиите си имат лидери, и те после често страдат, но със смяната на партиите всичко се успокоява и хората забравят за отмъщение, а работата е в това, че самия народ ги е избирал тези лидери, те са "танцували" по неговата "свирка", така че ако гледаме непредубедено то виновна е самата демокрация; самата диктатура като форма на управление също понякога е виновна (за своите вродени недостатъци), но тя е различна по време на различните диктатори, тя по-точно съответствува на диктатора, отколкото демокрацията на демоса, не е ли така? И хаоса който после настъпва може да бъде доста по-лош от престъпленията на диктатурата!
     Значи, аз нямам намерение да копая сега в тази насока, но си струва да се напомни, както аз не веднъж съм указвал, че необходимостта от силна принуда (или насилие) е в това по този начин да се предотврати необходимостта от ... още по-голямо насилие! И диктаторите обикновено успяват в това отношение. А хаосът породен от демокрацията може да бъде регулиран като че ли само с поредната диктатура, макар че се случва и обратното, тези процеси са циклични. Във всеки случай фашизма в Германия е дошъл на времето си по съвсем мирен демократичен път, а това че комунизма в Русия е дошъл след Октомврийската революция, ами че тя е била революция само на име, с едно корабче, и царското Правителство веднага се предава (то, навярно, би се предало и по-рано, ама е нямало на кого), но народа, ако са го питали, почти сигурно би избрал комунистите. Което не значи, че народът не греши, тъкмо обратното, той доста често греши, поради което и не си струва да бъде питан в съдбоносни моменти. С което искам да кажа, че диктатурата може да бъде доста справедлива (да я наречем хубава надали е много удачно), но даже и когато тя силно греши, то и тогава тя е по-ефективна от демокрацията, но това е очевидно.

     9. Какво е това "здрав разум"? Е, разбира се, това е основно понятие, което не се дефинира (както Бога, например), но и в този случай си струва да се приведат някои пояснения, за да не стигнем после до противоречия, и това, на което искам да акцентирам сега, е че здравия разум не е усредненото народно виждане за нещата, защото големите маси просто "зашумяват" (или подтискат) гласа на разума. Не, това е виждането на по-мъдрите му представители, тоест обикновено на старите хора, така че той се изразява най-често в народните поговорки или в религиозните поучения. Народът обикновено знае тези неща, него го учат на тях, но той (което ще рече основно младите), не им обръща нужното внимание, хората искат да си правят свои собствени ... грешки, и ги правят, бъдете сигурни. Във философски смисъл всичко това е правилно, младите не трябва да слушат старите, но и старите трябва да ги поучават, тук имаме просто борба между противоположностите, както казваха комунистическите диалектици.
     И тук ми се иска (пак, защото това не е нова тема за мен) да обърна внимание на това, че съществуват основно два действени начина да се накарат хората да слушат нарежданията на здравия разум, или, изобщо, да изпълняват нещо, което те не искат да вършат, и това е принудата и заблудата (еквивалентни на камшика и моркова, за които по-рано ставаше дума); първото е основния коз на диктатурата, а второто — на демокрацията, но, както казах преди малко, е добре да се използуват и двата начина. По идея има и други пътища, аз веднъж ги докарах до пет, защото ми трябваше този брой, но те са просто слаби за масите. Това са, да речем, генетичния код, обучението, логическото обосноваване, личния пример, сетивните ни органи, може би и други, те се използуват от време на време в различни места, но не са така ефективни. За мен лично разума е най-убедителния аргумент, но аз съм изключение, мен не ме гледайте. Хората, в резултат на еволюцията (или Божественото творение — както желаете, това не е принципиално), са преди всичко животни, и като такива те се подчиняват на инстинктите, а разума е само една добавка (каприз на Бога в последния момент, за да подобри своето творение, ако искате), той е често доста съмнителен и не носи емоции на хората. Виж силата е друго нещо; или самомнението, че щом ме питат, то значи ме мислят за умничък. Здравият разум, като че ли, стои максимално близко до научните виждания, но в същото време е достъпен за всеки — да речем, че Слънцето обикаля около Земята, та нали го виждаме всеки ден, и макар че това противоречи на съвременните научни виждания то за обикновения ни живот на Земята това противоречие не е съществено. Та така и моите обяснения в повечето случаи се основават на здравия разум, те може някога и да не са съвсем издържани в научно отношение, но изглеждат убедително.

     10. Разумното управление е утопия. Обаче, след всичките тези разсъждения, ако някой от Вас си мисли, че щом и диктатурата и демокрацията са и лоши и добри, и щом има по-добри варианти, то ние скоро ще стигнем до по-разумен поглед на управлението и ще цари, както аз я наричам е един мой фантастичен разказ, "разумокрация", то съм длъжен да го разочаровам, защото това няма да се случи в скоро време. Във всеки случай не по-рано от едно хилядолетие, предполагам, ама може да излязат и пет и десет такива. Защото ние сме хора и, в някаква степен, даже нямаме право да бъдем много разумни! Понеже от гледна точка на Бога-Природа кое е разумно, а? Ами, разумна е селекцията на по-добри видове, оцеляването на най-приспособените, което се свежда до това че "неприспособените" трябва да загиват, та на Земята има достатъчно белтъчна материя, а и децата лесно се правят (е, раждането е малко по-трудно, но жените се оправят). И в името на тази селекция са се водили, ако човек помисли малко, и Първата и Втората световни войни, защото те към какво се свеждат, войните? Ами до това се свеждат, че "сега ще им покажем ние на немците, или французите, или руснаците, или японците, и т.н. и т.н"! За хората е къде по-разумно да няма войни, но за природата това не е така, и затова нещо направо ни тика отвътре да се бием и войните са съществували от момента когато маймуната е слязла от дървото, а че и преди това. Обаче по-рано е имало някакъв смисъл в тази селекция, а в днешно време, при наличието на оръжията за масово унищожение, това вече не е селекция. Независимо от това посочете ми държава в която да няма армия, или в която да не се възпитават децата в патриотичен дух, ама то нали патриотизма означава, че ние, нашия народ, сме по-добри от другите, или не е така, а? Е, едно нещо е защита, а друго е нападение, но щом най-добрата защита е нападението, то тогава какво да правим, а?
     Или още: какво ни кара (освен някои религии и традициите) да раждаме и раждаме? Та нали чифт деца в днешно време стигат, но погледнете, в Китай вече са милиард и една трета, и в Индия не са много по-малко. Обаче излиза че отвътре нещо ни подтиква да се плодим като мухите. И религиите приветствуват това, защото нима не се казва някъде в християнството: "Плодете се и се размножавайте"? Сега моята последна надежда са ... хомосексуалистите, защото те даже и да искат не могат (е, хайде, за момента, но може и да стане възможно някакво клониране или размесване на хромозомите, откъде да знам?) да създадат дете. И изобщо, считайки и войните и пренаселеността, яз мисля, че някъде от времената на ... Вавилон, да не кажа от по-рано (но нямам добре известен репер) хората страдат преди всичко не от природата а от своята човешка натура! Защото какво е едно голямо земетресение по сравнение с една "прилична" война? Или какво е рояк скакалци по сравнение с "рояк" хора, особено ако гледаме за по-дълъг период от време? Та нали скакалците не могат да си направят изкуствено месо, или сирене, или масло, и прочее, ама ние можем, и ги правим. И ето сега сами сметнете, какво ще се получи при период на удвояване на населението от 35 години, или три пъти за един век (т.е. "само" 8-кратно увеличение), след няколко века. Ще се заселваме на дъното на океаните, мисля, защото космоса, все пак, ще ни излезе бая скъпо.
     Или по-нататък: всички религии твърдят, че не си струва да се живее заради материалното облагодетелствуване, но ние, въпреки всичко, правим тъкмо това. И то, обърнете внимание, не когато не можем да се изхраним или облечем или нямаме къде да спим, съвсем не. Във всяка страна започват да се натрупват райони с незаселени квартири, и хората вече често си купуват по две жилища — просто защото могат да си позволят това, имат излишни пари. И отвсякъде ти тръбят, че е нужно да се съревноваваш с другите, няма значение дали в бейзбол, ръгби, лична кола, жилище, прическа, куче, приятелка /приятел, и прочее. Но не с нещо наистина свое, което не може да се намери готово, нали така? Бъдете различни, но с това което бизнеса Ви предлага, а че това са разлики на нивото на психиката на забавачницата — ами че кой ти стига до осъзнаване на това? Хайде, селекционирайте се, не преставайте да се конкурирате, защото иначе Вие просто не живеете! Не стига това, че човек и сам по себе си към това се стреми, ами още и бизнеса и възпитанието, и то в развитите западни страни, те тласкат към същото нещо. И знаете ли защо? Аз ще Ви разкрия този "секрет": защото това способствува за усилване на експлоатацията, и, оттам, за увеличаване (на ненужните за тях, откровено казано) капитали на богатите. А при това аз дори не отстоявам тезата, че богатите са лоши, не, те просто участвуват в играта, не могат да излязат от нея, капиталите трябва да се използуват, да се умножават, както и хората.
     Но нали, ако се почешете по главата, Вие трябва да се сетите, че да се работи за пари, това е ... унижение на човешкото достойнство! Ето, вземете за пример кучето, то е умно животно, но то не иска пари — че то в света на животните пари и не съществуват, нали така? — то иска да направи нещо добро за стопанина или стопанката си, да се харесва на хората. Защото едно нещо е да се живее прилично (както пише в арабските приказки, макар и в превод, разбира се, аз не разбирам този език: "те ядоха докато се наситиха"), а друго нещо е да се иска 5 и 10 пъти повече отколкото е нужно на човека. Животните така не постъпват, те са умерени, но хората не са! Хората се стараят да "бачкат" яко, обикновено чрез прислужване (да не кажа подмазване) на другите, за да може после да искат от другите на свой ред да им прислужват на тях! Защото то е така, повечето от дейностите в днешно време са такива, че човек може спокойно да си ги върши сам, но е къде по-изгодно и престижно другите да вършат това вместо него. Замислете се, аз ни най-малко не преувеличавам, нашата цивилизация се е развила в такава степен, че сега човек може да живее приблизително така, както по-рано са живеели коронованите глави, ние можем сами да си правим в къщи каквото поискаме (да перем, мием съдовете, готвим, даже да си печем хляб, автоматизирано и лесно, изпълнявайки работата, навярно, на пет домашни помощници или роби), но всичко това на нас ни е малко, ние искаме другите да се въртят около нас, и при това положение и ние самите, на свой ред, сме длъжни да се въртим около другите; а богатите на този свят се въртят около техните пари.
     Всичко е въпрос на умереност, тоест на нашата неумереност. Разбира се, че са нужни специалисти като: лекари, полицаи, строителни работници, учители, и прочее, но примерно половината (аз съм правил приблизителни пресмятания) от дейностите са съвсем излишни, и хората биха могли сами да си ги изпълняват ако имаха време за това, ама те го нямат — сега, при всичките тези домашни приспособления, транспортни средства, и прочее (но до нашата ера те са имали време). И по отношение на парите: аз не казвам, че те трябва да премахнат, но всеки трябва да има възможност да удовлетворява основните си потребности, и да работи само за снабдяване с предмети на лукса, ако иска; и заплатата трябва да е фиксирана, с възможност за получаване на премиални от порядъка на 30 до 50%, както отдавна е в целия свят поне за високо-квалифицираните и творчески работници; т.е. може да има стимули за получаване на още нещо, но не само на базата на работа на парче, и който иска нека си лентяйствува, но без предмети на лукса това скоро ще му омръзне, или ако не му омръзне, то значи човека си има свои собствени амбиции, които е редно да му се разреши да развива.
     И тъй нататък. Откъдето следва, че за наличието на разумокрация: трябва да съществува единна световна държава; в нея трябва да живеят примерно толкова хора, колкото в една средно голяма страна, т.е. грубо казано от 50 до 100 милиона (не -арда); всички трябва да имат право да не работят и да получават достатъчно средства за разумен живот; деца трябва да се разрешават максимум до три на двойка родители, но да се счита за правилно до две, а още по-добре е ако всяко дете се прикрепва към единия от родителите, и тогава всеки родител трябва да има право на едно живо дете (иначе да има глоби или други наказания); управлението трябва да се раздели на три основни направления, където истинското или тактическо трябва да се изпълнява от квалифицирани специалисти, със съответното образование, избирани по някакъв начин отгоре, от компетентни комисии, после в него трябва да присъствува също и представителна извадка от народа за оценка на решенията, а също така и някакво тяло от морализатори или мъдреци, които трябва да поставят задачите на управниците и да изпълняват стратегията и които именно трябва да се избират чрез всенароден (но по-добър, итеративен от най-отдолу) избор; а може и още нещо. В същото време нашето сегашно общество (както съм обяснявал на друго място) се намира на нивото на организация на ... простите организми (амебата, да речем), без никаква специализация на индивидите в него, и това не е свобода, както масово се популяризира, защото истинската свобода се състои н това всеки да има възможност да развие напълно тези качества които Бога или шанса са заложили в него.
     И знаете ли какво ще се получи ако успеем да установим разумокрацията? Ами, ще се получи това, че ще започнем да живеем толкова разумно, че за болшинството от хората това ще бъде скучно и направо ще им омръзне! Или че до това време — няколко хиляди години не са малък срок — ще се зароди нов, действително разумен човек, който ще намира удоволствие не само в екшъните и трилърите, а в личното си развитие и усъвършенствуване, както и в разума въобще. Така че, едно но друго, ние напълно си заслужаваме организацията на обществото, която имаме.
     Това са разсъждения в стила на древната източна философия, че нашия свят е единствено възможния, и ако беше възможно нещо друго, то това щеше да се случи (и че, за да дадем пример, е било необходимо "юнаците"-камикадзе на Бин Ладен да взривят кулите-близнаци в Ню-Йорк, защото иначе, ако това не е било нужно, то и нямаше да се случи така). Е, то е така, в общи линии, и ако съвременната демокрация Ви харесва, то толкова по-добре, важното е да се минимизират кръвопролитията. Но имайте предвид че всички тези разговори за всенародна демокрация, или истинска, и прочее, са просто поредните уловки на хората с власт (т.е. с пари), това не са нововъведения по същество, каквито трябва да настъпят в демокрацията, пък и мерките за подобряването ù трябва да бъдат комплексни, както аз намекнах.

     06.2015

 
Нравится
12:00
221
© Христо Мирский
Загрузка...
Нажимая на кнопку, вы даете согласие на обработку своих персональных данных.
Нет комментариев. Ваш будет первым!

Все авторские права на произведения принадлежат их авторам и охраняются законом. Перепечатка произведений возможна только с согласия его автора. Ответственность за тексты произведений авторы несут самостоятельно на основании правил ЛитСалона и Российского законодательства.


Пользовательское соглашение